Посвещава се на Кирчо и Цъкo.
От сърце благодарности на К.Г. Юнг и неговия “Дядо” Филемон .

Историите в книгата са напълно автентични и достоверни. Авторовата намеса е минимална и само на места, където е в интерес на по-доброто оформяне на разказа. Някои от приказките са събран фолклорен материал, записки и дневници. Други са любезно предоставени от самите герои, на които сърдечно благодаря за приятелски и с обич подадената към нашия свят ръка. Кой знае, някой ден Мъглите от Пояса може да се вдигнат. Но, за да се случи това, трябва добре да се познаваме!

Истории на Крутон Некадърния, Шаман на Щърливците

Написани собственоръчно от самия него

Доиска ми се да си разкажа преживяванията, като мисля сега, по две причини. Да споделя с някой какво ми се случва от толкова време, а също и сам да си подредя всичките събития, истории, случки, че поне малко да се ориентирам по причина на какво точно произхождат разните там неща. Съвсем нямам старание по въпросите какво е добро и кое е зло, кое - криво и кое - право. То е ясно, че не ми е по силите. Има си умни за тая работа, ако изобщо някой може да се нагърби да я върши. Отказах се и от друго, което по-рано си мислех за вярно - че такива работи, за които ще разкажа, се случват извънредно и само на мене. По каквото слушам да се разказва, още от много, много отдавна, все така си вървят нещата, а като гледам - и до дълбоко бъдеще ще си останат. От това не ми е по-леко, защото освен за мен ми става мъчно и за други, но пък изглеждам за себе си и по-малко глупав, като не съм само аз.

Ще разкажа самата истина, без да премълчавам. И без туй се съмнявам някой да прочете разните ми патила. За мен – патила, за друг – каквото ми се пада, за трети - нищо толкоз не е станало.

За да разкажа добре, трябва, мисля , да започна по-отначало. И на самия мен ще е нужно, защото бедите сигурно идват още от далеч, когато съм бил малък. И ако потърся по-отдавна в нещата, сигурно ще е по-лесно да си обясня. Нали нищо не идва из един път, ей тъй, от никъде, а си го отглеждаме бавно и дълго, докъто му оберем плодовете.

Родил съм се в едно село - Крива Река. Много красиво, малко село, в подножието на една планина. Съселяните ми са от племето Щърливци - народец, който обяснява това име като “щастливи” и “работливци”. Съседното племе Рогливци, с които се познаваме от край време, и сме имали общо минало, с много вземане-даване пък разправят, че Щърливци значи свадливи мързеливци, които все дразнят другите, а и глупави. Моите съселяни пък така си обясняват името “Рогливци”, а пък Рогливците , сами за себе си мислят точно обратното.

Това е, за моя роден край и моите събратя. Сега да се представя сам – казвам се Крутон Некадърния. Некадърния ме кръстиха съселяните ми, на които, впрочем, съм Шаман. Щърливците имат за божество Луната. Моят учител, старият Шаман Кореноплод, (нека си почива в мир!), ми обясни причината за това: “Така. Доста е практично”. Когато Луната свети - това е само нощем и то - само когато е ясно небето, щърливците спят. Не вършат нищо страшно, смешно или глупаво. С една дума - не се излагат. Така богът им няма за какво да ги съди или накаже. Ако, както е по някой път, Луната се вижда денем, те вярват, че ги шпионира, намигат си и оставят всякаква работа недовършена или пък се правят на много заети- както им дойде в момента. Рогливците пък почитат Слънцето. И когато им се случи нещастие, моите съселяни им се подиграват, защото сами, от глупост “са се изкарали на показ”.На Рогливците Слънцето им е виновно за нещастията. За нашите съм виновен аз. Мисля за туй ме и кръстиха Некадърния. Не мога да ги опазя от всички нещастия, това си е самата истина.

Ставането ми Шаман има връзка със случката, заради която дядо Кореноплод, тогавашния Шаман (нека си почива в мир!), ме е кръстил Крутон. При нас Шаманът кръщава новородените. Правим ритуал, при който в Крива Река - тази, която минава през село, на лунна светлина (пред очите на бога), бебето се хвърля във водите. Гигантски шестокраки мрени, които не ядем, защото са свещени, живеят в реката и изваждат детето на брега. След туй Шаманът му дава име. Ако не го извадят и се удави, остава си Безименно. Тъй пуснали и мен, щом съм се родил. А аз не съм потънал, колкото и да чакали. Шаманът – дядо Креноплод (нека си почива в мир!) ме нарекъл тогава Крутон - като пържените хапки, дето се слагат в супата. На всички това явление се сторило много специално и решили след някоя и друга година да отивам чирак при Шамана. Когато това стане е прието аз вече да нямам майка и баща, а Шаманът да ми ги замества. Аз заживявам при него, а те се отказват от мен. Така си и стана. Не съм бил недоволен, съвсем добре си се разбирахме. Хубаво си живеехме. Дядо Шаман Кореноплод (нека си почива в мир!) можеше различни неща - да намести счупено, да превърже рана, да наложи лапи от билки; знаеше какъв чай да приготви и при коя болест подхожда. Всякакви много полезни неща. Научи и мен. Да чета и да пиша. И да смятам. Имаше и книги -всички ги прочетох. И времето да познавам - кога идва буря, кога ще е горещо; да израждам жена или крава, да лекувам треска. Съселяните ми обаче не са много сигурни за какво служи Шамана и постоянно му дослагват или отмахват умения и задължения. От туй работата ми става много трудна. Вярват само на каквото им харесва. То дори по някога не им харесва, ами така, по навик, си правят както са свикнали. Така например, предложих вече да не првим ритуала с хвърлянето на бебета в реката, да го отменим. Не мисля, че много им харесва. Кое да им харесва! Обаче, те тъй са си свикнали, без да знаят защо. Изобщо не щяха и да чуят. Така е и това е! Тогава сложих моя приятел Перко подставено лице под водата. Той е най-добър плувец и гмурец. Когато падне детенцето и потъне, той го подхваща, скрит под мястото, от където го изхвърлям аз. И после, тихомълком го изнася на брега от другата страна. Вече няма удавени, всички мислят, че Луната е много доволна от тях. Ако обаче разберат, пак ще ми затвърдят презимето. Туй обаче отдавна не ми пречи.

Преди ми беше тежко. Признавам - и аз съм искал да бъда Крутон Славния или Талантливия. Мисля, че всеки иска. И дядо Шаман искаше (нека си почива в мир!). Те и него бяха определили - Кореноплод Погрешния. Но това ми се вижда по-малко лошо от моето, защото по името излиза, че него не го бива, обаче те са се объркали да го имат за Шаман. Докъто при мен - само аз съм неправилен. Е, може и тъй да ми се струва, че другия е по-добре от мен. Това също е в реда на нещата. Ако сега ги запиташ моите съселяни - предишния е бил много, много по-добър Шаман и всичко от преди изобщо си беше по-добре, ех, какви времена само бяха! Ама и това си е в реда на нещата. И винаги си е така.

Аз пък се старая да върша каквото мога, по съвест. Ако е възможно и себе си и тях да не дразня. Но не винаги става.

Замина си житото и тъй историята започва

Хранко е кметът на селото ни. Моят приятел Бързан и аз му помагахме да си прибере житото. Така е възприето - всички си помагат и работата върви по-бързо и по-леко. То и Перко помагаше предишните дни, обаче сега се беше разболял и аз го оставих да пази постелята с голяма бутилка затягаща отвара. Перко е голям и червендалест, работи бързо, по много, а после му трябват истински количества вода и храна. Специалното положение поради лятната болест му налагаше обаче днес да си стои у дома. Още се тюхкам, че тогава не беше с мен, ама такъв е живота - както се подреди, според това се нагаждаш.

Бързан пък все нещо изтървава, все не сварва да свърши нещо, върти се напразно натам-насам, все не разбрал. Ако го пратиш за гъби, той ти носи дърва. Такъв си е моят добър приятел. Какво да се прави - каквото е, все е помощ. А пък и желание има от сърце да услужи. Говорят разни работи, ама аз Бързан го харесвам. Те за кой ли не говорят. По пладнето на същия този ден решихме да си починем. Водата беше свършила и трябваше да донесем от горското поточе, дето е най-близо до нивата, докъто Хранко приготвя за хапване. Речено-сторено, тръгваме и виждам, преди още да сме стъпили в гората, цял рояк Блещерици приближават. Червено-черен облак, гъст, жужи и иде към нивята. Бъргундерите (или по народно му -полска Блещерица) са страшна напаст. Бъргундерите са топчести същества, червени на черни петна, шарени като калинки. На големина са малко по-едри от главата ми. Имат космати криле, но те им спомагат само да ги насочват в посоката, която искат. За истинско летене им служи едно кръгло снопче от сламчести космички, на върха на главата – сламчиците са подредени в колелце и бързо, бързо се въртят. Колкото по-бързо, толкоз по-нависоко се издига бъргундерът. Когато е ветровито им е по-лесно, защото изначално вятърът ги подема и те после политат. Ошушкват житото до последното зрънце и няма никакво спасение. Не са никак глупави. Обаче на Шамана се вменява за дълг да говори с техния главен и ако може нещо да размени, нещо да се разберат. Веднъж с дядо Кореноплод (нека си почива в мир!) говорихме с водача им - имаше дебел и важен глас, лети достолепно така, на положение - истински началник. Както и да е, сега обаче, произшествието стана. В гората, която е граница към Широко поле, живее Халчо. Той е космато осмокрако и цели с камъни и пръчки всеки, който преминава. За нещастие, не само пази от който влиза в гората, но и от който излиза. С една дума, всичко живо, което мърда, Халчо го цели и не дава да се премине, само да те види или чуе. Сега, съзрял Бъргундерите, почна мощно нападение. Бързан пък, вместо веднага да се покрие или да побегне, заозърта се както му е обичайно - все не разбрал и не довидял. Докъто му викна, Халчо го оцели в челото с къса и средно дебела тояга. Бързан, както трудно съобразява, веднага изтърча да се крие в житния хамбар. Хамбарът сме го построили извън село, близо до нивите, за да е лесно да струпваме реколтата там. Влезе той вътре, тръшна вратата, а аз отвън чувам как издава писък. Изобщо без да гледа, защото се държал за удареното на челото, стъпнал в камара с дърва и там си приклещил прасеца до посиняване. Той пищи вътре, аз съм отвън. В тоз момент цяло село тръгнало да гледа черния облак бъргундери, дето се задава и да ме издирва да помагам. Видели ме точно как отварям вратата на хамбара и целия облак Блещерици изчезва вътре.

Какво да ви кажа, то няма смисъл да се оправдавам. Останахме без жито, а мен без малко да ме изгонят завинаги от село. Обаче аз направих начин да го върна, което съм описал в последващите събития.

Как да се върне житото?

Как няма нищо да направя, за да поправя галимацията! Да не ми е името Крутон Некадърния, ако не успея! Така си казах. И веднага се смутих - то, нали се казвам Некадъре, ама това не ме възпрепятства.

Хранко събра селото да ме порицаят и да се реши как да се постъпи. Не се оправдавах, то е ясно, че съм виновен. Нищо не говорих, търпях всичко, всичко. Мъчно ми бе и за тях, и за мен. Качили ме бяха най-позорно на стол, хубаво да се засрамя и почервя, най-отпред и най-отгоре на всички.

- Злосторник и калпазанин! Да го набием и да го заключим да си стои у тях си и хич да не се показва! - обади се някой.

- Да го пострижем и да го изпъдим надалеч - предложи друг.

- Къщата ти да пламне, дано! Добро да не видиш...

След като всички се изказаха, баба Мартей дойде специално да ми издърпа ушите; Приятелите ми стояха, втренчени в земята и почервеняли, все едно да бяха виновни и те. Попарко, той е още малък де, чак се разплака. Хранко ми каза заслужено обидни неща, и...такива разни. От самосебе си ми се изплъзна от устата:

- Ще замина от село и ще върна житото още преди зима!

Пак се развикаха, свириха, тропаха, обаче, на Хранко му се видя добре. Не им трябвал Шаман, каза, то повече пакости съм вършел, отколкото добрини. Да позамина, да не им се пречкам пред очите, да си поразмисля сам - какъв съм, що съм. И ако не ме е срам – тогава да се върна. Много мъчно ми стана. Не ме взимаха сериозно. Нямах никакъв Автроритет.

- Заминавам си! - Това им рекох и много се съжалих.

“Гледайте ме сега, защото ви е за последно, ще замина и повече никой няма да ме зърне! Ако не намеря житото, сега ме виждате за последно. И за винаги, после няма да ме има вече!”. Така си го мислех и в очите ми напряха сълзи.

Как да е, разтури се събранието. После пак, кой къде ме видеше, ме пустосваше. Приготвих си една бохча с разни работи за изпът - там...ножче, тютюн, малко хляб, ябълки...такива. А пък пред гората, откъм село, нашите бяха оставили един очукан чугунен леген на общо ползване на селото. Който пресича гората, да се поопази от Халчо - поне главата му да е закрита. Не искаха да ми го дадат, защото нямало съм да се завърна. Тогава измислих нещо важно. Отидох при Бранко, ковача и му нарисувах една рисунка, как да ми оформи малък леген, колкото е мярката на моята глава. От страни ниско да има две дупки, да се измуши в тях едно твърдо въженце, с което да си го връзвам под брадата и точно да ми приляга. Бранко ми се смя, обаче го направи, а аз се отплатих с отвара за ревматизма на баба му и лавандулова смеска срещу килибеченцето в раклата му (все се оплаква, че ядат вълнените чергила). Като се приготвих така за път, всички много ми се смяха. Е, поне ме изпратиха весели. То после, много след това, се разбра, че съм измислил нещо важно, дето отдавна се употребява, обаче за наще това няма значение.

Перко и Бързан искаха да дойдат с мен, но кмета не ги пусна, защото дори Бързан бил полезен все с нещо. Аз и тъй предпочитах да съм сам, защото пък изобщо нямах план какво точно ще предприема, а и няма да е безопасно.

Ей така настъпи заминаването ми. Застанах с гръб към село, устремен към гората и... Потеглих!

Пътувам напред към незнайното

Още бях объркан и си мислех за всички неща смесено. Ту малко за село, ту за Бързан, как влезе в хамбара, а после - и за срамното събиране в кметството и още какво ли не. След десет метра в гората Халчо замята с всичките си осем крака като мелница. Легенът пазеше да не боли, но дрънчеше силно при всеки удар. Вече усещах как главата ми чак отвътре зазвъня, обаче все си вървях. За малко Халчо се поспря, после пак изфорсира. Помъчих се да си представя, че по легена чука много едър дъжд, но не ми се получи. Все едно - гората не е много голяма, ще потърпя, още малко и съм излязал на полето. И после, като за начало на моята важна спасителна работа, трябва някак да разбера къде живеят Бъргундерите. Вървях още дълго-може би около час. После още. По това, което си мислех, чак толкоз не беше голяма гората - вече трябваше да съм излязал десет пъти на Широко поле! Но може и да греша. Така си повървях още доста време и разбрах, че съм се изгубил. Тръгнал съм по погрешна пътека и в погрешна посока. Поне Халчо беше престанал да цели, но по движението на високите клони разбирах, че ме следва из отгоре. Стомахът ми започна да се обажда все по-честичко и седнах да похапна малко от провизиите си. Може да съм задрямал-сигурно съм поспал, за6тото вече се здрачаваше. Е-е-е-е, сега вече се посадих в съвсем нова за мен подредба на нещата. Не съм замръквал в гората. Никога не съм бил тъй далеч от село. А там другите си стоят край огнищата и си готвят вечеря. Говорят си; заедно. Като помислих за Перко и за Бързан, усетих как ми се доплаква. Бях съвсем обезсърчен. И не ми се вървеше повече! Постоях, поогледах се. Обречен. Не посмях да си шептя сам, защото в тихото думите още по-усилваха тишината и осамотявах повече, и ми ставаше злокобно. Е, Крутоне Некадърни - един ден беше славното ти пътешествие и веднага ти се иска разплакан и с празни ръце да дотичаш в село. И пак всички ще ти се подиграват. И ще са прави. Не, по-добре е да си умра тук, в гората, от нещо страшно, отколкото от срам. Дали да не се върна – никой не е умрял от срам. Давах си кураж - няма нищо страшно в гората. Какво да е страшното - само дървета и птици. И животинчета - по-дребни от мене. Халчо как живее - и тук спи, и му е добре. Обаче той е по дърветата. Чакай да взема и аз да се кача. Стегнах си бохчата през рамо и се сгуших на един по-дебеличък клон. Хич не ми се спеше. Поради страха. А и нали бях дрямал цял следобед, сега само се спотайвах тихо и мечтаех нощта да се изтъркули по-скоро.

Така, както бях прислонен, изведнъж забелязах две светещи кръгчета. На съседното дърво - точно срещу мен. Току изгасваха и хоп, пак блясваха. Това нещо мига, рекох си. Живо е, значи. И сърцето ми се разтупка силно. Дано е Халчо. Обаче тези очи бяха големи, а Халчо е дребничък. “Баба ти е с големи очи! Тъй ти се вижда от страх!”- мислех аз нарочно, но не помогна. Вече се сдържах и да не дишам. Живото се беше втренчило в мен. Причерня ми и ушите ми забучаха. Ей сегичка падам от клона и това ще е краят. Това е.

- И ти ли си гладен?- изломоти. Нямах сили да отвърна.

- Е, не ми отговаряй, щом ти се мълчи!

Отворих уста, но излезе само тънко грачене.

- Обаче не мърдай много, да не изплашиш мишките.

Значи се храни с мишки. Ето, малко съобразих. Започвах да разсъждавам. Това е подобрение. Щом яде мишки, не се храни с мен. Много съм по-едър дори от гигантски плъх.

- Ти какво си? - много тихичко прошепнах, обаче то ме чу.

- Обикновен Тълъсъм. А ти какво си се сбръчкал там? Сигурно се страхуваш. Обаче сега няма от какво. Муунът мина по новолуние и сигурно ще се върне при следващото, когато изгладнее. Кхалдоните пък спят нощем. Тъй че си дишай спокойно.

- За пръв път чувам за теб.

- Чуваш? Да не си някой смахнат? От онова поселище край реката? Дето са чували много повече, отколкото са виждали?

- От там съм, но не съм смахнат. Некадърен съм. И исках да кажа, че не съм чувал преди за такива като теб.

- Сега дори видя. – Стори ми се, че примлясна, даже сладко се облиза.

Помълчахме известно време, после Тълъсъмът се обади.

- Не се сърди, не исках да те обидя.

- Не се обидих.

Пак настъпи тишина. Звездите примигваха над смълчаната гора и само тук-там се обаждаше някоя нощна птица. И нито листенце не помръдваше.

- Може ли да запитам нещо?

- Давай.

- Знаеш ли къде да намеря Бъргундерите?

- Защо ти са?

И аз заразказвах моите прегрешения към село - имахме цяла нощ да говорим . Разказвах и за житото, и за всичко, и по едно време гласът ми затрепери и току да се разплача. Замълчах и бързо преглъщах, за да не стане така.

- Ти, Крутоне, си почтено същество - след размисъл се обади Тълъсъма.- Ще се опитам да ти помогна, но нищо не ти обещавам. Трябва ти някой умен, с който да съставиш План за извършване на Цялостната ти работа. Дори вече се сещам за един Наистина Умен. Обаче вече се развиделява и аз се прибирам да спя. Ще си го търсиш сам. Виждаш ли ей-оная висока топола, която стърчи над другите дървета? Още малко по-на изток е края на гората.

- Кой умен?

- Е, как бързаш! Слушай ме, нали сега точно това ти казвам. Като излезеш в полето, трябва да срещнеш един стар Дядо от Мавалите. Те са най-умни и той, струва ми се, ще ти помогне.

- Как да го намеря?

- Е, това е лесно Той е голям, червен и пухест. Също тъй обича да му пеят и ако искаш да се появи, трябва да застанеш в полето и да пееш. Силно, много силно. Тогава идва. Примамен от песента ти.

- Аз не мога да пея. Пея много лошо, а и никакви песни не знам.

- Е, тогава се прибирай у дома и забрави за житото. Който не може това -онова, да не хваща баирите. Да си стои при баба си до огъня и да се сражава с мухите.

- Ще пея, ще пея. Ти само ми кажи какви песни, защото аз нищо не се сещам.

- Измисли си някакви.

- Какви трябва, примерно, да бъдат?

- Сериозни песни. За живота. За любовта, за доблест и сила, за децата и природата...такива. Сега отлитам в хралупата си. Нощес ще изляза и ако още се луташ тъдява, пак ще се видим. Сега ти желая успех от сърце! И...не срещай Кхалдон в гората! Желая ти щастие!

- А как изглежда Кхалдона?

- Ако го видиш, ще разбереш веднага!

•  А какво ще ми направи?

Сухо пърхане на криле раздвижи клонките.

Тълъсъмът вече беше отлетял. Зазоряваше се. Е, поне разбрах посоката към полето. Не е за вярване - как е лошо да си се изгубил в гората, а как е добре,че се изгубих! И наче нямаше да науча тъй важни неща. И за Кхалдоните. Их, цял ден бях скитал, без да подозирам, че лоши същества са застрашителни по светло! А мен ме беше страх от тъмнината. Чудно, чудно.

Така вървях и си мислех. Все по-бързо стъпвах, почти побягвах, прескачах пънове и паднали дървета. Може би още половин час и съм излязал от опасната гора. Мислех си за песни за доблест и за смелост, за житейски неща...какво да си съчиня-трябва да измисля все някакви думи с подходяща мелодия.Какво да бъде. Нещо хубаво. И умно, нещо...като поезия, много красива. И нежна, и героична, и с общо значение, за...примерно...ей такива си мислех. Вече се виждаха рехавите последни стволове от гората. Надзървах нетърпеливо към буйните полски треви, където вече няма дървета. И понеже сега имах задача, ми стана по-леко и приятно - следвам път към някъде и цел. И бързах, бързах...

И в този момент, ох, чак се задъхвам, като си спомня. В този момент се изпречи, точно срещу ми, очи в очи, ярко сини очи, целите сини, без никакъв друг цвят в тях. Влачеше се, пълзеше из тревите само с ръце; тътреше подире си голяма люспеста опашка. Пръстите му, дълги, тънки, като ръце на скелет, с извити нокти, бързо се захващаха от корен на клон, от трева на камък, като така придърпваха дългото плъзгащо се като змия тяло. Лицето му бе грозно, изпито, с остър закривен като човка нос и заострени уши. Отпред на челото му стърчаха израстъци, завиващи нагоре и назад, като малки еленови рога, държащи косите му като диадема. Имаше дълги бели коси, гъсти и вълнисти, които също се влачеха, заплитайки шума, клонки и всякакви тръни. Шепнеше, мрънкаше нещо пискливо, напевно, като с женски глас, извисяваше и къдреше някаква ромоляща, проклета песен. Не разбирах един глас ли пее или са много, нашепващи заедно. Ромоленето на този звук заприижда отвсякъде, без посока, докъто започнах да го усещам някак си извътре, у мен самия, като че узряваше в главата ми, извираше пред ушите ми и когато ме разкъса, ще излезе през кожата ми и ще изпълни цялата гора. Тези слузестосини очи, като слепи и болни, а аз не мога да се откъсна...не мога да спра да ги гледам...Омагъосва, омагъосва ме, мислех си бързо и с голямо усилие; разбирах, че това е от последните неща, които ще успея да помисля, защото усещах как умът ми ме изоставя. Мъмри и нарежда...Като броянките ги точи “онче-бонче...”, които ги редихме ...някога, ужасно някога, когато още бях жив. Както треперех, а легенът ми се клатеше от треперенето и в тоз момент се изпързаля и захлюпи лицето ми. Бягам силно, бягам и ето, че изскочих от гората, а зад мен остана шум от кършещи се клони и злокобни напеви. Силен, смразяващ кръвта вой, като че идващ от много места едновременно разцепи гората и замря. Бях си глътнал гласа, но заедно с изхвърчането ми от шубраците, навън излетя и всичкия ми глас, и завиках:

- Дядо от полето, помо-о-ощ, помогни ми... сетих се за песен...какво беше, а, една любовна:

Имах аз една любииима,

беше толкова красииива,

но едва ли за мен ще ииима,

ще ииима втори шанс...

(И нещо за сила и... доблест):

Имало веееднъж,

силен и културен мъж!

(и...какво там... за живота и децата):

Там, под липата-а-а-а,

О,о,о,събрал Бранко децата-а-а-а,

и на всички купил бира-а-а-а,

че да го оставят на мира-а-а-а!

Така силно съм крещял, със стиснати очи, и легенът ми бе покрил лицето, та нищичко не виждах. Чак сега пооткрехнах ръба му и измежду рижавите си козини видях приблизително ниско, зелено и космато същество. Гледаше ме с учудена настойчивост право в очите. Аз и без друго бях останал без сърце и сили от страх, та както пеех, продължих крещейки само с “АААААА”, но вече ревях със съвсем всичка мощ. То нищо не направи, само разшири очи още по-втрещено и се поотдръпна. Явно чакаше да се успокоя. Спрях да викам и във въздуха увисна само едно фалшиво и спадащо “АААаааа...”. Помълчахме. Аз се бях вцепил, без жива сила за мислене, бягане или за озвучаване на какъв да е глас от устата ми. След минута може би-всъщност, не зная, в такъв момент времето върви най-различно, съществото ме попита:

- Разбираш ли каво говоря?

Кимнах.

- Знаеш ли какъв сезон сме?

- Л-л-лято.

- Имаш ли си име?

- Крутон Некадърния от Крива Река. – Бързо изломотих.

- И на мен ми е приятно - подаде ръка - аз съм Дядо Тихолан, от Широко поле.

Кимнах.

- Знаеш ли, Крутоне, на колко си години?

- На петдесет и три.

- Това малко ли е или много?

- Съвсем млад съм.

- А защо си тук, а не в Крива Река?

- Търся Голямо, Умно и Червено.

- Какво?

- Тълъсъмът каза. Каза за стария Дядо Мавал, той е това животно.

Съществото приседна на тревата и заглади дългата си зелена брада. Вече ми беше все едно. Изведнъж ужасно много се успокоих.

- Аз съм Дядо Мавал.

•  Но, но, но ти...не си...Ти не си. Не си ти.

Помълчах, но трябваше още нещо да кажа, защото стана тихо, а той не разбираше нищо.

•  Не изглежда.

•  Не изглежда?

•  Да, не изглежда.

- Червен и голям - със сигурност не съм. За умен - не знам. Но аз съм Дядо Мавал. Това е сигурно. И няма друг същия, поне не наоколо.

- И защо така ми каза, тогава?

- Тълъсъмите не са лоши, но не са много недеждни. Което не знае, си го описва както си го представя, а дори и да знае, много фантазира. Харесва му и да е учен и важен, но не е лош. А ти, защо крещеше такива безумни песни?

- Не знам други и веднага бързо съчиних. Някакви.

- Защото ти се пееше? Или от страх започна да вършиш... несвързани работи?

- Той ми каза, че обичаш песните за живота и само така ще дойдеш, разбираш ли, ако по този начин те повикам и по никакъв друг.

- Ух - въздъхна и замислено заби поглед в земята, а на мен ми се доиска да съм пет ръста надолу под погледа му.

- Още малко и мъртвите щеше да разбудиш с тази врява. Помислих, че си някой смахнат.

•  Всички тъй си мислят.

•  Или нещо извънредно ужасно се е случило. Разбира се, можеше да се случи – онази твар не се спира пред нищо. Изглежда, все пак песента ти помогна.

Пак се проявих! Все така става. Какво да кажа; каквото и да обяснявам, положението все си остава глупаво и то - от началото до края! Ушите ми горяха от срам като главни.

- Е, поне наистина се отърва. Колко време се гледахте с Кхалдона?

- Не знам.

- Този леген ти е спасил живота.

Пак ме полазиха тръпки. Оле, колко страшно беше! – Засмърках с нос, мокър от сълзите.

- Като изсушено трепетликово листо си. Предлагам ти да отидем в моята къща, да похапнеш, да ти се върне душицата, а после и да поговорим. Като те гледам, не си тръгнал да се разхождаш; трябва ти помощ.

- Ъ-хъ - заклатих енергично глава и Дядото ме поведе за ръка през полето.

На гости на Дядо Тихолан. Научавам за Торбалан

Как всичко разбираше и без много да пита - и какво е станало с Кхалдона, и кога и от какво се нужда я . Хубав е този Дядо. И каква уютна къщичка! Все едно съм у дома. И мирише вкусно!

Седнах на едно пънче, оставих си до него бохчата и се втренчих в къкрещото котле на огъня. От гозбата излизаха мехури и прекрасна ароматна пара. Дядото разбърка с голяма дървена лъжица, а после застла с покривчица кръгла ниска маса. Краката ми не стигаха земята, защото пънът бе висок за мен, та можех нетърпеливо да си ги клатя, в очакване на вечерята. Светлината на огъня се првърна пред очите ми в меко сияйно кълбенце, леко примигващо, на пресекулки. Потрепванията му се равниха с дишането ми - ярко, тъмно, дишам, издишвам, пак, пак... и тъй, неусетно съм заспал приседнал. Без да успея да похапна от хубавата манджа.

На сутринта се събудих в прекрасно дървено легло и се стреснах, защото не се усетих веднага къде съм. После предишния ден допристига в ума ми, случка по случка, като ято пчели. Пооправих си кичурите на главата ( дядо Кореноплод (нека си почива в мир!) им викаше “перчемни кичури” и много се грижеше за тях, докъто се разресваше пред огледалото. И ме караше и аз да се вчесвам. Обаче, като умря, изгубих гребена и сега сегиз-тогиз рядко се приглаждам с една четка, но и тъй не я обичам, че камо ли пък да я взема да ми е в тежест за изпът)...отплеснах се в спомени. Попригладих разбърканата си козина с малко плюнчица и излязох да търся Дядото. Портата на стаичката, където спах, водеше към малка зелева градина - всичко подредено, в чудесни лехи и спретнати дървени огради. Дядото копаеше с мотика и като ме видя, се засмя:

- Не те събудих снощи да вечеряш, защото беше изтощен. Много си гладен, нали? Но сега те очаква пълна паница боровинково сладко и голям куп палачинки – дано обичаш!

- И още как! Съвсем е ясно!

Закусвах с настървение навън под асмата, в зелевата градина. Бледозелени пеперуди изпълваха утринната свежест с безгрижното си щуране. Миришеше на вкусно, на чисто и ясно поле, сено и билки. Уханието се усилваше още от влагата във въздуха - като току що изпран, защото нощес бе валяло. Вече доблизвах от паницата последните следи от сладкото и чак сега Дядото ме заговори.

- Вчера не ти се представих с нещо повече от името си. А би следвало да ти поразкажа за себе си на две - на три, а след туй да ми разкажеш и ти. Би ли спрял да тропаш с крака под масата? Аз съм от тези, с които обикновените хорица и другите всякакви същества плашат децата си. Нарекли са ни Торбалани. Преди живеехме съвсем близо до тях.

(Дали пък няма да ме затвори, да ме угоява и да ме изяде като в приказките...? Леле, колко съм доверчив! Погледнах си в паницата-вече бях омел всичко. Но вече няма да ям!)

- Помагахме различно – да пазим дома, да довеждаме плодородие за реколтата, риболова и добитъка и всякакви други ползи. Но хората никога не свързваха благоденствието си с нас. Отнасяха се враждебно, плашеха се, започнаха да ни тормозят страшно и ние се принудихме да напуснем уютния подслон на домовете им и да се научим да живеем сами. В началото беше трудно, но след време се свиква. Живеем много, много дълго. От някакво гледище-дори вечно, ако не ни убият или навредят така, пряко; от “естествена смърт” не умираме. Много сме издържливи, но ни е трудно да сме самотни. За нас е правилен взаимопомощния живот. Но ни набедиха за опасни и мързеливи.

Само си облизвах от върховете на пръстите остатъците сладко и слушах много внимателно – с разтворени до край уши и изблещени очи. И мен ме бяха нарекли опасен и мързелив. Какви неща разказва само! Виждаш ли ти, сега, от къде е идвала приказката за Торбалан! А! Колко работи не знаеш, бедни ми Крутоне, си виках, цял погълнат от тези разкази.

- Сега, като те виждам добре, като постояхме заедно, съвсем се убедих, че си далечен пра-пра-пра...внук на моя приятел и до нейде – роднина, Дядо Тюхул. И той Торбалан. И при късмет,сигурно още живее в някой стар комин на къщата ти, защото никой от рода ни не го е виждал да броди из полетета и горите от векове. А ако беше загинал – със сигурност щяхме да знаем.

- Имам Дядо?

- Да, и то Мавал. Торбалан...все едно.

- Сигурен ли си?

- Сигурен съм, тези работи ги знаем отведнъж, ей тъй, все едно да ме питаш...примерно... какъв цвят е козината на гърба ти – и той присви лекичко очи, завзира се, а после добави, клатейки глава - дори, с още по-голяма сигурност.

Разсмяхме се, а после той продължи:

- Сигурно си имаш доста случки, които са те правили да изглеждаш странен и не като всички от твоя народец, нали?

- Не като Щърливец?- позамислих се.- А, да, да, не съм потънал, когато съм се родил и ме хвърлили в реката!

- Защо те хвърлили в реката? Къде не си потънал?

- Ех, че то има доста за разказване. Сегааа..., когато съм се родил...

И заразказвах моите събития. Дядо Тихолан ме слушаше много внимателно. Запали си лула, така сръчно и с вещина, замислено пушеше и от устата му излизаха синкави кълбенца дим. А аз говорих, говорих, че мина пладне. Той никак не ме пресичаше, докъто разказвах. Само от време на време питаше по нещо, да доразбере, защото не ме бива много да обяснявам. Някой път образувам двусмислия, а и започвам да говоря едно, после се сещам друго, допълвам и после пак – на старото и тъй. Коремът ми закъркори страшно, та се заоглеждах наоколо да си търся бохчата.

- Аз ще ида да взема някоя ябълка от торбата - му рекох - а после се връщам да ти доразкажа. – А той се възпротиви, та пак приготви покривчица, маса, всичко, но този път помагах и аз- не да стоя и да чакам наготово, не е прилично. За десерт имаше и мед от неговите пчели. Чак ми стана срамно като се сетих как се уплаших да не ми стори зло.

- Е, - довърших разказа си - това е в основни черти Биографията ми ( по някога много се гордея когато намеря точна и сложна дума, като “Биография” например).- Ако се сещаш нещо, питай!

Дядото стоеше замислен. Бяхме си дояли, паниците все още си бяха неразтребени, а той пушеше и мислеше.

- Много интересно име има този мой пра-пра Дядо. Тюхул. Прилича ми на кихавица. Все едно някой киха. Кой така го е кръстил?

Все едно събудих Дядо Тихолан. Така се беше улисал.

- Името, а..., да, да...момчето ми, това са неща, толкова стари и толкова...е, съвсем няма да ми е лесно да ти обясня. Тези неща имат смисъл, значение,...има такива имена, дадени подходящо и по мярка, та като ги изречеш, и на край-света да си, другият ще те чуе.

- И тогава, той сега разбира ли, когато говорим за него? Ето казвам го: Тюхул, Тюхул, Тюхул!

- Спри, спри, веднага, не може така!

- Защо?

- Сега няма да ти обяснявам.Искам нещо да обмисля. Довечера пак ще говорим. Ти, раздигай масата и измий съдовете с водата от ведрото - ей-там. Аз имам едно излизане, а ти никъде не мърдай оттук. Като се върна, не искам да се чудя къде си, нали?

- Да.

И аз си бях взел лула. Не съм пробвал да ползвам, но сега ми хареса, като гледам как стават важни неща и Обстановката е сериозна. Имах и малко тютюн. Натъпках си лулата, както съм наблюдавал, че се прави, взех да дърпам с уста, обаче сигурно нещо грешах, защото Дядото, че и другите, пушеха с удоволствие, както помня, а на мен устата ми се напълни с плюнки и горчив, лютив дим, замириса ми ужасно, че чак ми стана лошо. Скочих да се нажабуря с вода от ведрото, обаче лулата падна в сламата. Тя пък бързо-бързо се подпали. Добре, че ведрото беше близо, че ливнах и големият пожар , който щеше да се случи, изгасих, още докъто беше малък. Днес произшествието се размина. Обаче се разтреперих от тревога. Поразчистих, повъртях се, пък реших, че не е добре да си стоя бездеен, а много по-добре е да взема една голяма кошница, да потърся гъби, да сготвя, а когато Дядо Тихолан дойде, вече да е готово и да се зарадва. Много ми хареса как съм го намислил. Все по-голям и опитен се чувствах и от това ми идваха повече сили и предложения за възможности.

...........................................................................................

В този момент, в един стар, от векове изоставен крайъгълен дувар, камъните се разместиха. Лека струйка пясък изтече през малка цепнатина. Разклати ситно камъче, което се срути и изкънтя в кухина. Стария зид зашумя и се раздвижи, все едно вътре в него се свлече лавина. През нова пролука в горната му част един летен, следобеден слънчев лъч освети покрита с бял каменен прах неподвижна фигурка. Някой, непомръднал от векове тук, бавно, сякаш насън, долови много познат звук. Нещо като кихавица – пак, и пак. Нещо свое, лично, нещо важно. И отново потъна в тъмно забвение, сплел побелели клепки, в едва доловимо дихание.

................................................................

Къде да ги търся сега тези гъби, като за пръв път от седмици валя снощи, но съвсем малко? Нямаше ни една. Ето-гледам сред жълтите изгорели треви в полето, не, не и дума да не става. Ей-къде е гората, там обезателно, обезателно ще има. Амиии, вчера...какво стана, а? Забрави ли вече? И Дядото каво ти каза? Все нещеш да слушаш. Тъй си говорех. Обаче, от сега разбирате, че влязох в гората. Няма друг начин, все така ми се случва. Вече виждам и разбирам - защото аз съм такъв. Не домислям и недооглеждам нещата. В много случаи имам късмет. Но не винаги, когато изпаднеш в произшествие, късметът идва и то завършва щастливо. Не винаги стават добре нещата, не винаги се поправят бъркотиите. По някой път историите свършват и няма кой да ги разкаже. Или има, обаче хич не му е до говорене или не ще и да си спомня. Разказаните пък често завършват щастливо, защото има там някакъв, един, разказвач, който при все че забърква неприятности, някак се отървал. Усмихнал му се е късмета, споходило го е щастие. Но колко са тези истории, сравнено с неразказаните? Никой не може да каже. Но пак всичко си струва. Щеше да си струва, дори и историята ми да бе останала неразказана. Да, да, дори неразказана, но все пак - история. Като опит да запалиш огън срещу вятъра.

“Отидох в гората, разтворих листата, намерих картина на...”

( стихче от детска игра)

Може да се влезе, викам си. Нищо не пречи. Но няма в никакъв случай да се отделям от най-крайните дървета. Постоянно ще ги имам в ума си и по такъв начин не може да ме застигне нещастие. Ето сега опитвам-един скок, ето тъй, и веднага съм навън, Вчера Кхалдонът не ме преследваше в полето-значи не може да се изкопчи от гората . Легенът! Ах, легенът остана до пънчето в къщата! А Дядо каза, че той ме е спасил, защото...ех, как беше...не ме е гледал в очите. Трябваше да го попитам още, но аз, повече говоря, отколкото слушам и така ще си и загина-в невежество и от невежество. И така ще ми се пада. Не мога да бера гъби със стиснати очи, че и опипом не мога. Обаче и през ум не ми мина да се връщам. Вървях си все напред и навлязох в гората. Имаше гъби, каква радост! Започнах да си пълня кошницата, но постоянно попоглеждах към полето. Тихо, спокойно, птички и слънце – без малко да повярвам, как вчерашното се е случило на някой друг, другаде нейде или направо- нищо! Ако знаех песен, сигурно щях и да запея ( некачествено съчинените предния ден не ги помнех изобщо, а и цялата случка ми бе срамна и неприятна). Точно тогава чух пърпорене в ниското храстче пред мен. Клекнах и внимателно се заослушвах и заозъртах. И да бе лощ враг , поне беше малко. Бучеше дебело и равно, като от жужащо животно, но може би и опасно? Лекичко помръднах едно клонче, да надзърна в храстовата вътрешност. И сърцето ми подскочи и се преизпълни! Това беше най-приказното животно, което съм виждал! Бледолилавичко, като магаренце, с големината на врабче. Махаше упорито с криле, очите му – сини като незабравки, а в тях плуваха з латни точици, като звездни купове! Бе полегнало върху голямо листо и не можеше да излети. Разгледах нежното телце и ми се видя като че крачето му да бе счупено. Гледаше боязливо и с голямо притеснение . Няма начин да не е пострадало - иначе мигом щеше да отлети от уплаха. Разтворих широко длан напред и я поднесох ниско и много бавно към него, за да не помисли, че ще го похлупя. Придвижих я до ръба на листото, където лежеше и останах тъй, без да мърдам и да дишам , за да посвикне. После лекичко, с два пръста го поставих на дланта си като на легло. Един срещу друг се гледахме с най-широко отворени очи. Сигурно и то виждаше за пръв път Щърливец. То даже е съвсем сигурно, защото ако някой от нашите някога бе виждал такова, щяхме всички да знаем. Сърцето ми тупкаше чак до ушите и бях много, много щастлив. Толкова е прекрасно и как блести на слънцето!

- Ш-ш-ш-ш, спокойно, мило животно! Аз съм Крутон, и съм Шаман, и мога да ти помогна. Ще се грижа за теб и ще те пазя. Ти ще си мое животно. Ако искаш. Само не се страхувай, всичко, всичко ще се оправи. Аз съм много силен и опитен, лекувам... много неща, ти само не се притеснявай. Ах, колко е хубаво! Чудесно и прекрасно! Колко искам да те покажа на Перко и Бързан, как ще се м аят и ще ахнат, като те видят! А Попарко колко ще ти се зарадва! Но, после, после...А сега и двамата с теб няма да сме сами! Днес и двамата си намерихме приятели!

Така му говорех, надвесен над дланта си, с кошницата гъби в другата ръка. И съвсем съм се отплеснал и кой знае колко навътре в гората съм отпрашил и какво ли още щеше да се случи, ако...почти не се сблъсках с Дядо Тихолан. Вдигнах очи нагоре и първо съзрях него, а после ... повярвайте ! О громен и гигантски, снежнобял, ужасен и страшен Муун, също като тези, от рисунките в книгите на дядо! Хлъцнах от страх и изненада и всичко пред очите ми се завъртя. Целите същества и случки наоколо ми се виждаха забавено и беззвучно, сякаш идваха отдалеч и не се предназначаваха за мен, а за друг някой. Все едно само наблюдавах, зад дебело стъкло. Виждах как кошницата с гъби се изхлузва от пръстите ми, пада на земята и те се разлетяват-бавно, нагоре, а после настрани, като водоскоците, дето ги приготвяха в село за панаира. Видях се как скривам прекрасното си животно в юмрук зад гърба ми. Усетих, че леко ме ухапа, но изобщо не ме заболя, а продължих да го стискам и крия. Усетих, че политам и сядам- не, направо се сгромолясвам. После виждах как Дядо Т ихолан ме държи за раменете и силно ме разтърсва. Почти ме повдига от земята и все по-силно ме тресе. Тогава, все едно ме намести . К ато че слязох в себе си и започнах по-сериозно да присъствам в с лучката , а не така от страни. Избистри ми се и какво говори:

-...калпазанин непослушен! Нали ти казах, нали трябваше в къщи да сто и ш и да не мърдаш оттам! А, така ли беше? Ех, Крутоне, главо зелена, какво можеше да стане! Какво криеш там, зад гърба си? Дай да видя, я? Отвори си ръката, хайде, твърдоглавецо! Дай...

И тогава без да мисля и да зная какво правя, оскубах Дядо Тихолан. После ми е малко размазано. Смяха ми се, разговаряха си, заизглежда ми безопасно, но може би да се лъжа. Не можех да продумам. Като се поокопитих, видях, че наоколо имало още двама. Огромен зелен дракон и висок, млад човек с качулка и наметало !

- Изяжте ме, - рекох им треперейки, - обаче, ще съм ви малко и изобщо не съм вкусен! Повечето съм козина и съм много дребен! А после, воините от село ще ви намерят и никой няма да ви прости! Ще бъдат безкрайно жестоки в отмъщението си, така че изобщо не си струва да ме нападате!

Бях предаден! Усетих, че плача безутешно и ме обкръжи чувство за безпомощност и пагубност. Разбирах, че Идва моя край и силно притисках в ръка малката животинка, защото тя ми бе единствен другар; поне нея да опазя! Поне да има някой до мен. Какви воини, какво говорех! Кой ще ме търси, кой го е грижа изобщо! Разплаках се в силна безутешност. Хленчех и ридаех, на ум окайвах себе си и обидната съдба.

В тоз момент, големият човек клекна срещу ми, съвсем сериозен, подаде си ръката и заговори, свел глава:

- Успокой се, приятелю! Ние сме помощници на Дядо Тихолан и ти обещавам, че поне докъто сме заедно, никой с нищо няма да ти навреди!- хвана ме за ръката, а сетне продължи – Събрахме се, защото Дядото ни повика, да обсъдим наши си дела, а също и как най-лесно да си върнеш житото. Уверявам те, в пълна безопасност си и сред верни приятели - твои и на пра-Дядо ти Тюхул!

Изтрих сълзи със свободната ръка и с половин око , измежду мокрите пръчки на перчема ми погледнах към Мууна. Стоеше си там, съвсем спокойничко и дори изглеждаше сияйно и доброжелателно. Драконът също ме гледаше тъй, както се гледа някой, за който ти е мъчно. Дядото беше усмихнат и открит. Нямаше друго какво да направя, та се вторачих в пръстите на краката си. Гледах, как палецът ми може да прекръстоса показалеца и как нокътя на кутрето се е нащърбил. Беше ме много срам. Знаех, че ушите и бузите ми са червени, сякаш ги е дърпала баба Мартей. Пак се изложих. Реших си да мълча и да изглежда, че още не съм на себе си.

•  Синко, това е Безименния Магъосник – нещо като твой колега. Той е най-силен сред лечителите, с което, разбира се, не искаме да те обидим, че ти не си достатъчно талантлив и умел Шаман. Но неговата сила е нечувано голяма.

Т ъй каза Дядо, а на мен ми стана страшно зле, че и много горещо. Не смеех да вдигна глава. Взех да скубля заплетените из козината на краката ми репеи и съчици.

- Това същество, - продължи Дядо,- е Лалир. Казва се Й елин – съществото си подаде лапата и ниско се поклони. Пооткрехнах косите над едното ми око, както се дърпат пердета - б е доста високо и снежнобяло.

- Прилича на Муун, - отново заобяснява Дядо - но не е. Отдавна не е. Мууните, когато остареят достатъчно – няколко века, се преобразяват в Лалири. Затуй го сбърка с Муун, защото малко прилича. Но, повярвай ми, не можеш срещна в гората по-мъдро и благородно същество.

- Това пък, - продължи представянето Дядо, - е драконът, който наричаме Белязания. Наш много добър приятел и могъщ съюзник.

Драконът беше изкрящо зелен, с червени гърди. Едното му око бе зелено, а другото-жълто. Имаше и дълбок белег, дето пресичаше лявото му, жълтото око.

Потръсках разбиращо глава, подсмърчайки, триех енергично сълзите, докато очите ми почервеняха, защото не знаех какво друго да правя, а тъй и лицето ми бе за крито.

Магъосникът, както бе приклекнал до мен, ми събра гъбите в кошницата.

- Дядо Тихолане, - рече, - този момък е намерил чудесни гъби – масловки и пърхутки. Та, предлагам, да ни поканиш на вкусна каша у вас.

Дядо ме държеше за ръка, Безименния ми носеше кошницата, а аз стисках моето животинче и вече ми беше спокойно, но гузно. След малко ме качиха да се повозя на дракона до дома, където Лалирът ще сготви най-вкусната гъбена каша!

Разговори край огъня

Лалирът разбъркваше гозбата с дървена резбована с руни лъжица. Бяхме насядали под асмата в Дядовия двор. Драконът заемаше много място, обаче някак се бе стъкмил край масата. А аз показвах на всички новия си приятел. Смяха се, но не подигравателно, а от добро сърце. Дядо каза, че това бил просто един Мъртел и макар вече да се срещали рядко, си бил обикновен горски обитател-като пеперудите и пчелите.

- Ще се привърже към теб и ще те следва като кученце където и да ходиш! Наистина е много красив!

- И си подхождате – добави Магъосника. И докъто си стояхме, съвсем бързо и сръчно, с ловките си дълги пръсти, оформи малка шина от клонче, превърза го около болното краче със суха тревичка и ми върна Мъртела в ръката.

- Сега ще му мине – рече, - и до ден-два няма да си спомня за белата.

- Ухапа ме . Д али ще хапе още ?

- И на теб ще ти мине. Не, твоят собствен Мъртел няма да те хапе. Но може свирепо да те отбранява, ако някой те нападне. Бау!- и ме щипна по носа магъосника, докъто го гледах изблещен и с открехната уста.

Харесвам го този магъосник. Изглежда ми благонадеждно. Като го погледнеш само си личи, че разбира. Като те гледа в очите пък, съвсем всичко му е ясно, че чак ти става тясно на стола. Харесва ми как се смее. И как всичко върши бързо и много лесно. Знаех за хората, ама за пръв път виждах жив човек. Чудно – от два дена-три съм извън село, отвъд някаква си там гора, а толкова нови неща преживях, невиждани работи видях и научих. Има да разказвам в село...може би, ако някога се завърна...

- Ей, какво помръкна?

- А...аз, такова, ей тъй си мисля...

- Не тъгувай, малчо, ще намерим житото ти. И ще те посрещнат като герой в село!

Мъртелът се сгуши на рамото под брадичката ми и тихичко заспа с лапа под главата.Много доволен бях, че животинчето ми ще иска да остане с мен и няма да е нужно да го отпращам да си ходи или да го пазя да не избяга. Беше ми приятно и се чувствах щастлив и сигурен. Не бях сам, а сред прекрасни, силни и добри приятели. Те ме харесваха, говореха си с мен сериозно. Слушаха ме, когато разказвам, питаха ме неща, наистина с интерес! Уважаваха ме. Колко хубаво беше! Все едно се случва не на мен, а на някой истински важен. Случваха ми се неща като на значителен!

Сервирахме сготвената каша в глинените панички на Дядо Тихолан, които вече истински заобичах. Издигаше се вкусна пара. Магъосникът разчупи питка димящ хляб, който също Лалира изпече. Смееха се- че пак на Белязания трябва да сипят поне пет пъти и пак няма изхранване, как Дядо загорил яденето на последното им събиране, как веднъж объркали солта с брашното, защото било тъмно...смееха се така, че сърцето ти засиява като светулка и мракът отлита далеч.

Похапвахме, те ме питаха това-онова-за село, за Шамана Кореноплод, моя учител и направо-най-близък роднина (нека си почива в мир!). Магъосник ът ме р азпитваше как церим едно-друго, кое лекарство как приготвям. От това пък бях съществено доволен, защото, представяте ли си, най-великия лечител дори ми благодари, чак каза че ще запомни да употребява рецептата за ревматизъм ( същата, дето я приготвих за бранковата баба)! Ех, чак не вярвам! И никога не съм похапвал толкоз вкусно. Лалирът готви...е, хайде, няма да ви разказвам, че да не ви дразня, та да ви се дояде и на вас. Защото може и никога да не срещнете Лалир. А и да срещнете, да не се съгласи да ви сготви или по- вярно - да няма сгоден момент за това, защото са много сговорчиви, честно ви казвам!

Тъй си говорехме, хапвахме, Дядо изми за десерт пълна купа ябълки, а за Мъртела задели паница мед. Да има да закуси сутринта, защото бил ранобуден и щял да скокне сигурно освирепял от глад. Много е грижовен Дядо.

- Слушай сега, Крутоне. Помислихме за един план, с който да върнем житото в село. Белязания се съгласи да помогне. Ще ти го разкажем, а ти, ако няма да възразиш с нещо, ще преминем към изпълнението му.

Дали съм съгласен! Трима умни се събрали, измислили как да ми помогната, а питат мен, Некадърния, дали ще съм съгласен, нямам ли претенции! Сякаш мога нещо да измисля!

Закимах в твърдо съгласие и Дядо заговори:

- Драконът ще отиде до селото ти и ще потърси Тюхул. Имаме причина да сме почти сигурни, че той е там. Но сам Тюхул не може да се с прави-ще му е трудно да полети и да ни намери, защото много, много дълго е престоял в едно особено състояние-като в дълбок сън. Такъв сън, при който стотици години изобщо не помръдваш, скрит някъде на тъмно и тясно, а сърцето ти бие едва-едва. Когато се разбуди, ще вижда лошо и няма да му е лесно да се движи, тъй че ще е нужно да му се помогне. После полека-лека ще се съвземе и ще влезе в добра форма. Ще може да се появява “с мъглата като мъгла”, както аз се появих при първата ни среща. Тъй Мавалите, докъто ползват влагата от въздуха, могат да бъдат там, където искат. Влагата носи отражение на образа им, като огледало, надалеч. Така “пътуваме с мъглата”.

- Значи, когато се видяхме вчера ти не беше наистина до мен?

- Не и с плътно тяло. Но докъто говорехме, пристигнах, та не успя да видиш разликата, а вече, когато те държах за ръката, си бях аз-от плът и кръв. Това с “пътуването по мъглата” помага да сме все едно на няколко места едновременно. Даже си мисля, че и ти, защото си Мавал, а също и талантлив Шаман, ще можеш да се научиш.

Слушах, гледах и не вярвах!

- След като измъкнем Дядо ти Тюхул, достатъчно е преседял на скрито,- продължи Магъосника, - ще открием Бъргундерите. Тюхул познава обичаите им. Освен това, не сме го виждали цяла вечност! Как ще се радваме всички да се съберем отново!

Уроци от Магъосник

Запътих се към кревата. За втора вечер спях тук, а ми се струваше като да съм бил месец. И то не на чуждо място, а като у дома. Застлах в легена си за глава една кърпичка и леко поставих задрямалия Мъртел в него. Да е близо до леглото ми, но не и вътре, при мен, че да не го смачкам, като се въртя нощес. Гледах го докъто спи. Прекрасен е. Като похърква и крилцата му лекичко затрептяват, а докъто го местих в легена, изпъна в просъница здравото краче и с елегантно го протегна. Погледнах си пръста с дупката от ухапаното . И веднага измислих. Ще го нарека Трънчо, защото като един същи бодил ме забоде. Малкият му пакостник.

Сгуших се в леглото и сладко се отпуснах. Завивките ухаеха на лавандула. И бяха много уютни - от нежна фина вълна, на червени и светлозелени квадратчета. Колко ми харесва тук! През отворения прозорец две звездички надничаха в мрака изпод черните листа на асмата. Все едно се гледахме с нощното небе. То-изпод листата, аз-изпод одеалото. Навън крякаха жаби, свиреха щурци, а до мен Трънчо нежно похъркваше, пригласяйки на нощната хорова песен.

Събудих се късно. Вън по двора се чуваха гласове, а слънцето бе преизпълнило малката стая. Полежах малко, а после пуснах полека крака на пода. Така правя винаги, защото ако стана по друг начин, с други части нагоре, няма да ми върви деня. Трънчо го нямаше! Изтърчах навън светкавично. И си отдъхнах -кръжеше над купичката с мед в цветната леха, току до прага, в краката ми. Като ме видя, чевръстичко се стрелна и кацна на рамото ми с блеснали възторжени очички. Гласовете бяха изчезнали. Само Магъосникът седеше върху плосък и широк камък и дялаше някаква сопа. Другите ги нямаше.

- Добро утро!- поздравих.

- Добро утро! Мъртела те изпревари със закуската!

Как прекрасно се усмихва с очи, този Магъосник!

- Кръстих го Трънчо - за дето ме бучна в пръста вчера.

- Подходящо име! Сядай и хапвай, че после имаме неща за вършене.

- Заедно ли?

- Разбира се! Не мога да те оставя сам, ето на, вчера, като те остави Тихолан и ти веднага хукна! Шегувам се, не помръквай така! Нужен си ми като Шаман и помощник.

Сега вече разпознах какво дялаше, знаех си, че го бях виждал и преди, че как не, като беше моята тояга! Не каква да е сопа, а моята, Шаманската.

- Не съм ти я развалил. Само си разреших да направя някои подобрения. Като закусиш, ще я изпробваме заедно, мисля, ще останеш доволен.

Доволен ли? Нямах търпение да изгълтам яденето и да почваме. Лесно беше да съм бърз , вкусните питки с мед на Лалира се топяха мигом в устата. Изблизах пръсти и в стройна готовност се изпъчих пред Магъосника.

Тоягата – Шаманска или Магъосническа-без разлика, се ползва, за да се увеличи силата на това, което искаш да се случи. Усилва желанието ти, а то е важното в Магията. Увеличава се и се на мества към където пожелаеш. Безименния ме препита за това-онова, за да разбере до къде ми е обучението, тъй, горе-долу. Започнахме уроци по методата на Връщането. Ако, примерно искаш да скъсаш ябълка от дърво, с Магия, (ясно е, не с ръка), нужно е да си представиш изпървом как точно се случва това. Но не просто тъй-хоп, а да стане, все едно си и ябълката, и дървото, и клона и най-вече-скъсването, което е твоето Силно Желание. Цък, къс, прассс...и после, именно туй, най-важното, Откъсването, което искаш, от себе си да го насочиш с жезъла по посока на клончето с ябълката пред теб. П ърво е вътре в теб, после го насочваш, вече усетено, същото, но навън. Може и без тояга, обаче с нея е по-силно и по-лесно. А и както си свикнал. Ако пък искаш да направиш нещо, което не ти е тъй познато, като усещането за Откъсване например, а друго, което нивгаш не си наблюдавал или опитвал, тогава пък трябва да изровиш в себе си най-близкото до това желание . И да се молиш да проработи успешно. Много ми е трудно с думи да го обясня това цялото за Магията. Най-истинно е, че за Магъосника и Шамана, за всеки изобщо, е нужно силно да желае, много да знае, но и да прави , защото между мисълта и правенето зее пропаст, която ако не прескачаш често, често, ще ти става непосилна. “Аз исках, но не го направих”, е по-лошо, отколкото хич да не си се сетил, че искаш,защото тъй се трупат неистини, неизпробвани неща, заблуди!Да гледа и да слуша,трябва Шамана, с отворени очи, уши, ум и най-като че ли – сърце. За да знае и усеща как стават нещата от света. И да ги изпитва сам със Правене, творене, минали през неговото желание . Да ги тури в себе си и да ги отрази , както водата на езерото отразява гората . Да знаеш за онуй отвън е като да знаеш ясно и честно за себе си. Ей тъй, когато Откъсването си го наблюдавал много правилно отвън, то заживява в тебе и вече можеш да го изкомандваш, че да се сътвори – някъде, без разлика къде. За мисълта ти разстоянието не значи нищо. И тъй, Магията е Знание,Желание и Правене на едно място. Има там разни други – постоянство, сръчност, търпение...но и те се научават, и те се постигат със знание, желание и правене . Те са помощни работи , довършителни и подкрепителни.

Тъй с Безименния наблюдавахме капките роса, листата, медоносните пчели...Мина пладне, свечери се, а аз още мъмрех разни заклинания и думи, дето да ми съберат ума. Че да ми е лесно да го насочвам и променям. Трудно се намира вярната метода изотвътре. Обаче, усетиш ли веднъж как става, то е като гъделичкане на светлинка под лъжичката ти, сякаш в корема. Като че се качва стремително към челото ти, към очите, а после като че през тях струи навън, чупейки собствените ти о гради. То е вярното решение, усещаш го с корема си как почва, идва, и като че преправя очите ти да виждат вярно, пускайки с погледа ти новото решение навън, върху предмета. И сякаш става нов предмет, преобразява се, като да не си го виждал до сега. И тогаз се пляскаш по челото, е, вярно, да, бе...Поради тия твои стени и огради до сега не си знаел как умееш, как винаги си можел да вършиш разни занятия, но си вярвал не в тях, а в преградите. А и също не си поставял след счупената стена улеят, канавката, с точна форма, по която правилно да потече туй, що искаш да стане. И тъй, чупихме с Безименния стени, сторвахме улеи. По сумрак вече, външното проявление беше , че можех да сбирам на Дядо пчелите, поправих изкъртената дупка в комина, изкомандвах мръсотията на чергата да си излезе сама и всичко стана без и с пръст да докосна какво да е, освен тоягата! И се срурих от умора! Магъосникът ме подхвана и ми помогна да обкрача пънчето до масата. Мълчеше и ме гледаше сериозно.

- Крутоне, не говоря никому празни приказки. – помълча. – Ти си много талантлив и схватлив. Много рядко се постига толкоз за един ден. А повечето работа от днес беше не просто подобрение на работите , ко и то вече знаеш, а съвсем нови за тебе неща.

Стана ми страшно приятно. Уморен бях много. Мълком гризяхме ябълки, а слънцето се бе вече изхлузило зад хоризонта. Клепките ми тегнеха, Трънчо бучеше край мен и сладостно и звучно осмукваше парченцата, които му подавах.

- Къде са другите? – чак сега запитах.

- Всеки по свои си дела. Вчера събудихме Тюхул с една специална песен. Сега драконът сигурно го е върнал...но, защо още ги няма? Белязания тръгна призори; десет пъти трябваше да са тук!!!

............................................................................................................

Драконът прелетя още в ранни зори ниско над дървесните вършини. С тихо свистене пореше въздушните потоци, забързан към Крива Река. Утринните звезди бледнееха и зелена мъглиста хладина обгръщаше гората. Белязания бързаше – да стигне селото преди слънцето да изскочи. Гледката на голям дракон не е най-голямото щастие за селяните. Усещаше вече точно къде е скрит приятеля му. Само трябваше да стигне до там, да го грабне и отнесе. За много бърз полет – оставаше не повече от четвърт час.

......................................................................................................

Кухината във вековния дувар се бе оширила. Съществото вътре дишаше дълбоко. Изпърха в тъмното с космати уши, само в светлинката на тънък лъч. Бели каменни прашинки затанцуваха, засветили в мрака. В гробната тишина се разнесе глух удар – като от рязко затворена книга. Пак и пак. Тъй сърцето му заби- силно и все по-равномерно. Прахоляк летеше навсякъде. Кихна. И камъните в кухината се разтъркаляха. Тропаха наоколо и по главата му и хоп, две огромни светли очи блеснаха . Замига, да отръска с ресници парченца мазилка и пясък. Напъна се да разпери криле, но беше много тясно. Силно се изпъна, разклати опашка, но тялото му беше слабо, твърде слабо, за да помръдне градежа. Тогава отпусна клепачи и замърка. Заиздиша топъл, влажен въздух. Бяла пара се заизвива през ноздрите и устата му. Втренчи се през мигли в невидимите частички влага и монотонно запя. Унесено, бавно, напевът изпълни кухината, изпълни цялата стена, завибрира. Звуците се извисиха, зидът се затресе все по-силно. Камъните затропаха и застенаха. Стената забуча. Издишваше бавно, задържаше за момент – “дъх от дъха, звук от звука, сила от силата; това, което е вътре, да стане вън, по капките, по капките да се носи...”...Да не бързаш, но и да не се забавиш. Да следваш формата. За да се изпълни точно, силно желаното – това тук, обвързвам с волята си, да стане като онова там. Сърцето - като камъните, диханието – като лавина..По-бързо, по-силно. По-бързо, по-силно.

Пърхаха крилете, мърдаха ушите, клепките туптяха в разпадащия се стар дувар. В бучене и тракане стената избухна. Прашното слабо тяло се свлече в центъра на разчистен кръг от строежни материали. Като камък в езеро, окръжен от водни пръски, Тюхул замря неподвижно.

Разнесе се глъч. Заприиждаха сенки. Той не помръдваше.

- Къде е Шамана? Къде е, олеле, стана тя!

- Какво се случи?

- Нещастие, помоооощ! Селото се срутва!

- Викнете кметаааа!

- Тука съм, какво стана?!

- Зло нещастие и мрачна прокоба! Къде е Шамана ни, олелее, ще ни изпотрепе!

- Кое?

•  Падна дуварааа!

•  Землетресение!

- А, не, дойде от планината с грохот. Това е лошо нещо и няма да се спре. Сега ще падне и твоята къща!

- Защо моята?

•  Защото е най-близо! И защото не работиш в четвъртък.

•  Силен земетръс и ураганен гърмеж!

- Мааайчице, къде ли е Крутон, защо ни изостави, черният му неблагодарник!

В този момент сенките замлъкнаха в силно възклицание. Огромен летящ силует изплува откъм гората, сграбчи в нокти мършавото телце сред развалините и го отнесе в небето.

Надигна се безумно пищене и врява, заглъхващи с издигането над горското небе в утринта.

Тюхул бе крайно изтощен. Изразходвал бе много влага, за да изгради магията, която го освободи от зида. Искаше да помоли да поспрат, но силите му стигнаха само да изстене. Въпреки това дракона разбра и се сниши към гората, да починат между дърветата. Приятелят му бе много жаден, а при туй и в принудително неудобно положение при летенето. Тозчас се появи Халчо и замята каквото му попадне.

- Ах, не, не съм успял! – изстена Тюхул.

- Какво не си успял?

- Падат още камъни, не успях да срина стената!

Драконът застана между приятеля си и Халчо и заобяснява. За жалост Халчо не разбираше много.

- Аз няма да ти навредя!- замаха с ръце,- аз съм приятел, разбираш ли, няма нищо да ти направя!

Халчо обаче не спираше да цели. Белязания бързо премисляше ситуацията.

Е, няма какво, като не разбираш от друго – ето ти!

Наежи се зловещо, разтвори паст широко срещу ситната гадинка и изрева по-силно от сто тръби. “Сигурно селяните са се скрили под леглата от страх”, си помисли. Но какво да се направи. Пък и Шаман си нямат, да ги закриля!”. Чудна работа. Халчо беше приклекнал със стиснати очи и когато Белязания спря да реве и се отдръпна, Халчо се отръска и отново в мина в настъпление и се разцели още по- ожесточено.

- Разбираш, че само се правя на страшен , нали? Добре ли си Тюхул?

Обаче отговор не последва.

- Добре ли си, чуваш ли ме?

Тялото на М авала лежеше съвсем отпуснато и на пръв поглед не се забелязваше дихание. Без да се бави повече, драконът го грабна и за миг набра голяма височина само с два маха на крилете. Последвалият полет не би могъл да се сравни по бързина с нищо. След броени минути бе в къщата на Тихолан, но там не завари никой.

Пътешествие до долната земя

Нямаше как, трябваше бързо да се търси помощ. Очите на Тюхул бяха помътнели. Сърцето биеше едва, едва доловимо, дори за ухото на дракон. Белязания остави приятеля си в леглото на Крутон и отлетя да търси някои от лечителите – кой да е от тях можеше да помогне...само да намери някой.

С бръснещ полет над гората дракона зарея взор с надежда да открие спасение. Страхът го превземаше все по-силно след всеки замах на крилете, оказал се отново и отново без резултат. Защото долу, сред дърветата и сред полето беше пусто .

...............................................

Безименния Магъосник вече не изглеждаше като през деня. Каменна, бледна острота и хлад струеше от цялото му изражение.

- Нещо се е случило! Стой тук. Наистина!- то така го каза, че аз просто се вцепих на място и дума не успях да отроня.

Грабна си тоягата и изобщо не видях как изтърча и на къде. А аз си стоях тъй замръзнал, все едно ми е казал хич и да не се отмествам от място. Разшавах се, вече като ми изтръпнаха краката и очите ме заболяха от блещене в тъмното без да мигам. Ще вляза, мисля си, да си взема лулата от бохчата, че да му Припаля Един Тютюн и да се поотпусна от тежкия ден. И да сложа Трънчо в легена да си ляга, че се е запрозявал от час. Намъкнах се в стаичката и на светлината на външния фенер ми се мярна, че нещо има в леглото ми. Така се стреснах, че умът ми се разбърка и забравих за кое съм дошъл и влязъл, и изобщо. Полечка се приближих, а леглото ми-истина-пълно е! Има нещо ли, някой ли...на пръсти долазвам, а то не промърдва! С треперещи ръце , едвам запалвам газената лампа и я докарвам досами него, дето трябва да му е главата на проснатото. Ух, ах, ама то умряло!! Разтуптян го заразглеждах и съвсем всичко ми се навърза!

- Дядо Тюхул! Пооомоооощ, помощ, помощ! Драконеее, Магъоснико-о-о-о, Дядо Тихоланеее, помощ, някой, помощ, някой да дойде и да помогне, олеле, олеле,оооо...

Излязох навън да крещя, все тъй, без смисъл и без отговор. Разбрах какво е станало. Сложих лицето в шепи и заплаках. Тръгнали са да се търсят и дракона ни е търсил, а ние имахме обучение с уроци в полето и идвахме и излизахме. Когато той ни е търсил в къщи, ние сме били навън, като е тръгвал към полето, ние сме се прибрали, та не сме се засекли. И другите тъй са ходили натам-насам, без да се намерят. А бедничкият Дядо Тюхул цял ден е берял душа в леглото ми, отде да знаем, че е тук. И никой не е имал работа извътре, та да надзърне. И накрая умрял, издъхнал, миличкият, сам самин, без да може да изпъшка и някой даже да го чуе поне !!!

- Помооощ, помоощ,...- виках, виках в сълзи, обаче все тъй напразно и в безпомощност.

Сложих Мъртела до главата на Тюхул, на възглавницата, взех си шаманската тояга и...започнах да напявам днешните научени думи – това да стане така, тъй както онова е онова...заклинание за обвързване по подобие. Затворих очи и не знам какво се случи, но се понесох по звуците – дълбоко и навътре, далеч и напред. Тъмнината пред очите ми се развидели , накъса се от по-светли, сиви петна. Те се разшириха и сляха, докъто се оформи огромен светъл кръг. Останалият свят около мен изчезна. Толкова съвсем изчезна, че тогава изобщо не знаех, че има такъв. Все напред и напред вървях, към светлината. Тя ме затегли като фуния. Пуснах се свободно, все едно по наклонен тунел. Но сега нанадолнището беше всъщност с посока нагоре, обаче леко и приятно като спускане. Бучене зажужа в ушите ми, като че ми помагаше да се търкалям в правилн ото направление . Напред и нагоре. Светлината се ошири до толкова, че тъмното от страни, което я заграждаше, изчезна. Озовах се на широко светло място. Нямаше слънце, а само равна, еднакво разпръсната виделина . Земята беше меко и пригладено жълтозелена, оформена в ниски спретнати хълмчета. Сякаш не бяха покрити с трева, а с пелена като бита сметана. Пред краката ми се оказа пътечка, по- светла от околното обкръжаващо и цепеше между хълмчетата напред. Затичах се бързо. Знаех, някак си, че времето ми е малко. Преминах някое разстояние, обаче, понеже нямаше разположени предмети, не можех да се ориентирам – много ли съм минал, малко ли. И тъй стигнах до нещо изумително. Ей, тъй се озова пред мен. Не както е нормално - първо да се покаже като дребна точица в далечината, после бавно да се уголемява, като се движа в негова посока. Просто ей тъй, както става на сън . Обаче не се изплаших. Пак като на сън, когато ти се случват чудатости, невъзможни в будния свят, там са си добре-на място и нормално и не ти правят страшно впечатление. Така и тук някак си нямах страх. Забелязах, че и сянка нямах. Сега си мисля, ако ми се случи в обичайно положение всичко туй, какъвто съм си страхлив, цял ще затреперя, то си е ясно. Там, обаче, беше друго. Е, не мога да ви го предам с думи ( все един ден ще разберете). Та, да продължа разказа си, изпречиха ми се шест гигант ически същества – по три от двете страни на пътеката. Приличаха на дракони. Аз б ях висок колкото лапата им. Гледаха втренчено – всяко в различна посока , абсолютно неподвижни. Ама съвсем. Очите им, като цепки светлина, с ярки, пурпурни криле, в които като хралупи бяха разположени големи дупки. Обаче през тези дупки не се виждаше каквото е отзад, зад крилете, искам да кажа. Невъобразимото беше, че през тях не се виждаше Нищо. Бяха си дупки, все едно оттук, до...никъде. П родължих да си вървя, като ги пооглеждах отдолу, обаче не бяха заплашителни. Някак хладни и присъстващи и нищо повече. Едни застинали живи камъни сред равно жълта небесна светлина, отразявана от също тъй равно зелена земя. Ей туй е, по-добре не мога да го оформя. Продължих си и тогава съзрях Тюхул да лети ниско над пътеката. Бавно се движеше над земята, и той без сянка. Не, поскоро самият си беше сянка. Без да се мая го хванах за козината и го задърпах наобратно. Е, това беше ужасно трудно. Като идвах, беше понанадолнище; сега имах чувството, че се изкачвам по гладка като стъкло права скала, с наръч голям колкото цяла гора дърва на гърба. Обаче стисках с все сила и дърпах и опъвах. Закрещях силно от трудността. Обаче не пусках. Тогава усетих как нещо ме облекчава от усилието. Видимо дребничко, но силно нещо. Задърпа заедно с мен. И знаете ли, може би толкова силно, колкото дърпах и аз. Явно тук големина та , която очите отмерват , не бе от значение. Защото това бе Т рънчо. После пак влязохме в тръбата, тя ни засмука и после вече нищо не помня.

Пробуждане

Чувах, че се говори някъде. Там, навън и надалеч. Но говоренето кръжеше плавно, на вълни – ту се усилваше, ту отслабваше. Разте-е-гляше се и се смесваше с бучене. Само толкова усещах. И нещо като реене из тъмни и светли петна, проблясващи под клепачите ми. Не чувствах ни ръка, ни крак. И не знаех, че ги имам. Все едно се бях оттеглил от цялото си тяло в малко петно зад очите си.

- Бу-уден еее...- провлачено дочувах сякаш на дъното на планинско езеро, през девет планини в десета. Бълбукащо и плавно.

- Круто-о-онееее...!!!- заповедно. Пак и пак.

Исках да ме оставят, но не можех да събера от себе си толкова звук, та да го пратя до там, където ме викаха. И продължавах да се рея.

- Синко, направи усилие и излез, върни се, Крутоне!

О, колко неприятно. Не го мислех точно тъй, а по-скоро ми прииждаше като повей на чувство, с подобно усещане и смисъл. Но не като ясна мисъл. Така се бях...разтворил.

- Крутонеее...

Дразнително. Неприятно. Да ме оставят! Да не досаждат.

Постепенно придобих усещане за някакви мои външни очертания ( пляскали са ме и са ме разтърсвали, но не го отбелязвах тъй, а просто ми прииждаше като смисъл, че имам повърхност, която заусещах. Чак тогава вече реагирах, но ми беше много, много трудно, като завръщане от дълбок, сънен, далечен свят; където не е нито добре, нито зле, просто не се иска нищо. И си разлят до... нищо, до пълен покой, толкова дълбок, че те няма.

Отворих очи и те сякаш засмукаха целия размазан свят, та той придойде вихрено и залепна върху ми. Заедно с туй, все едно се раздух и си изпълних полагаемите телесни граници. Сякаш нахлузваш ръкавица. Чак сега получих болка, умора и други. Болеше ме като дишам, болеше ме като не дишам. Болеше като мърдам, дори като не мърдам. Все едно съм се наместил в ръждясали изгнил и посинен мехур, който за зла участ е моето тяло. Опитах да кажа нещо, но залепналата ми болезнена уста нещастно изфъфли и замря. Да мре. Въртях очи, но и те ме боляха от всякаквите там цветове,очертания, светлини и звуци. Не ми беше още много ясно какво трябва да има извън тялото ми, край мен. А и не ме бе много грижа. Изобщо нищо не се питах, а и никак не разсъждавах. Усетих нов прилив на отпускане и отново мракът ме отведе отвъд болката и усещането. Където има само безразсъдна празнина.

Колко съм спал разбрах после от другите. Три дни и три нощи. Когато се разбудих, светът вече ми беше относително смислено място. Та отваряйки очи се осмислих като аз, Крутон, две ръце и два крака, чувам, виждам и лежа...някъде. Някой трябва да има, чакай да се сетя кой...какво стана последно, нещо важно беше, а после...така, и той...след това...И тъй, ред по ред ми се намести цялата работа. Като се убедих, че всичко помня и ми е ясно, само не знам завършека, на който по явни причини не съм бил очевидец , с ъбрах, събрах сили, та се развиках:

- Дядо Тихоланеее, някой да дойдееее! Аз съм, жииив. Съм.- хълцах хрипкаво и туй ми разваляше стройността на викането , но смисъла бе важен – елаате. Помощ, ооощ, поооом!

Нямах търпение защото важни неща не знаех как са се дослучили. Веднага дотичаха Дядо Тихолан и Магъосника. И Дядо Тюхул след тях. Е-ее-е, това беше невероятно!!! Така превъзходно се появи на вратата, като отговор на едно от най-важните ми питания. Обаче имаше и друго.

- Трънчо къде е!? Къде ми е Мъртела!- гласът ми се пресичаше на бълбучки и хрипкавости, предвестници на сълзите.

Дядо Тихолан посочи легенът ми за глава, обаче на мен ми беше труднода се повдигна и извъртя, та ми го поднесоха до очите да го зърна. Ох, олекна ми, че чак от облекчение се разплаках. Жив си беше, дано не го боли и него всичко, като мен, дано му е било по-леко. Ама, като гледам и той малко тъй окаян и уморен.

- Ще се оправи ли?

- След ден-два ще тичате летешката по поляните. И двамата.

Помълчах, умората ме нагнети.

- Най-важното е,- рекох,- че всички са добре.

Това вълнение ми дойде множичко, а облекчението, че всичко е най-хубаво, ме отпусна като топла баня. И пак съм заспал.

Разговори на закуска

Когато се събудих сутринта, бях си схванат, поболяваше ме, чувствах слабост, обаче си бях съвсем добре и цялостен. Стъпих на пода, попригладих козини и бавно, полечка закуцуках навън. Там бяха всички! И Трънчо! Ядеше мед от купичка, обаче щом ме видя, скоростно се заби в ухото ми, чак се блъсна, а после, от радостно вълнение заописва бързи кръгчета край главата ми.

- Моля те, кацни!Вие ми се свят! Вече те виждам размазано ! - тихичко изжужа и се стаи на рамото ми. Слуша. И добре се разбираме. Много ми е скъпо това животинче! И ме спаси!

Щастливи и усмихнати бяха всички! Закусваха. И мен чакаше закуска. Сега разбрах, че съм ужасно много гладен. А бяха приговтвили любимото ми-палачинки със сладко! Поздравих всички с добро утро. Имаше и още един Дядо – освен Дядовци Тюхул и Тихолан, Безименния, Белязания и Лалира. Може да съм се зазяпал в него неучтиво, та той ми подаде ръка и се представи:

- Здравей, Крутоне, аз съм дядо Тилин. Учител съм на Безименния Магъосник. И аз съм Торбалан, както и тези тук Дядовци. И съм им приятел, а надявам се – ще стана и на теб.

Гледах ги внимателни и тримата. Бяха съвсем различни – Дядо Тихолан имаше ръце и крака; Дядо Тюхул – без ръце и без крака, но с крила и опашка. Дядото на Безименния пък си беше човек – и козина нямаше, и очите му – човешки, и всичко.

- Не се сърди, ама не приличаш на другите Дядовци.

- Защото имам само един Торбалан в рода си и то много назад. А и външния вид не е достатъчен, за да си кавото и да е. Може и изобщо да нямаш никакъв външен вид и пак да си си ти, както на теб се случи преди три дни.

Вече се бях настанил на масата до тях. Хапвах си и попивах всяка дума.

- Това, което направи, - поде Безименния,- е в способностите само на много опитен Шаман; талантлив и силен.

Огледах ги дали са сериозни. Да, бяха. Кимаха в съгласие. И гладеха бради.

- Не знам дали разбираш какво точно извърши. – продължи Безименния.

- Опитвах да помогна на Дядо и пак съм сторил накаква беля ли, недоразумение може. Добре е, че сте дошли навреме, че можеше да се затрием . ...м-а- ай?

- Изобщо не е тъй - з аобяснява Тюхул.- На кратко стана следното. Видял си ме умрял. Впуснал си се подире ми, да ме догониш в страната на мъртвите. Преобърнал си се в сянка. И не само туй, защото това го могат, макар и малцина – да бродят там, само като съгледвачи. Обаче ти направи още повече – успял си да ме Хванеш, макар да си нямал с какво, защото сенките са безплътни – нямат ни ръце, ни крака . А също е нямало и какво да хванеш – пак поради това. Направил си нещо невъзможно – никак не обичам тая дума. Все се оказва предпоследно решение на някой въпрос, по който не знам достатъчно и се разбира колко съм невеж и бързам с изводите. Така, ти и твоят Мъртел сте минали по пътя покрай Безмълвните наблюдатели. Това не е място за живи. Това е Преддверието на земята на мъртвите. После си върнал и трима ни в телата ни.

Отпивах мълчешката от голяма чаша мляко с мед. Всички кимаха и клатеха глави. Сериозни – значи, тоз път не бях оплел конците ; н е станах на глупак ; не бях забъркал каша.

- Рискувал си много, но се справи. И, изглежда, си много силен, защото друг освен Торбалан или изключителен вещ Магъосник, не могат се справи.

Настъпи мълчание, после Тюхул пак заговори.

- Преди три века избрах за убежище един дувар в твоето село. За да се избавя от стените изразходвах всичките си сили, цялата си влага. Изсуших се до край. А ти, и всички тук, ме спасихте.

- По отношение на Мъртелите само Лалира е имал догадки на какво са способни – вметна Тихолан.

- Магъосници са – додаде Лалира- но не знаех нито колко са силни, нито колко често се изявяват така. Те са едни безгрижни мънички хвърчилца. Явно с неподозирани умения. Трънчо много обича Крутон и го е последвал. И на край света. Но ако не беше Шаман, нямаше да успее. Незнайни дълбини криете в себе си, малчовци! – погали Мъртела нежно по муцунката, а на мен разроши “перчемните кичури”.

- Брей, колко сме живяли, колко сме разбрали! – тюхкаше се Дядо Тюхул.

(Вече се замислям дали е не от кихавица, а най-вече от “тюхкане” името му? Изпървом ей тъй някак си са го кръстили, а после, какво да се прави, започнал да се тюхка, милия. Нали и мето е важно.)

Безименния напълни до горе с мляко вече изпразнената ми чаша, а от глинената паница гребна голяма лъжица мед. Гъст, златен и ароматен. Лъжицата потъна в млякото с бълбукане, а аз се занимах да разбърквам, да гоня мехурчетата и да поблизвам. Всички стояха замислени, далечни, всеки някъде отплеснат. Внимавах полечка да гълтам, да не сръбна шумно като пия, понеже се бяха умълчали и сърбането щеше да прокънти тишината и аз да се изложа. Отишъл съм до Долната земя. Като сянка! И заедно с Трънчо сме извлекли и Дядовата сянка. И сме се завърнали всички! Велико! Само как го можем!!!

- Хмм.- изкашлях се. – Може ли да запитам?- закимаха един през друг. – Може ли да запитам, какво са Безмълвните наблюдатели, дето го каза?

- Драконов народ. Има и други – полу призрачни – Пъстрооките, от Ледените земи при Портите на Белите скали. Това е далеч на север. Но Пъстрооките могат да се видят от живите. Понякой път полупрозрачни, появяват се, изчезват. Непостоянни са за виждане. Но могат да бъдат видени. А Безмълвните са съвсем безтелесни, невидими за нашия свят и обитателите му. Малко са проучени тези неща, сам разбираш, не е лесно. Всяко ходене до там усилва едни способности, отслабва други. И ние не знаем точно как и кои. Сигурното е, че все по-малко си обикновено, безгрижно и доволно същество, радостно и лекомислено, колкото си по-близък с Другия свят или пък работиш със Силата.

- С какво работя?

- С магия. Със собствената си сила, която черпиш от всеобщата. Както искаш го наречи. С общия поток, който постоянно се движи, обединява всичко и в който сме еднакви и едно. Извън него аз имам криле, той е дракон, ти – малко същество – и пак ме ощипаха по носа (този път с опашка). Уважават ме, но не съм стар като тях!

- Най-първото, което виждат очите, - продължи Дядо Тюхул, - е най- горната , груба и незначителна част от този поток. На най-обикновен, пръв поглед, се вижда по-не важното. – А после тихо добави на ухото ми, докъто дракона и Безименния нещо се придумваха, та не внимаваха в нашия разговор – Нали ме позна, когато ме видя, да лежа умрял в леглото ти. Как стана тъй, като никога по-напред не бе ме виждал? Магъосниците виждат на дълбоко. Не с очите, със сърцето.

Вярно, как бях разбрал, че туй именно е Дядо Тюхул? Исках още нещо да попитам.

- А Мууните какви са?

- Това са същества, които се хранят със сила, когато се доберат до погледа ти. Изтеглят твоята сила и тя, както храната за теб, усилва тялото и умът им.

- А Кхалдонът, и той ли така, с очи...нали Дядо Тихолан ми каза, че легенът ме спасил, защото Кхалдона не успял да ме загледа дълго в очите. Нали, Дядо?

- Не, той разкъсва със зъби и се храни с месце. С очи те хипнотизира само да замръзнеш на място, да не мърдаш, че да му е лесно, като те докопва.

- А Кхалдоните и Мууните магъосници ли са?

- Ползват дребни магически трикове.

Настъпи мълчание. Не смеех да отпия, че да не сръбна.

- Ех, Крутоне, много ми е драго и съм щастлив да имам пра-пра-пра...внук като тебе! И ти си Торбалан. Още много, много млад, но Торбалан!

- Но смел и силен, - намеси се Безименния – и с много добро сърце.

Като най-млад, Безименния ме подкрепи срещо това “много млад, но Торбалан!”. Все едно туй, че съм Торбалан до нейде оправя все пак нещастието на младостта. Сигурно и Магъосника се чувстваше като бяла врана сред Дядовците. Хвалиха ме много. Неудобно ми стана, че се свих на стола и заритах едно там малко камъче под масата.

- Не ти го казваме, за да те хвалим излишно или да се възгордяваш, Крутоне. Всеки е важно да знае ни повече, ни по-малко какъв е и какво може. И това знание е най-голяма сила. Да знае и какъв не е и какво не може. Какво има и какво няма. И да си определи, какво от туй, което не е успял да постигне, е нужно да поправи, да пре образи . Да научи по нов начин, че да преобърне навика на вредното отпреди. Ти, например, можеш да не си чак толкоз прибързан. Обаче, именно туй ти качество спаси Дядо Тюхул. И тъй, едно нещо веднъж може да е лошо, друг път – добро и безценно. Затуй, трябва да знаеш и да мислиш – сега прибързан ли да съм или пък да се възпра. Ама и туй не е сигурна преценка. ..- Дядо Тихолан като че се отплесна и занарежда. Дълго говори, аз само кимах. И те клатеха глави. Мъдра работа. Като остарея и аз ще си пусна такава брада, като техните и аз да си я гладя. Както казва Дядо-да мисля какво имам и какво нямам-, сега отчитам, че нямам дълга брада, но нищо не казах на глас.

План за придвижване към целта

Остатъка от деня ходихме за гъби, готвихме с Лалира, къпах се в Дядовия Тихоланов резервоар, къпа се и Трънчо...беше чудесно! З абелязах, че Лалира не е като другите , н якак сияе , а очите му са като Трънчовите – със светещи звездици в тях. И освен т ова мирише много хубаво – на билки, на цветя...не мога да повярвам, че преди векове е бил Муун! Смее се много красиво, много е кротък и е поне пет пъти по-висок от мене, обаче не ми говори изотгоре, да ми затуля слънцето, а кляка. Слуша ме сериозно и внимателно, не като старец. Колко странно- силата, която вземал преди без да пита, сега я раздава с обич и от сърце.

Много ми харесва тук!

Присвиваше ме сенчесто усещане – за дълг, имам работа. Аз го изпъждах, но притеснението пак се промъкваше. Сега се забавлявах, но знаех, че най-късно до ден-два то ще задуши всичко друго и ще отиде най-отпред.

За вечеря се събрахме отново всички. Темата беше житото на Крива Река. След като хапнахме, разтребихме масата и Безименния разстла карта. Бях виждал такива в книгите на дядо Кореноплод (нека си почива в мир!). Той маше една, с цветни карти и цветни изображения, казваше се “Карти на Фангория”. Разглеждал съм я десетки пъти и съм си мечтал къде ще ходя, сричайки по странните далечни наименования на всякакви места. Чудил съм се кой ли живее из тези места, с какво се занимава, на какво приличат тамошните...бущерци ли са, като мен... или кой знае! Отплеснах се в стари спомени. Истина е, че по карта не съм работил и ползвал. Защото никъде не сме ходили, нито аз, нито дядо Коренплод или нашите съселяни, освен до гората за гъби, с легена. И то в съвсем крайселската й близка част. Даже не и до полето.

Сега Магъосника заобяснява:

- Ние сме ето тук. – Посочи- Лалирът казва, че Б ъргундерите складират житото тук – пак посочи, а Йелин кимна.- За да стигнем до там, трябва да минем полето, през съседната гора, тук от изток има село, после малко на североизток. Пътят не е много, а и Белязаният ще е с нас, че да носи уморените. - И погледна към мен.

Спомних си сега, като ме качиха за пръв път на дракона , какво преживяване бе ше ! Бе когато тръгнахме от гората всички, които срещнах за пръв път-и Лалира, и Белязания, и Магъосника...Какво беше! Дъхът ти спира от вятъра в лицето, земята долу ти се вижда пъстроцветна, ту малка, ту голяма; стомахът ти се разтуптява от небивали гледки и усещането, че плуваш, плуваш, чак до блестящите облаци. Гледаш ги , как прецеждат лъчите на слънцето , а те като ресни се пръскат и колко е свободно, голямо и велико всичко на шир и длъж! Ставаш повелител на вятъра, на полските треви, полегнали от полъха под теб; разбираш, че затуй са мощни тия дракони – и как не, щом поглъщат толкоз много чудна красота и сила всеки ден! Сега аз съм Крутон Лекокрилия!

От главозамайното видение ме приземи пръста на магъосника – чукаше по картата и сякаш от високото се спуснах точно там.

- Не можем просто да им вземем житото – възразяваше Дядо Тихолан. – Нищо, че са го открали. Няма да го върнат т ака .

Лалирът предложи:

- Трябва да го разменим за нещо.

- Но а з нямам нищо в замяна , м ога да им отработя някое време, ако обещаят да го върнат в село . – Казах.

Лалирът ме потупа по рамото.

- Вече дори се сещам какво би било ценно. Бъргундерите строят. Причудливи обиталища от клонки, слама, кал, дървесни кори и лико. Намножили са се много и дупките и хралупите в земята и дърветата не им достигат . Виждал съм строено от тях “селище” – истинско чудо на чудесата! Причудливи форми, извивки, тумбести, овални, странни отвори; като гроздове сред клоните. Висящи гирлянди, стълбички и мостове. Кули от съчки, кал и слама...

- Предлагам ви идея - да разменим житото срещу цял драконов товар блатни тръстики и папур. Това за тях са безценни материали. Защото носят отдалеч, което е трудно, а и не намират подходящи клони и тогаваградежът става некачествен.

Всички закимаха. Помислиха и пак закимаха. Накрая Тюхул каза:

- Планът е добър! Приемаме ли всички?

Общо о добриха и се реши идната утрин да отидем до блатата на Дърдонците с голямо платнище, в което да подредим събраните тръстики и увити да ги закачим на дракона , а после да поемем на път.

Разотивахме се по леглата. Магъосникът дойде при мен да ми пожелае ‘лека нощ” в стаята ми и с тайничка усмивчица рече:

- Крутоне, чувал ли си за Дърдонските блата?

- Нищо .

- Ха, подозирах. До някъде си е изпитание. Заради мястото ли или зарад и обитателите му не зная, а може и заради всичко: който отива там, вижда онова, което тайно си мечтае. Казвам ти го, да не се чудиш и да си подготвен.

- Че какво ? Не е ли хубаво!

- Тъй ти се струва. Оказва се рядко някой да си мечтае за нещо наистина добро и полезно. Да се научиш да се щадиш в желанията си, не е никак лесно. Но взирането в тайните мечт и е много полезно, защото като ти се подредят пред очите, можеш да ги осмисли ш и оцени ш . Оказва се, че мнозина и не предполагат какви са най-съкровените им желания...

Щом го казва Безименния, сигурно ще е тъй. Обаче никак не ми се вярва. Е, например, на мен ми се иска всеки ден да имам хубава закуска, да намеря житото, да ме вземат насериозно...

Тъй съм се унесъл и съм си заспал.

При Блатата на Дърдонците

Събудиха ме рано. Закусихме набързо, Дядо Тихолан захлопна капаците на прозорците, подпря ги с по един камък, поприбра инструментите из двора, напълни вадите в градината с вода...изобщо, стегна се за отсъствие от дома. Остави на прага една паница мед и една с вода. Тъй като го гледах въпросително , той само ми рече:

- За всеки случай. Ако дойде някой гладен.

Свиха на руло голямо платнище. Безименния пристигна по-късно, яздейки чудесен, лъскавочерен кон. Не му го бях виждал до сега и ужасно се възхитих!

Взеха ножове, сърпове, сечива различни - за тръстиките. А Магъосникът имаше и истински меч, като от книгите. Радвах се много, че тръгваме на някъде, но ми беше и тъжно, че няма да се върна после в къщата на Дядо Тихолан. Но обезателно, обезателно ще му идвам на гости. И с Дядо Тюхул ще живеем заедно. И той е хубав, мой Дядо. Щастлив бях – всички бяха някак мои!

Чувствах се някак смесено – и весел, и тъжен.

Още проверяваха разни работи – както е пред дълъг и важен път. Най-накрая потеглихме.

Безименния каза: около три часа в южна посока, бавен ход.

Дядо Тилин не беше с нас. Беше тръгнал по дела рано-рано.

Двамата Дядовци Тюхул и Тихолан възседнаха дракона. Безименния ме качи при себе си на коня, а Лалира тръгна пеш. На него природата му е дом. Тя е като част от него, общо са едно.Това е вярно за всички, но за Лалирите е някак си по-вярно.

- Дръж се здраво, Крутоне, потегляме!

Стисках се силно за наметалото на Магъосника. Легенът ми бе плътно пристегнат към главата, за да не излети из пътя. Бохчата я бях препасал през рамо. Трънчо пък се ветрееше, замотан в козините ми, вкопчил ръце в кичурите зад врата ми. Хвърчахме бързо из полето. Слънцето се издигаше, стана горещо и прашно , а кончето неуморно препускаше. Не разглеждах нищо изпътъом – легенът ми похлупи очите, а нямах свободна ръка да си го повдигна , з ащото трябваше да се държа с две ръце, та да не изпадна. Как друсаше, едва се крепях . Безименния спря за момент и ме премести пред себе си и пак полетяхме. Този път гривите на коня пърхаха в носа ми и понеже и аз се притисках плътно обхванал шията му , пак нямах свободна ръка да се почеша. Изобщо...на дракона ми хареса много повече.

Обаче пристигнахме първи.

Местността беше равна, открита, чуваха се жаби, жужаха мухи, хвъркаха водни кончета. Намирисваше на гнило и застояло. Навред бяха се извисили разни саморасляци, но малко от тях разпознавах, по водата плуваха много красиви лилии. Измуших се пълзешком измежду високите стъбла, да погледам водните животни. Малки рибки, попови лъжички, жабешки хайвер, светещ като перлички из тъмнозелените дълбини. Пусках във водата сламки и камъни. Изневиделица ситна раирана тварчица – Блатен Търпун, изскочи хитро и без малко да сграбчи друго едно животинче. Това бил гущерът Дърдонец. И звучи така: “Дър-дър-дър-р-р-р...дър-дър-дър-р-р-р...” Скача на височината на мой ръст и още половина може би, при това - от място! Хвърли пръски. Имаше и птича човчица, а шарките по гърба му- подредени като броеница от виолетови оченца! Чудна красота!

Както го съзерцавах, ми се видя, че всичките му шарки се завихриха из въздуха, закръглиха се, като ветрило, умножиха се, отразиха се във водата на блатото. Всичко заискри в ярки цветове и усетих, че ми се завива свят. Беше ми приятно унесено; въздухът се изпълни със странен мирис...на слама, на изкипяло мляко и нещо друго...

Не щеш ли, пред очите ми се разстели като килим картина на моето село. Моята Крива Река! Всичко точно както си е. Оглеждам се- беше съвсем пусто. Няма никой. Виждам себе си, като на сън, от страни. Поседявам, повъртявам се, оглеждам празния житен хамбар и си казвам- “Че то няма никой. По-добре, защото няма за кого да го търся това жито. Я да полегна и да си поспя!”. После пък отивам и вземам най-хубавата въдица на Перко,която отдавна харесвам. Нали и него го няма. Вземам я за себе си. Вземам и на кмета шапката с перото. Разхождам се като кмет и с най-хубавата въдица из село. Влизам в една къща, а там- баба Мартей, легнала и хърка. Тихичко се приближавам и започвам да й дърпам ушите. И ги дърпам, дърпам, нека, докъто станат огън-червени. После пък отидох в ковачницата. И започнах да пипам и чукам с всички инструменти. Напред, назад, навсякъде отидох; разхвърлях различните по мярка чукчета-от най малки, до най-едрите, а после заблъсках с всичките наведнъж! На кого ще се караш! От деца ни пъдиш да не припарваме тука, Ето ти. Удрях по наковалнята и всичко загърмя! Минах покрай къщата на моите родители и зацелих стъклото им с камъни. Звучно, силно и много справедливо. А на отсамния прозорец се наплезих, разпънал уши и с цяла физиономиясе залепих за стъклото за още по-криво и грозно. И тъй седях ли седях, докъто не ми се схванаха краката и не ми омръзна до отмаляване. Те бяха вътре и ме гледаха, обаче не можеха нито да мръднат, ни да проговорят.

Ей такива всякакви ги направих. Вече се чудех какво повече да свърша, отидох при свинската кочина и до шия се накиснах. Въргаляхме се дружно с всичките прасета.

Тозчас съзрях по селския път в полето да минава Китчица, дъщерята на Рогливия кмет. Сърцето ми се разлумка, хукнах да я гоня и бягайки откъснах една маргаритка. Навсякъде ръсех кал и миризма, цял облак мухи ме преследваше, а тя през глава се втурна и изчезна сред цветята. Не се виждаше повече, но аз продължавах да я гоня, препънах се и се плъоснах, останал без сили, омирисан, но още с маргаритката в ръка– кална и смачкана. Отъркулих се по гръб, забих поглед в небето, а горе, високо, се рееха орли.

Когато се поогледах, видях, че съм насред блатото. Спомних си какво ми каза Магьосника предната вечер.

- Срамно е , Крутоне! – Си рекох. - К акви са тези желания, т и човек ли си, животно ли си, какво...гледай ти! Бил съм лош, завистлив, мързелив, даже и...похотлив!

Сам се изчервих в храстите. Дано никой освен мен не е видял желанията. Поизтупах се и отидох да потърся Безименния и другите, ако са пристигнали. Намерих го подпрян на едно дърво. Майчице, приличаше на сянка! Капчици пот избили по челото и слепоочията му, бледне,очите му-мътни, подкръжени от тъмни сенки! Сигурно ми е видял желанията и вече не иска изобщо да ме вижда. Мълчеше. Оставих го там подпрян, без думз да изрека и се отправих настрани.

От недалеч се носеха гласове, значи, че другите са пристигнали и вече косят. Не се виждаха, бяха се запретнали на работа, всеки със сърп или нож, съвсем се скрили из тръстиките. Стърчаха само Йелин и дракона, най-високи, но Белязания не работеше, а се киснеше в калта. И как да работи с лапи и такова огромно туловище: заради всичко е добре да си дракон.

Никой нищо не ме пита. Гузно си гледах работата, много загрижено и подробно. Магъосникът не се присъедини до обяд. Дойде чак след като похапнахме. Усмихваше се силом, но всички се държаха, все едно не забелязват нищо. Никой не пита, нито погледна по-особено. И на мен ми беше добре от това. После почнахме пак да работим и до вечерта всичко тъй си отмина и си се потули.

Всеки нещо бе видял, но само за себе си, не чуждото. Не знам какво беше видяното на Безименния, сигурно нещо много лошо. Интересно, най- чудно ми е какво видя Трънчо?

Към житото

Исках да си говорим с Безименния, ако е възможно, някак да му помогна . Той ме забеляза как се усуквам наоколо му.

- За станалото в блатото ли се тревожиш? Това, което си видял, може да ти се случи, ако му помогнеш или ако не му попречиш. Понякога ти е нужна голяма помощ, друг път – огромна съпротива, за да му затулиш всички подстъпи. Няма нищо страшно, защото повечето зависи от теб. – Усмихна се тъжно. А после тихо, като на себе си прибави:

- Ти си си най-добрия приятел, ти си си най-големия враг.

И още притъмня.

Събрахме тръстиките в голямото платнище, овързахме ги в стабилен вързоп и драконът бе готов да го понесе към бъргундерското обиталище.

Пак се групирахме за придвижването, както и на идване до тук. Безименния ме качи отпред, пред себе си. Вече не препускахме толкова бързо, а драконът летеше все над нас. Хвърляше дълга, стелеща се по земята сянка, а Магъосникът се целеше все да сме в нея, укрити от яркото слънце. Движехме през полето. На изток се стелеше гора, но по-краткия маршрут бе предпочетен пред по-хладния. Обаче жегата ставаше нетърпима, а и умората също и по някое време конят се умори и запени, Дядовците върху дракона пък сигурно съвсем бяха слънчасали. Магъосникът изсвири силно и даде знак за сбор. Възвихме на изток и спряхме под висок дъб, в началото на гората. Разседла коня и се зае да го забърсва със сено. Белязания кацна мазно, след няколко дебели “луп-луп-луп” с крилете. Приземяване без сътресения и много умело. Дядовците се изхлузиха от гърба му един подир друг. Жегата лошо тормозеше Мавалите. Не могат да се заседяват на слънце, нали магията им е водата и като изсъхнат, силата им отслабва и могат да заболеят. Като ги гледах как се полюшваха, много ми домъчня. Извадиха съд вода, първо пиха, после взеха да се пръскат и поливат изобилно. Дядо Тюхул, понеже нямаше пръсти, боравеше сръчно с опашка. И докъто се мокреше, заемаше какви ли не странни, причудливи положения във въздуха.

Дракона бе най-добре. Той понася и жега, и студ. Лалирът пък вече бе тук и аз не знам как. Първо го нямаше, после, ей тъй, измежду другото, се появи, все едно съвсем не е липсвал. Подръпнах за дрехата Безименния, да го питам настрана:

- Прости, ако е нахално, ама много се чудя, как се придвижва Лалира тъй невидимо? Първо гледам - Иелин е тук, после изчезва, пък се появява другаде, пък не видях от къде и как идва...

Магъосникът се засмя. Посочи ми да приседнем в корените на дъба, под сянката и като извади меча си, взе да го наточва с един камък. И заразказва:

- Ще ми е трудно да ти обясня. Лалирите са светлинни същества. А светлината, Крутоне, е странно нещо. Движи се бързо, най-бързо от всичко на света.

- И от дракон ли?

- И от дракон. Един Дядо бе решил, че мисълта е най-бързото нещо на света. Обаче се поправи, защото, вярно, с мисъл за част от мига, не, дори веднага, стигаш и до звездите, обаче незнанието е пречка по нейния път. Ако не знаеш нещо, не можеш да мислиш за него. Светлината се движи надалеч и, тъй да се каже, светкавично.

Т а Лалирът, който е извънредно мъдро, разумно същество, има познание и сила да командва положението на туй светлинно тяло, което е образът му, който ти виждаш и познаваш като Иелин.

Не бях сигурен, че нещо, особено пък светлината, която не е нищо, ще се движи по-бързо от дракон. И как ще може, като съвсем не е...тъй голяма и силна. Аз си мисля, че светлината е някакъв въздух. Ама не исках да споря. Значи Иелин все едно просто изгрява като слъцето и така успява да се появява тук - там.

- Изгрява ли?

- Не, не...е, добре, представяй си го и така, ако ти харесва.

Замълчахме. Равномерно стържеше по меча, почистваше с кожен парцал, после пак стържеше. А мен ми бе приятно да съм до него и да си говорим. Камъкът се плъзгаше от дръжката до върха. И пак, и пак.

- Ти добре ли си вече? – попитах, а после бързо се засрамих, че съм толкова нахален.

- Добре съм. – простичко отговори, без да вдига поглед от заниманието си.

- А защо си нямаш име?

- Защото...преди работих една работа, за която бе потребно да нямам име.

- Каква работа?

- Такава, от която на любопитните малки Крутончета събирането на дърва ще им се види песен! Хайде за дърва, защото се смрачава, а трябва да стъкнем огън и да се сгласи вечеря! Скоквай – бързо, бързо, бързо!

Втори ден към житото. Портите на Съня

Аз си догризвах ябълката от десерта, а Безименния бе разстлал картата и в светлината на огъня сочиха тук и там по нея, приказваха по Плана.

- Първо трябва да пресечем реката, но ще трябва през гората, а не откъм полето – каза Дядо Тихолан.

- Има село на близо. – Вметна Дядо Тюхул. – А Безименния и Крутон, с коня, ще трябва да минат по Бели мост. Не е добре, има хора. А друг начин да минат реката няма. Колкото и да е маловодна лятото, реката си е широка и дълбока. Има и водовъртежи и течения! Не могат да я преплуват, трябва мост, или сал...А хора има навсякъде, не може да не г и видят.

- Няма опасност! – каза Безименния, с някак особен глас и поглед, като да знае нещо и да е сигурен.

Белязания го подкрепи, също тъй знаещо:

- Трябва да ви разкажем, но е дълга история.

Тюхул и Тихолан се вторачиха неразбиращо в тях.

- Добре, - кимна Дядо Тюхул, без да пита нищо. – Значи е решено. Минаваме така ?

Закимаха всички, загладиха бради. Огънят догаряше. Запрозяваха се и един по един се търкулнаха в тревата да поспят. Драконът бе изпружил врат, разпънал лапи и криле, залепнал за тревата по корем . Тъй с е охлаждаше в оскъдната влага на нощната роса. След малко захърка бумтящо. На заспалите не пречеше, не ги разбуди, обаче на мен не даваше покой да мигна . И се преместих на страна.

Подпрял гръб на дъба, Безименния се рееше из звездите. Свиреха щурци и лек повей едва-едва раздвижваше сухите треви. В огнището светеше само жарта. На тъй оскъдната светлина Магосникът се очертаваше като тъмна сянка с призрачно бяло лице. Полази ме хлад, въпреки горещината. Не само беше усамотен, беше самотен. Не исках да му се меся. Пролазих обратно край огъня, наместих легена с Трънчо до себе си и турих ръце под глава. Сънят веднага ме отнесе, въпреки трещенето на дракона.

На утринта закусихме набързо и потеглихме по посока към реката. Преди пладне щяхме да сме там. Гората беше рядка, в източна посока имало село. Нямахме спешна работа. Не бързахме, да не морим коня. Бях дочул как му вика Безименния – КханРа. Обаче, май само той си го наричаше тъй, а аз му виках Чернъо. Изглежда, КханРа беше някакво тайно име. Магъоснически работи, с две думи. Дядовците и дракона летяха ниско над гората. Тъй отдолу им лъха хлад, а не да струи огнена топлина от напечената земя. Ту изоставаха, ту забавяха, та не се движехме общо. Уговорката ни бе при реката да имаме сборна среща. Кой когато пристигне, да чака другите.

Както тъй си препускахме, сега много по-приятно, бавничко, от дясната ни страна като че мернах нещо. Синкаво, мъглисто, разточено като пушек. Реших, че ми се е привидяло и пак заразглеждах напред, наоколо, както е нормално. Обаче, погледът ми пак се затегли натам.

- Безименни, не знам дали ми се стори, но отдясно май-май има нещо.

- Ха, виждаш го, нали?

- Не че го виждам точно, ами като че ли го виждам.

- Н али си Шаман-Торбалан!

- Какво е?

- Искаш ли да поспрем да разгледаш?

- Да, ако може!

Слязохме от коня, (Безименния ме качва и ме смъква винаги ) и клекнах срещ у това. Имаше мъглица като дим, стелеща се на един мой ръст над земята. В тоз момент като че пред мен се яви крива портичка. Като гледах другаде, някъде настрани, тя се виждаше по-ясно. А щом насоч ех очи право натам,ставаше размазана, както ако все едно съм плакал и се мъча да я съзра през сълзи с лекичко премрежени мигли. Сещате се, получава се многоцветно блестене и разливане на изображението, сякаш се е втечнило в сълзите ти. К ак ми хареса-а-а!

- Как става по този н ачин ?

•  Мнооого дълга история...е, седни и слушай.

За да се разделим с хората, да не ни пропъждат от земите ни, да не ни се плашат, трябваше да се измисли нещо. И тъй, Фухълите запредоха големи пояси покрай села и градове. Поясите на Съня. Сега от света на хората ни дели Съня. Тези неща не са видими и известни. А и хората са маловерни, защото са доста страхливи и леко отхвърлят туй, което не го разбират и им е чуждо и странно. “Туй го няма”, казват си и толкоз! Има, обаче, някой същества и хора, да , да, и хора, които виждат и могат да преминат. Виждат точно такава една вратица, където и да застанат по протежение на Пояса.

Преместих се тичешком към десетина крачки напред и портичката пак се яви, точно пред мен! Ще речеш, че е навсякъде!

- Навсякъде е, където си ти, ако си от Преминаващите.

- А който не е от Преминаващите и тъй просто си върви насам - натам, в стена ли се блъска?

- Не, ако не отвориш вратата, да минеш , Поясът се разтяга докъдето вървиш. И ходиш и бродиш по същата земя, поля, гори и морета, обаче ние , от другия свят, сме невидими. И ние, и поселищата ни, и всичко. За да виждаш, чуваш и действаш в друг свят, трябва да минеш през вратата. А малцина могат.

- А-а-а! – в захлас се местех насам-натам, а вратата като че ме гонеше.

Хлътвах в Пояса, а той се отдръпваше назад и - пак врата! Тогаз посегнах към дръжката, да я пооткрехна.

- Спри, нямаш работа там! – Изгърмя като чук гласът му.

Отдръпнах се като попарен и стреснат и честно казано малко се поохлади радостта ми от чудото .

- Стигат за днес толкоз забележителности! – Отсече. – Да минаваш през Пояса не е игра!

Е..., как се беше стегнал! Не му прилягаше на младостта да е чак толкоз изопнат! Нищо не казах, ами се строих до коня, да ме качва, че да ходим вече. Яздихме мълчешком, а аз попоглеждах към изумителното видение Пояс на Съня. Как може да има такива работи! Колко интересно място е света, а аз дори не съм и предполагал!

След някое време стигнахме реката. Не бе много широка на това място и течеше мудно и маловодно в горещината. Не далеко се съзираше и Бели мост, сгърчен в маранята. Помогнах да разседлае Чернъо, седнахме под една върба на сянка, а аз дума не обелвах. Да не го дразня, а и му бях сърдит, дето така се сопва. Какво толкоз, чудо голямо, та да рипа и да се плаши. И да ми се стряска.

Помълчахме си, после той започна:

- Крутоне, погледни ме, искам добре да ме разбереш! Някои работи са опасни, дори ако си майстор и ги владееш съвършено. Представяш ли си пък как биха навредили на някой, който е съвсем необучен да ги върши? А?

- Тъй е. – Смънках и се присетих за Бранко, дето ни пъдеше също тъй от ковачницата.

Размисл и х, а после попитах:

- А какво можеше да стане, а?

- Да се изгубиш сред мъглите. Да бродиш вечно и безутешно, дори да не можеш да умреш. И никога да не стигнеш ни до хорския, ни до нашия бряг. Или да те срещне мякой от Мъгливите обитатели, страшни колкото кошмарите ти, защото са от Съня. Или пък, с много късмет, някак да стигнеш при хората. А там какво ти се пише, изобщо не ми се мисли.

Мълчах си втрещен. Стана ми страшно.

- Щом влезеш веднъж в Пояса, дори веднага да скоча подире ти, няма сигурност, че ще те открия. Там нещата си имат съвсем различни правила , смисъл и посока. Не ми се сърди! Важен си ми, не искам за нищо на света да те сполети беда! – и силно ми стисна ръката.

Доплака ми се. Гледах надолу да се прикрия ако съм насълзен, а пък и от срам, задето тъй избързано и неправилно се вкиснах. Уплаших го, а можеше и в беда да се вкара заради мене. А ма аз...все бързам, бързам!

Бяхме вир вода от горещината, че и прашни и влязохме в реката да се поизкъпем и поразхладим. Плувахме, пръскахме се, стана много весело. И Мъртела шумно се стрелкаше из водата, цопваше сочно, с много пръски, а после, шумно излитайки, ни поливаше още, изотгоре. Не исках да се разделям с този човек. И с другите, де. Но ми стана мъчно и за Перко и Бързан, и за малкия Попарко, и за село. Колко работи имах да им разказвам, как само щяха да се дивят! И...сега, след Дърдонското блато, вече се запромъква и друго пред очите ми. Толкоз да е хубава тая Китчица! С дълги, палави светли козини, леко закъдрени, а над очите й – като буйни пружинки. Върви си тя, а те трептят! Усетих как ушите ми пламват. А Безименния се разсмя – гръмко и силно, сякаш мислите ми чете, магъосник проклети! Сборих го във водата и го опръсках и излязох вече да се суша и изцеждам под върбите.

Спътниците ни се бяха забавили нейде, та чак сега драконът се появи в небето и се цопна право във водата, разплисквайки кажи-речи цялата река от коритото й. И тримата – и той и Дядовците, с доволство запръхтяха и закиснаха в живителната прохладност.

Тъй отмина този ден, и следващият, в пътуване към северна посока, без произшествия. Разбирах, че спътниците ми се отбиват тук-там, междувременно, по техни си работи. Имаха задачи за вършене, помагаха за какво ли не, на кой ли не. Това е смисълът да си мъдър, рекох си; работа имаш да вършиш, със задължения и отговорности. И да изпреварваш глупците и да ходиш подире им, и да поправяш стореното от тях. Тъй и на мен помагаха и съблюдаваха да не сглупявам, додето ме виждат. Тъй и трябва да е подреден света. А само представяте ли си, да бе обратното! Няма, няма начин да има такова място под слънцето, дето глупавия да командва мъдрия и да му се чува думата, нали?

Пристигаме в Беломостова гора

Жегата се задържа много дни, без капка дъжд. Започнахме да почиваме през деня, а да напредваме вечер. Придвижването нощем не затрудняваше никого от спътниците ми. Имаха си такива очи, уши и способности, че тъмното не им бе пречка.

И тъй, пристигнахме в гората край село Бели мост, към полунощ на четвъртия ден от пътуването ни. Дърветата бяха по-на често от досегашното, и драконът трудно набираше скорост да полети. Веднъж кацнал, бродейки търсеше терен за следващ полет. Трябваше му пространство за засилване, преди да излети.

Вървяхме си заедно, говорихме си, Безименния водеше коня за юздите, а аз бях покачен на седлото , з ащото съм дребен и съм можел да се изпогубя в ниското из мрака. Видях как Магосника искаше да има една свободна ръка. Наметалото му бе леко отгърнато,а дланта му - на дръжката на меча. Поглеждаше нагоре из небето, гледх и аз, но нищо необичайно не се съзираше. Ясно и безоблачно, с остричка като рог луна. Новолуние. Слухтях и душех внимателно, но нищо странно не долавях - летен аромат, песен на щурци и гласовете ни се носеха на шир из гората. Тъй вървяхме още някое време, ведро и спокойно.

И после стана тя!

Стана страшно, изведнъж!Безименния викна всички да спрат. Дракона зарева мощно, като гръмовна страховита тръба. Дядовците пък станаха поне двайсе от двата вида - и Тюхуловци, и Тихолановци. Настана ужасна суматоха и бедственост, объркващо безредие, без да мога да разбера съвсем нищо, освен че се заушавам от ужас и безпомощност. Конят зацвили и заскача, изправи се на задни крака и аз паднах; направо - излетях. Ударен и запокитен нейде в тъмното, стисках здраво Трънчо в едната ръка, а с другата опипом се стрелках напосоки да се хвана за Магъосника. От паника се залутах още повече, движех се без смисъл, размахвайки ръце. Само го мярках как извадил меч се вихреше всестранно; крещеше, въртеше се и свистеше. Не виждах какво точно или кой ни напада. Сграбих в свободната ръка шаманската тояга. Замахах на посоки, като се молех да не ударя приятел. Изобщо не знаех какво става, на къде да се насоча. Сърцето ми тупаше, цял трперех, изплашен до смърт и изблещен в бъркотията, без всякаква мисъл в главата ми, нищо не се разбираше. Чух само някой, не разпознах кой, да казва “Мууни”. Прилоша ми и ми прималя. Обаче, се подпрях здраво на тоягата - ако падна бе по-лошо, щяха да ме стъпчат. Безименния силно протегна ръка нагоре, чу се свистене, със силен глас изрече нещо и измежду пръстите му се яви кълбо синкава светлина. Изстреля се високо и огря наоколо. И в тоз момент ги видях. Наобикаляха ни не един, не десет...прииждаха страшно много Мууни! Настъпваха бавно, телата им бяха бледи, но не с бледността на живите създания. На височина с около половин ръст надвишаваха Безименния. Гърлото ми се затъкна, спрях да дишам. И мисълта ми спря съвсем. Вцепих се с очи, изцъклени в ужас и безсилие. Драконът се развилня, но те не можеха да бъдат повалени, защото някак си отслабваха движението ни. Бавно ни сковаваха, че дори Белязания се заклати и яростта му лека полека замря. Дядовците намалиха брой. Вкаменявахме се, без да можем да помръднем. Като мухи в паяжина.

И тогава, се случи нещо страхотно и извънредно изумително! Лалирът Иелин, който преди векове е бил същото такова мракобесно създание, ужасно и зло, а после се преобразил в добро и светлина – заговори бавно и спокойно. Гласът му зазвъня и се извиси сякаш на шир и длъж, преизпълвайки гората. И докъто го слушах, сърцето ми сякаш му се предаде, подчини му се и заби по-бавно и спокойно.

- Хванете се за ръце в кръг ! – каза – след туй изчака да изпълним и после продължи, застанал в центъра – С еднете на колене и спокойно затворете очи! Н е поглеждайте в никакъв случай! – и всички наистина бяха спокойни, сякаш играехме най- обикновена мижанка. Подчиних се веднага.

Преди да изпълня заръката му го видях как засвети силно и сиянието му обгърна цялата гора. Мракът се пръсна надалеч. След това не знам какво се случи. През ума ми мина само мисълта, че туй досущ прилича като да отвориш вратичката на килера и хлебарките и сенките се разбягват, прибират се по ъглите и процепите.

Неочаквано

Иелин ни бе приспал за доста дълго, защото като се събудих, слънцето се издигаше високо към пладне. Сега се размърдваха и другите. Наоколо се търкаляше легенът, бохчата, тоягата ми, а също и всякакви предмети, и още всякаква си друга посуда, разхвърляна из тревата . Бавно се изправих и заразтребвах. Събрах бохчата и пак я вързах на тоягата. Реших, че легенът само ще ми запарва главата и го превързах и него за въженцето при бохчата. Нищо не ме болеше, съвсем бях добре, нито схванат, нито нищо. Пълноценно спокоен и цял. Загледах и другите – и те поне на вид, си бяха добре. Всички. Освен...олеле, оле-лееее, не, не...!

- Трънчооо! Трънчо, къде си-и-и...- разтичах се наоколо, затърсих по тревата, гледах нагоре, по клони, по листа, не, не може да бъде...! Всички ме видяха колко съм тревожен, разбраха каква е работата и се разтърсиха. Трънчо го няма! Не можех да го изкажа, тъй ми бе болезнено! Викаха, търсиха, е, няма го и няма го! Не можех да се помиря , б езутешно се щурах наоколо, а сълзите ми вече изскочиха, защото не сварвах повече да ги преглъщам. В гърлото ми бе заседнала голяма горчива буца от душаща мъка. И силно изкипя в мощен плач. Плъоснах се на тревата, без да знам какво да правя. Отпуснах се и само остри приливи на тягост ми разтърсваха раменете, а вътрешно ми идеше да се пръсна.

И да ви кажа, мъдрите добри приятели са най-най-првилното нещо на света! Дядо Тюхул дойде и ме плесна с опашка. И Дядо Тихолан приседна до мен.

- Стегни се, момче и слушай!

Продължавах да плача.

- Слушай, чуй ни!

Вдигнах червени очи и затърках сълзи с мръсните ръце, та се зафрмиха мокри закаляни пръчки от козин а .

- Намерихме Трънчо!

- Къде?!!

- Слушай сега!

- Къде е!

- Я спокойно! Жив и здрав е! – Смъмри ме Дядо Тюхул. – Намерихме го! Хукнал с Бъргундерите да преговаря. И аз не знам как. И по - чудното е, че го са го приели като по-главен от техния вожд и го слушат! Командир е станал !

Всички се бяха скупчили и гледаха удивено.

- И сега, - допълни Дядо Тихолан, - дръжте се да не паднете! Придумал ги е сами да върнат житото обратно в Крива Река!

- Не може да бъде! Моят Трънчо! Представяте ли си! Мъртела! Та той, бедничкия, дори не говори!

- Да, но е разбрал какво ще правим. Не ме питай как. Когато е стигнал с нас до място, където явно може вече да се ориентира е решил да продължи и сам да оправи работата. А когато снощи стана напечено, е отлетял, хем да се спасява, хем да оправи житния въпрос на селото ти. Тъй си го обяснявам. – рече Дядо Тюхул.

А аз тъжно добавих:

- А ко загинем, съселяните ми да не останат без жито.

Другите замлъкнаха. Може и тъй да беше.

- И тъй да е, Бъргундерите са вече на път към Крива Река и са много бързи. Трънчо вече е свършил работа и ни очаква в Бъргундерското селище , н о мога и да го повикам.

- А тръстиките, какво ще ги правим? - обади се Белязания, чийто товар бяха.

- И тъй и тъй сме близо, - рекох – по-добре...да идем да им ги оставим - з а тях сме ги брали, да си ги ползват.

Дядовците и те заклатиха в съгласие глави.

- Няма смисъл да ходим всички, тогава. - Рече Белязания. – Ще хвърля вързопа там, ще идем...примерно с Иелин , а после още преди з драч ще сме тук.

Спогледахме се. Всички кимаха и повдигаха рамене, добре, никой не възрази.

- Почакайте, - обадих се и малко се смутих, като привлякох очите и ушите на всички ( срам ме хваща, да говоря пред събрание ) . - Лалирът ни спаси живота, на всички ни. Туй е...извънредно, величествено и благородно събитие. Трябва да му благодарим от сърце.

Заохкаха се и затюхкаха. Как бързо почна деня, с голямо притеснение и бързоскоростни събития и новини. Случка след случка, тревога след тревога... Че не дойде ред да обсъдим снощното загадъчно и извънредно произшествие. Лалирът беше много скромен.

- А какво друго можех да направя? Това , което и всеки от вас би сторил, ако може .

- А какво точно се случи? - попита Магъосника

- По новолуние нападат.

(Вярно бе, тъй беше казал и Тълъсъма от гората край село!)

- Светлината ги разпръсна, а после всички си поспахме добре - да посъберем сили, защото успяха да ни поотслабят.

И Иелин разказа, как докъто е мрак и не ги виждаш, както е тъмно по новолуние, срещат погледа ти без да се усетиш. Възползват се от мрака в теб, “сродяват се” със него, защото той е общото между тях и всички останали. И пият и черпят от теб, веднъж изградили този тъмен мост , д окъто съвсем изтлееш. Потреперих. А Лалирът, в който няма тъмнина ни капка, горски дух от чиста светлина, разпръсва Мууните и гори мрачните мостове , отпъжда тъмнината на далеч. Това го може, защото го е направи веднъж на себе си - когато от Муун е станал Светъл. Неговата светлина обаче може и на нас да навреди, поради мрака, който е стаен извътре ни, мъничко или много, без значение.

А Дядовците имали такава защита – когато се стреснат, при сериозна опасност, да намножават пътуващите си образи. Когато се получат към десетина такива образи, врагът се обърква – не знае кого точно да нападне. А истинският Дядо е само един и така има много голяма възможност да избяга, докъто врагът му гони мъглата. Ако пък нападателят е плашлив, една такава армия от много Дядовци, придошли изведнъж от нищото, си е достатъчно, че да си плюе на петите.

Мълчахме и всеки си премисляше.

- А защо се бяха насъбрали толкоз много Мууни , а Иелин? – запита тревожно Безименния.

- Виж, това не знам. Ще трябва да разбера причината. Може да е сериозно, може и съвсем простичко да се обяснява. За сега нямам и най-малка представа!

- Наистина ти благодарим! – Рече Белязания – Никой от нас не би се справил!

Иелин сведе глава.

- Дано се е приключило с това! А сега нека закрием този въпрос, поне за известно време и да продължим със задачата си, от която, види се, не остана много!

- Аз предлагам, - рече Дядо Тюхул, - предлагам все пак да идем всички. Бих искал да се видим с Бъргундерите . Ако можем да разберем нещичко повече, после да пообсъдим заедно. И за Мъртелите също. Та това е новост! Почти нищо не знаем. А после, Крутон и аз, ще помолим Белязания да ни повози до село, след като си вземем довиждане с всички .

- Готови ли сме за тръгване?

Всички бяхме готови. А аз нямах търпение да срещна моя приятел и спасител ! Препускахме с Магъосника. И ми бе леко и приятно, и ми дойдоха сили и бодрост и си запях:

Имало магъосник,

с черен котарак,

и счупил тоз магъосник

десния си крак,

тралала, тралала,

десния си крак…

Усетих се, че не пея сам , Безименния ми пригласяше. Как се засрамих! Конфузих се, а той се смее от сърце, още малко ще падне от коня !

- Хайде де, каква хубава песен, пък ти се срамуваш! Хубави думи си из мислил, ще ти харесва ли повече, ако всичко е надуто и сериозно! Стига, хайде!

Скрих си лицето в гривата на коня.

- Крутоне, стига, посвети песничката на мен, моля ти се, наистина ми харесва!

- Какви такива ми ги редиш! – въртях очи на всички страни, само да не срещне м поглед – подиграваш ми се!

- Нищо подобно няма! Хайде, нека аз да съм магъосник а от песента !

- Да бе! ... Е, добре де!

- Точно така! Нека да е весело!

И тъй, препускахме и пеехме новата песен, която тоз следобед съчиних , а така с ъщо и доизмислихме още куплети. Подарък за приятел , спомен от един прекрасен летен следобед, когато всичко беше много хубаво .

До крайната цел

Пристигнахме в бъргундерските обиталища. Най-сетне ! Началото на техните земи се бележеше от изсъхнало дърво, с голяма хралупа при корените. Наоколо растяха полски треви и диви жита. Това бяха отдавна изоставени ниви. Единични, щуращи се Бъргундери прелитаха покрай нас, разглеждаха ни изблещено и бързо отлитаха на някъде , м оже би да докладват. Като се приближаваха да ни огледат, почти се блъскаха в лицето на някои от нас , на един нос разстояние. Летят, навират се пред теб, р азширяват очи срещу твоите и след туй – дим да ги няма. Защо т ака правят тия създания, се чудех, късогледи ли са, какво? Магъосникът каза, че било техен начин да ни сплашат , а това били техни постови. Странен обичай - когато плашиш някого, не би било лошо той да разбере за това; все пак някой явно бе разбрал, нали магъосника знаеше . Това била и причината да ги наричат блещерици – защото се блещят.

Драконът се бе ше приземил вече и достолепно шляпаше с разкрачена походка сред полята. Дядовците се крепяха и поклащаха на гърба му. Тъй достигнахме до малка групичка дървета , а конструкцията, която се яви пред погледа ни , съвпадаше досущ с описанието на Лалира. Множество плетеници, изтумбвания, кошници, хралупи, въртележки и спиралки...изумително творение! Браво! Беше толкова красиво и изящно, а когато задухаше вятър някои от всички тези съоръжения започваха да се въртят, да вибрират в странни звуци и движения. Но къде беше Трънчо? Оглеждах се на всички страни, но освен около десетината обитатели – пазачи, нищо друго не се мяркаше. Стрелкаха се на посоки и от време на време се блещеха, явно в очакване на избягаме с писъци. Дядо Тюхул им беше почитател, оказа се , че отдавна изследвал техния живот и за това много искал да дойдем, ако може да научи нещо повече.

- Знаете ли, че празникът за Новата година има общо с тия животинки?

И заразказва. Нощем Бъргундерите светят, като големи, бляскави топчици, летящи из въздуха. Прието е да са символ на плодородието, защото носят жито, и целия им живот е свързан с пшеничния цикъл. Щом празнуваме края на годината, през късна есен, когато всичко е обрано, правим ритуала на Житното Дърво – всички знаете, че насред село се избира едно дърво, което се украсява с топки, свещички, стъкълца...всякакви светещи предмети. Тези украси символизират светещите Бъргундери и техните обиталища от гирлянди, стълбички и кулички по дърветата, а с това и обилната реколта и плодородието, защото Бъргундерските хамбари са винаги пълни . Така си пожелаваме плодородна година; като пожелание за плодородие и дървото се нарича Житно Дърво- толкоз голямо и дебело да е житото , колкото е и дървото . Вярваме още , че то изпълнява желания, че носи късмет и лекува болести. На пролет по листата и цветовете му пък се гадае.

Колко интересно! Чудни работи знае Дядо.

- А къде са скрили всичкото жито от село? – изчудих се гласно.

Безименния скочи от коня и приклекна. Поразчисти нападалите листа и сухи трев и и се загледа замислено , п осле стана и пообиколи.

- Ей тука.

- Къде? – викнах от коня, защото бе пропуснал да ме смъкне, а сам не можех.

Помогна ми да сляза и ме заведе до малка, кръгла, изплетена от клонки решетка, поставена върху отвор на земята. Беше капак на някаква дупка. Като го дръпна, вътре се разкри обширна кухина. Имаше огромни количества жито, явно не само от нашето село. Събраха се всички, да клатят глави и да гладят бради. Всичко беше интересно и ново, а з обаче нямах търпение да намерим Трънчо и хич не ме свърташе.

- Дядо Тюхул, нали каза, че е тук! Къде може да е?

- Кой?

- Мъртела!

- Точно над главата ти от доста време!

Вдигнах очи и подскочих, та се сблъскахме. Изпищях от радост и вълнение. Ох, Трънчо, Трънчо, тъй ми липсваше! И как ме уплаши! И не ми се казваш нищо ! Никога, никога не прави така, без да ме предупредиш, някак си. А той пърхаше весло наоколо, кацаше ту на главата ми, ту се заплиташе в ушите и козин ата ми. Много, много бях щастлив. И Трънчо беше!

- Колко съм ти благодарен, Трънчо, че ми помагаш и те е грижа! И мислиш и за другите!

Драконът струпа вързопа тръстики до бъргундерския хамбар. Блещериците не говореха, тъй че друго не можеше да се направи - нито да благодарим, нито да го нахокаме, нито да се обясним. Пък и е достатъчно е ясно, някой път няма какво толкоз да се казва , н о ни останаха много висящи въпроси. За тях, за Мууните, за житото на други села, за Трънчо...

- Какво ще првим сега? – Попита дракона.

- Можем да тръгнем веднага, - рече Дядо Тюхул. – А можем и да нощуваме тук, да останем ден-два, да говорим с началника им.

Но, пътуването ни беше достигнало крайната си цел. Бяхме свършили всичката си работа , а пък то, въпроси, винаги има. И да дочакаме ден-два, ще отговорим на едни, ще се трупнат още повече, дори само поради новите отговори, които сме получили. Тъй е винаги. Знаех си какво ще решат старците. Аз си мълчах и нищо не продумвах , з а да усетя момента, да не го изпусна в думи. Момент като стъпало. Нов и вълнуващ, с чувство пълно и силно. Все едно наистина си на последното стъпало на стълбата, ремонтирал си си покрива и хвърляш един последен поглед на доволство от своя собствен майсторлък и на пейзажа. Отгоре, там се виждат планините, чак в далечината. Но също и тук долу, в собствения двор, който отгоре хем изглежда по друг начин, хем пак си е същия. Тъй се чувствах и аз. Пак си бях аз, но от друга гледна точка. След туй идва момента, в който трябва вече да слезеш от стълбата. Не може вечно да си там. И всичко си е пак същото, но и не е. Покривът ти е ремонтиран и си видял нещата от другаде. И никога няма да забравиш как изглеждат от високо . И ако планираш ремонт или друго, ще ползваш и тоя поглед от горе - с рещу грешки, за улеснение, за мечтание и красота.

Прегърнах Безименния и тихичко подсмърчах. Стигах му до под коленете, та обхванах само тях. Повдигна ме и ме потупа уважително по рамото.

- Съжалявам, в село няма да те срещнат с почести и слава, когато ти, яхнал дракон, донасяш изгубената реколта.

- Но всичко стана много, много хубаво, нали? Намерих вас! Ще ми липсваш, нали ще се видим? Веднага, веднага щом може! Нали?

- Ще се видим разбира се, че ще се видим. Ще имам е толкова да си разказвам е и да се съветвам с теб, щом ходя тук и там. Радвам се и се гордея, че те познавам! – А после тихо добави – И благодаря за песента!

Опитах да се усмихна, но съвсем не се получи.

- Дядо Тихолане, благодаря за всичко!

- За нищо! Радвам се много, че се намерихме и че сме роднини! Ще ми гостуваш често. Ще те чакам със сладко и палачинки!

- Иелин! – Наведе се и обгърнах шията му – Ще се виждаме, нали?

- Разбира се! Че как иначе! Случиха ни се толко ва преживелици заедно, а ти беше много смел и силен, и всичко туй е толкоз ценно, че с нетърпение ще очаквам са се срещна пак с такъв приятел! Ще те чакам с нетърпение!

И Дядо Тюхул си вземаше довиждане. Не се сбогувахме по-дълго. Безименния ме качи на дракона, но ме свали пак, защото исках да потупам коня. С него не си бях взел довиждане. Дядо Тюхул бе заел върху Белязания удобно за път положение, с усукана около драконовия врат опашка. Магъосникът пак ме качи. Наведе се и запя тихичко до ухото ми, само на нас си:

Имало магъосник,

с черен котарак...

Вече летяхме, та не чувах по-нататък. Мъртела се стискаше за козината на рамото ми. Вятърът бързо изсуши сълзите, но на тяхно място ми се появяваха нови. Беше нощ, тъй че никой не ги вид я .

У дома

Приятелите ми бяха останали длеч назад , в ъпросите също. Винаги има въпроси , н е можеш до дъно да изгребеш света. Защото дъно няма.

Но можеш да си гледаш работата пред носа и да се радваш на колкото се може повече неща. И да си задаваш въпроси, а търсейки отговорите, пак да си вършиш работата и да се радваш.

Тъй си мисля аз, за себе си. След два дни и две нощи път, на разсъмване на третия ден, Белязания разпори небето над Крива Река и се приземи в двора ми. Видяха ни - имаше и будни. Винаги има по някой, дето не спи, особено като предпочиташ да си незабелязан. Та, последва неизбежното: “Чудовище, чудовище!”, писъци, крясъци, олелия и прочее. Вдигнаха патардия, разбудиха се всички и до четвърт час цялото село бе на лице пред дома ми, всеки с различно мнение по туй, какво е станало. На бързо си взехме довиждане с дракона и той отлетя, да не тревожи Щърливците. Пресичайки лунния сърп се смали в изсветляващото утринно небе.

- Туй е проклятие за нас! Пак Шаманът некадърни нещо ни натресе!

- Мълчи, бе! Не видя ли, че от луната падна - бог го дава ! Дар е, за добро е, недей да сквернословиш!

- Да, тъй ще да е! И житото си дойде, дори! Ей, Крутоне, май позакъсня, а? Къде се шляеш толкоз време? Ние и без теб си намерихме житото, а ти на почивка ли замина? Уж него тръгна да дириш! Или пак идваш да го отмъкнеш!

- Какво е туй? Олеле, майчице, помоооощ!

(Забелязаха вече Дядо Тихолан и Трънчо).

Тъй и продължи, около час. Преди си мислех, че съм се затъжил много и когато си дойда ще се радвам повече. После трябваше и тримата да идем до кметството и да обясним всичко. Съвсем накратко стъкмих там някакво обяснение – че съм срещнал Дядо си в гората и той придумал Бъргундерите да върнат житото. Не знам на какво щяха да повярват, ама исках с добро да приемат Дядо и Трънчо, а не да им се плашат, да знаят всички, че са помогнали на селото. То пак всеки различно си мислеше, ама трябваше нещо да им се каже. Някои казваха, че луната върнала житото, други вярваха, че е кмета. Някой може да е повярвал и на мен, не зная. Но някак ни приеха.

Колко се прегръщахме с Перко и Бързан! Как ни се радваше Попарко – и на Трънчо, и на Дядо, и на мен. Ама най-много на Трънчо. Просълзявахме се, прегръщахме си, разказвахме отново и отново; после пак се просълзявахме и прегръщахме. Страхували се, че повече никога няма да ме видят; всеки ден се питали как съм; съчинили си страшни истории, през които съм преминал. Съжалявали, че не избягали от къщи, та да дойдат и те. Милите ми приятели! Чак сега усетих силно и истински, че страшно съм копнял за в къщи. Но вкъщи значи нещо малко, вкъщи не е селото и всички в него; у дома е удобно и лично място, с още съвсем малък брой други.

Измих си тенджерите, изтупах си юргана, изкарах дюшеците на слънце. Подредихме с Дядо Тюхул билките, дето висяха от гредите и надлежно ги надписахме по буркани. Заделих за Дядо едно легло, но той каза, че рядко ползва. Спеше по гредите под тавана и на етажерката до камината. Вечер водихме дълги разговори. Научих много и чудесни и полезни, и страшни и всякакви разни неща! А на свечеряване, когато селото затихваше, се обръщах на изток и се взирах над върховете на дърветата, там, отвъд гората, към Широко поле. С надежда да зърна черна точица с широки криле, а после – и разноокото лице на любим приятел. Силен и добър, верен приятел.

Мина някое време и към пролетта Дядо Тюхул сам себе си изпроводил до Големи Рог, селото на Рогливците. Три дни никакъв не се видя, а на четвъртия се завърна с Китчица, водеше ми я за булка. Аз не бях съвсем слисан, подразбирах от по-преди че така ще стане. И тъй, Дядо ми ме ожени. Ако бе останало на мен, тъй живо го виждам какъв конфуз щеше да се получи, да ида да искам булка от рогливото кметство и тамошния кмет! И както ме бива да говоря и да се издокарвам, чудно щях да се представя и дълго да се разказва!

Вдигнахме голяма сватба – тя и аз, наедно с Перко и Искрица.

И тъй всичко си идва по житейския ред. И дечица чакахме вече.

На Халчо подарихме общоселския леген, че като минава някой, вместо да се дразни и да цели, сам да се покрива под легена и тъй да не се образуват галимации и ужасни олелии. Дядо някак му го обясни и той склони. Сега мирно се минава от гората, поне което се отнася до целенето.

И тъй вече година отмина. А аз все понявгаш попоглеждам към моя си леген, Трънчо ми каца на рамото и усещам караката ми да прекрачват прага. Тоягата сякаш сама се туря в ръката ми, а сърцето ми се преизпълва от източния вятър. И дочувам, сякаш пее с копнеж:

“Имало магъосник,

с черен котарак...”

Из фолклора на селата край Бели мост

Народни приказки за Безименния

Да хванеш Безимения

(Приказка за непослушни)

И когато леденият вятър запищи в огнището, и Месецът заседне във прозореца, и приказки разказва, черни нощни клони драскат по стъклото, а Той е скрит зад комина и лекичко наднича с едното си оченце. Навил е дългата си опашка на кълбо, за да не го отвее бурята. Ноктичките му стържат лекичко по керемидите и щом не спиш, те сграбчва и отнася някъде далеч; през морета и океани, през девет планини в десета. От където мине - дъга се появява; язди гръмотевици и се превръща в шарен змей. И никой не е чувал името му - за това е Безимения. Плува под земята, а когато нагази в езерце, сгорещява го и всичката риба завира. Престорва се на пъстро петле, подмамва те в гората и дорде прекрачиш шест стъпки в нея, моравата се претуря, вършините се сплитат и пътеката се завързва. Не можеш вече се прибра. Разказват, че те води на хълма, там, при падащите звезди, където луната е близо, а слънце нивгаш не изгрява. Там има само димящи камъни и блуждаещи огнъове; гъста мъгла обгръща този хълм - гъста и тъмносиня; и никой жив не може да я мине. Само светлинките трепкат в нея, като в мрежа уловени – едвам - едвам мъждукат и тъжни песни пеят; изгубени душички- там вечно ще се скитат...

Но залостиш ли го под сребърно котле, намотаеш ли изпредена царевична коса, на дълга плитка наплетена, до три желания ще ти изпълни.

На пълна луна, със сребърен сърп, среднощ на Енъовден, отиди на нивата сам, ако ще береш такава коса; ако се страхуваш- не посмявай!

Защото тръгнах среднощ през царевицата. И златото на Енъовден светеше, стаено в земята. Но не търсех нито него, нито лечебни треви; не те бяха туй, което исках. Безимения търсех да хвана, три желания да ми изпълни; но не съкровища, нито лек.

Изпредох дълга нишка, от царевична коса. Заплетох плитка- девет лакти дълга. В сребърното котле вода от извор и момини сълзи насипах, и на камък сред гората го поставих. Месецът да дойде в него; и Безимения през листата да го види - как свети - и да се окъпе.

И слезе Безимения- с дълга сребърна опашка, лекокрил; златоок като месечина; очите - големи, със звезди пълни; като диша - пара излиза и въздухът се заскрежава. Виторог, кръшен, като младо конче. Дохожда до котлето, с момините сълзи се облива. Омая ме Безимения. В очите го гледох - той на погледа ми не отстъпва. От ноздрите му- кристали ароматен люляк – шепти и цялата снага отмаля. Излязох иззад листата, но котлето не захлюпих. Обгърна ме сребърната опашка, литна Безимения. Стискам витите рога, а той хвърчи високо, далеко, в самите небеса, чак до хълма, където падат звездите. Сега не помня как се казвам и от къде дойдох. Наоколо ми- само синя мъглица. Виторогия дохожда и донася светлинки. А аз ви разказвам тази история. Ако светлинките станем много, може и слънце да станем, и слънце да се яви. Затова ви викаме винаги, завинаги...излезте сред царевицата нощес...

Гарван

(от дневника на Яна Лечителката)

През лятна, гъста, топла нощ, часовникът от кулата удари седем нули. Дълга сянка се разля по отсрещната стена и бързо, бързо се скъси. Черен гарван кацна на перваза и ми заговори. Търсел семенце за бяла роза. “Нямам”, казвам му, “ Вземи от тук каквото ти харесва, друго, но за бяла роза семе - нямам”. Уголеми се гарвановата глава и огромно, мътно от тъга око, изпълни малката ми стая; и отново ме помоли. “Иди си”, казвам, “ друг развъжда семената. Аз нямам нито семе бяла роза. Търси си сам, не идвай повече, не искам да ме натъжаваш.” Изчезна търсещото му око.

Остави ми голяма сянка; и гарванова мъка ми остави. Стаи се в стаята. Да чака.

Така изгубих чифт криле, способни да намерят семе бяла роза. И заживях със сянката на гарванова мъка, безпомощна, с прогонени пера, прокудени очи, без семена.

Приспивна песен

Шшшш...т, тихо, детенце, не плачи! Ще дойде Безименият и ще стори очите ти на две луни!

Обърнати все навътре ще са те. Без жалост ще се взират в твоето сърце. Напразно ще дирят светлината на деня- бледността им не разпръсва тъмата на нощта.

С полските мишлета ще виеш хорце, с тях ще плетеш от равнец венче; косите ти самодиви ще сплитат и от къдрите ти на нощните во и ни ризници ще запридат.

Нозете ти през лесове и морави безспир и без цел ще скитат...

На змейове ще летиш,

На огън няма да се гориш,

Сълзите ти на лед ще се обръщат,

Тъгата няма да измиват,

А в сърцето ще преливат.

Шшшш...т, детенце, тихо бъди, Безимения не буди!

Безимения и вещицата от дивия кестен

( бабина приказка )

Сутрин рано Той се появява под някой храст, навива се на кълбенце, като таралежче, и се къпе в росата, търкулнат в пъстрата зайчина или сред бял равнец. Подхвърля си шишарки или кестени, плува с рибките в езерото. Прави се на жаба или водно конче и танцува сред лилии и слънчеви зайчета. Покрива се с лебедов пух и престорен на нежна птица може да те качи на гърба си. И там, сгушен между меките и топли криле, заслушан в омайните му песни, те отнася далеч, далеч...Той отплува там, където стремглаво, с бучене, всички морета и реки се спускат в безкрайната бездна на нищото, където слънцето завинаги залязва, и няма нито песен на птица, нито полъх на вятър, нито звездна светлина, и бученето на пропадащите вълни също замира...

Там , в черния мрак на Пустото, има само тясна пътечка от обли лунни камъчета, меко проблясващи в мрака, малки пътеводни светлинки...

Повежда Той босите крачета по тях, а сънените очички виждат едничката бледна, мъждукаща диря – на лунната пътечка. Подрежда Безимения новите си рожби в люлчици от звездни лъчи, заприда с лъчите и детските ресници. И никой повече не си спомня за дома. И засвирват на цигулки в тишината множество джуджета, хиляди светулки танцуват в мрачината; разноцветни светлинки прозират в натежалите клепачи, с главозамайна бързина в сънища унасят далеч, далеч; като горска река, като шепот от дъжд и листа...

Престорва се понякога и на уханно цвете; на пеперуда, на дете. Тръгнеш ли подир него за игра в гората, дорде прекрачиш шестата си стъпка- омайва те и няма вече връщане назад.

Игрите му са щури и забавни, но лъжовен е и бързо се отвръща; магъосник вещ е, но с магия нетрайна, измамна и пакостлива. Завчас превръща мишленцето във камък, сърничката плашлива- в огнен пламък; от славейчето- пъстра свирка сторва, комарчето - в билка отровна. Желанието му бързо се насища и всяко нещо пак на място и във собствен образ се завръща.

Лудориите му никой до днес не е наказал. Няма майка, татко, братя и сестри, да го овардят, няма си приятели- да му се сърдят. Никой не е по- силен от него, а той винаги с всеки е готов сила да мери.

Никого не жали, никога не спира, вечно си играе, но дори за него, едва ли, всяка пакост радост му донася. Откак свят светува тука съществува и като че търси как времето си с небивалици да напълни.

Цяла вечност можеш да се скиташ, и всички земни, водни, горски, морски краища да изпиташ; и в облаци да си летял, и с вятъра да си играл...но това съвсем не значи, че всичко си разбрал!

Съзря Безименния веднъж див кестен, търкулнат сред росната ливада. Цял ден се бе щурал сред шубраци; разтури пет птичи гнезда, изпи всичките им яйца, накрая се спусна от най-високите вършини като вихър към полята и се плъосна точно пред кестенчето на земята. Лукава усмивчица го озари; издума: “Искам бързо ти да отидеш на луната - едно, две, три!”. Вихър изви се, земята разтресе, Безименния на сто стъпки в гората отнесе. Небето червено над върхарите стана. И кестена в блестяща дъга към облаците излетя. После стъмни се. Из мрака звезди изпълзяха. Тъмна фигура върху луната израстна:

- Таз сянка съм аз, вещицата от кестеновата гора и няма да ти простя таз игра! Цяла вечност тормозиш ти нашия лес. Никому покой не даваш, затова те проклинам вечно по луната да страдаш. На лунни петна сега се превръщам и там заставам , и вечно ще те наблюдавам!Няма да си вече безгрижен; няма да сновеш цял ден! Аз ще гледам оттам и с амо когато се покажа, може да започва твойта стража! През деня в див кестен ще си превърнат и като малка луна ще се въргаляш из прашната земя!

Легендата

Тук стои Безименния, сред нощната тъма. Отрива крилете си в роса. Сам в нощта , сред черни пеперуди, спомените си искал да прокуди...

Ако наминаваш край вода, не иска ли ти се камъчета обли да мяташ в тихата й хладина? Но каква ли сянка в дълбините можеш да пробудиш и сънищата мрачни на някой да прокудиш? Към спомени да се звърне и сълзите на сянката водата да погълне. Да няма те къде да се поръсят- да няма слънце да ги изсуши, земята да ги потуши, тревицата да ги обгърне, вятър да ги понесе- далеч да ги отнесе...

- Сълзите й покой да нямат! - летния ветрец от пра-годините донесе, през полето го понесе и шуми го сред листата- на Безименния сърцето изпъли със мрак и в Онзи момент завърна го пак. В очите му- златни, големи звездици, тъма настани се. Замлъкнаха нощните птици. И страшната нявгашна приказка пак появи се. Защото забрава има, но тя историята не изтрива; стореното нивгаш не загива...Погледнете сега в тез очи и живота му ще ви се яви...

Живял млад войн-магъосник, скиталец. Силата му била голяма, не се сражавал за слава. Помагал във беда. Името му било незнайно, страданията хорски не отминавал нехайно. С лечебно биле лекувал, с древни песни врачувал. Разказват- демони сразявал и правдата възцарявал; и дракони призовавал и със зверовете побратим ставал...Вълшебства, казват, напявал, тъга и люти рани изцелявал. И злите сили бягали далеч от неговия дорест кон и остър меч. Така- сянката на скитащ конник, сред полета и гори, с овехтяло наметало и горящи очи, легенда сътвори...

Веднъж наминал покрай село непознато и в горичката се спрял. Конят си там разседлал - в хладината на гората да се отмори и коня да си напои.

...Далеч е зимата, когато забулена в дебели преспи спи земята. И сънища от приказки сънува. Историите нейни - сънища ледни - през хорските огнища се промъкват и снежната си дреха там стопяват. Напевни, топли стават те и вмъкват се във старческите гласове. И детските сърца омайват- през очите им нахлуват, и започват децата да сънуват. Така децата и земята във танца шеметен на приказките заживяват - историите вечни и в огнището, и в гласовете, и в сънищата оживяват. Земята на деца, животни, птици ги дарява, за да дарят и те на нея легенда своя, като бродерия от шарка пъстра се разгръща - да има тя отново да предава.

Така, унесен в сънища за дом и за огнище, за детските очи, в които зимен глас шепти, магъосникът не се усети, как върху него падна цвете. Сепнат, от унес се отърси и меча се озърна да потърси. Но ето, пред него сред тревата, не беше ни зъл дух, ни звяр. Девойка чудна, с белоснежна премяна, го гледаше засмяна. Косите-черни, пръснати, крило от гарван, снагата- бляскав мрамор, а очите - като въглени горят - не могат нищо те да изтърват!

- Коя си ти, къде отиваш?

- За биле съм излязла сред полята. А ти що дириш из гората?

- Невестата си диря, но открих я вече. - Бързо момъкът изрече.

Скочи на коня младия юнак, ръка протегна- да си открадне мечтата, преди да се е стопила сред полята.

- Не така, юначе. Аз нямам ни сестри, ни братя, ни роднини. Баща и майка нямам, разбери ме. Цяло село израсти ме. Сега пък аз на тях им служа - видения предавам, церове раздавам, лечебни песни пея. На край село живея. В кладенец на двора, щом месецът в него си дойде, огрее, щом южният вятър повее, аз бъдещето виждам, за цяло село предвиждам. Пазя го от беди големи, за плодородие правя кадеми. От тях трябва да ме поискаш, на себе си не принадлежа, на тях много дължа.

- Името ти как е хубавице?

- Яна.

- Ела с мен, сестрице. Съдба ни следва една. Аз споделям твойта сила и твойта скръб - самота. Да си презрян - пряко делата си - пак неразбран.

- Ще кажа на хората в село мойта новина. Утре по здрач при моя кладенец ела. Енъов ден е, ще празнуват, и за сватбата ни с мен ще се сбогуват.

Изплете Яна венец омаен от имел и рози. Заплете го в коси си, а на нозете си боси венчални шарки нарисува. Букет откъсна, приготви най-бяла си премяна, разреса гарванова коса, по цяла снага разпиляна. Приготви дар за онзи, сърцето й взел - сърп сребърен, за коситба на бял имел. На прага на дома си, седнала за сетен път, сълзи от щастие зарони. След туй на двора портата затропна, букета взе си и от къща на къща новината си понесе.

Магъосникът незнаен коня си разреса и със цветя окичи. А за Яна, сърцето си от лунни камъни извая. Със нишка сребърна проби го- в деня си сватбен, на Енъовден, на шията й сърнена да го окачи и там за нов живот то да заблести. От камъка пробит червена капчица протече. Кръвта на лунното сърце на струя тънка, пурпурна се стече и пред нозете му се свлече. “Любов, е, не е зла поличба” - юнакът рече и взора си, от мечти ослепен, зарея в утрешния ден.

Последните лъчи на слънцето зад хълма заискриха. Огнъовете на Енъовден земята покриха - като ярки паднали звездици, поздравяващи небесните свои сестрици. Събра се цяло село в яниния двор. И шепнеха си нещо, и сумтяха, и песни нямаше, за да разпръсват мрака. А Яна, цяла в щастие обляна, на кладенеца сърпа сребърен постави, пред двери селски се възправи, впери жадно поглед в мрака и безименния юнак зачака. Ето го, лудо препуска насам. С глас разтреперан тя словата венчални мълви, още преди да я доближи:

- Ела, сърцето си ще ти даря, аз, Яна...

Промъкна се някой във мрака отзад. Един я грабна във ръце, друг- на кладенеца бездната подготви; цяло село там се струпа, Яна във водите дълбоки да затрупа. Натиснаха я сто ръце, с нокти снагата й раздраха, премяната бяла в кръв обляха. Косата й за капака на герана се овърза - девойката спаси, в бездната да не полети. Тогава селянка една грабна бързо сребърния сърп в ръка. И косите янини със страшен вик отряза, с усмивка разкривена, побесняла, каза:

- Вещери двама събрани злина са! И семето вещерско да броди по земята, нещастие носи на селата! Няма те котило да имат, най-трябва преди венчавка да се избиват! Един помага - два са много, в съюз сберат ли се - творят отрова! Сълзите й покой да нямат, и мъртвите да не я приберат, и призраците да не могат да я утешат!

Поглъщаха водите кладенчеви, тъмни, девойката, пременена в кървави сватбени сърми. През пяна задушаваща, водниста, тя последно месеца съзря и мисъл последна осени я едва:

- Що ви сторих, та така ме проклехте, зло донесох ли ви, та щастието ми отнехте! И как уханна бе на този Енъовден гората...а тъй к ръвн очервена, и далечна е луната...

С тежък камък герана покриха, светликът последен на Яна закриха. И тътенът каменен из тъмната пропаст се понесе - тъй прощален подарък селото на врачката своя принесе.

В тоз миг юнакът незнаен до кладенеца допрепуска, видял страшната измяна, със зверски рев се спусна към герана. Отмести камъка, но вече бе късно- в тъмнината съзря светлик от белотата на снагата - в лунна светлина обляна, в последното си обиталище скована.

Във кървави сълзи облян, пришпори коня си, юздите бясно дръпна, с безумен вой разкъса тъмнината и...с меча си разчисти долината. Земята с кръв се напои, но и това не го успокои; изгори селото из основи- да прочисти земята от хорските отрови.

На тръгване пред кладенеца се поспря, с окървавена ръка дарът си венчален спусна нежно в тъмната вода. Сянка страшна - в мрака, едни очите му горяха.

И следващото село гибел същата дочака. И пак, и пак. Не се нахрани зейналата мъст, не запълни пропастта на мрака. Човешкият си образ той изгуби и с кончето му се превърнаха в едно - голямо, призрачно и ненаситно зло.

И мина време, и забрави кой е, и историята си забрави - еднички злобата си и мъстта не изостави. Да струи от сърцето му навеки, и покой да няма, да търси все и все разправа.

Деца и моми човешки отвлича. Не помни той защо мъсти. Останало е туй само призракът му да крепи. На Енъовден щом луна вода огрява и коси с цветя във нея щом съзре, у него спомените за невестата изплуват, сърцето му лекуват, за любимата нашепват и готов е той за нова клетва.

Затуй, с коса от царевица в сребтрно котле вода налей, в полето на Енъовден излез, кога луната грей, Безименния тогаз при теб ще се яви и три желания ще ти дари.

Но ако се страхуваш - не посмявай...

...........................................................................

В очите му историята таз се разиграва, отново, и отново, и отново...и сега. Не знае той за нея за беда, но миналото не изчезва без следа. Без име той се скита, преброжда цялата земя - но само нужно е някой в очите призрачни да надзърне и да се завърне в момента на нощта зловеща, когато изчезнала всяка надежда. А мъката на този някой сърцето ще изгори; и взора си да извърне няма да успее, ако силата у него само тлее. Ще го омая забрава от болка свирепа, отнела на магъосника велик и сила, и разум, и светлик. Поглъщаща всичко тъга е това, донася зла орис в света. Бързо се разстила и храни се със сила. Но ако не се устрашаваш и голяма сила обладаваш, ти Безименния ще назовеш и историята му ще прозреш. А когато му я разкажеш, от злата магия ще го избавиш - вече няма да се скита като призрак той и душата му ще намери тишина и покой.

Но ако се страхуваш - не посмявай да дириш взора му сред царевичните поля - ще помръкне и за теб света.

Сила по-голяма от таз на нявгашния магъосник е потребна, за да завърне в светлината всепоглъщащия мрак на Безименния на тъгата.

...................................................

Църковната камбана проехтя. Самотен, тъжен звън забави тишината - отекна в лятната гора. Сега е жътва, всички са в полето, но който иска, може да изпрати когото взела е смъртта.

Намерили една жена в дерето, безжизнена от дни, и някой май я разпознал - “Преди петнадесет лета загуби си детето, и тръгна да го дири тя, но...ето...клетата, загубила си и ума...” Положиха я скромно в гробището селско, а до съседен гроб, под каменния кръст, стоеше призракът й - стаен, уплашен, свит. Видя я само котарака на клисаря, под лещака скрит. Погребват тялото й слабо, изнемощяло от тъга, но няма да е трудно и сега да продължи да скита из света. За туй, което и смъртта не може да ти вземе, опасността само е една - да си го отнемеш сам...

Преди петнадесет лета дете излязло на игра. Смеховете детски заглъхнали вече в полето, но не прекрачвалоло прага м омчето. Очите майчини се взират в тъмнината. И гасне тон по тон светлика дневен; в огнището и огъня замира в стон напевен. Тревога гъста в стаята се настанява; и само кучешкият лай полето още огласява. Луната спусна се. Страхът задраска по стъклата, и по стените, по вратата. За поглед взрян и сетива, в очакване на детски глас стаени утесня дома. Хлопна се след нея дворната врата и после...тук настани се вечна тишина.

Тя дарба имаше да пита и отговор да чуе от горите. Стаена в мрака, сред гората, с плувнали в сълзи очи, тя отговор зачака:

- Горице, като дремеш и сънуваш земни сънища потайни, ще нашепнеш ли, сестрице, по какви земи незнайни - де се скита мойто дете?

- Не е минало оттука - ако беше - щях да зная. Питай птиците - сестирици!

- Врано - майчице, сестрице, като летиш и прелиташ, из небеса безкрайни, над пътеки потайни, зърна ли нейде, де се скита мойто дете?

- Не съм видяла го в полето, ако беше - щях да зная, питай водните душици!

- Рибки водни, сестри родни, като плувате в реките, в езерата и в морето, знаете ли де се скита моето момченце клето?

- Не сме видели ний сестрице твоето момченце клето - не е било в морето. Но един магъосник мъдър, силен, навред броди по земята, питай него, тъжна майко - той с древни песни врачува, по звездите пророкува, лекове знае потайни и броди из пътеки незнайни. Него дири да срещнеш, по села и пътища шумни, но най - из горски друмове безлюдни.

Докле пита и разпитва, десет лета се изтъркулили. Сега тръгнала магъосника войн да дири.

През снежни преспи преминала,

Десет планини задминала,

През десет земи преходила,

Десет реки пребродила - тръни нозете й ранили, глад и мъка снагата й стопили. Покой не открила - магъосника да зърне, детенце да й върне. С кървави нозе, уморени ръце, по Бели мост прехожда, реката да мине, в друго царство да замине.

- Добра стига, бабо, подай ръка на коня да те кача - където искаш ще те отведа.

- Не зная синко де отивам. Магъосника-войн търся - дете да ми открие, злата прокоба да изтрие, мъката да прокуди, сърцето ми да събуди. Десет лета из прахта земна се влача, езера със сълзи пълня, там съдбата да удавя, очи не ми стигат да плача; в тежък мрак бродя, всичко ще проходя, детето си искам да върна, с ръце из тлели да го прегърна.

- Аз съм магъосника-войн, старице. Но всичко що мога да сторя е с теб да седна и сълзи да зароня. Не съм ти виждал момчето, не съм чувал за детето.

Тъй седяха, загледани в кротката река. Образът му - отразен и крив във вълнистата вода, и двама не можаха да познаят. Там, долу, в кривите вълни, той момчето в образа си не можа да различи. А майка му - от скръб обезумяла, не подири сили взор да вдигне, в очите на момъка да надникне, в душата си да проникне. И на двамата сърцата изгорила им съдбата, времето ги изяло - отчаянието узряло. Мълчаливо над водата се разминали сега. А нея скоро застгнала смъртта. Но пак, като призрак потаен, тя продължила да дири - за да намери това, което не може да отнеме смъртта. Защото дори нейната тежка врата не може да спре любовта. И на неговата любов злощастна смъртта не отредила край - така останали да се скитат, да се търсят - век, два... никой не знай. И нямало сила по-мощна, по-голяма, да излекува вековната рана.

Но случило се пак така - на Енъовден, до Герана на Яна, сред звезди ярки, безкрайни, и на щурците песните омайни, стаил се майчиният призрак изморен. Безименния търсел да открие, тъгата си пред него да разкрие:

- Аз зная, ти деца отвличаш и накрай света ги завличаш. Сега съм тук, със сребърно котле, от царевица коси взех и детето си да върна се заклех. Накрай света ще те следвам и до край ще те преследвам. Всички питах и разпитвах, навред бродих, цялата земя обходих, не остана тайно място, тайно дело, скрито село - само ти си го отнел, ти детето ми си взел!

Долетя Безименния разлютен, кацна до призрака изморен. Взора омаен към нея отправи. Но майката по-силно се възправи. Очи си от него не отделя. И страх я не обзе, забравата не я погълна, а мъката по-тежка се завърна. Той си криле светещи разпери, рогата навити напери, с призрака сили да мери. Майката не трепна, ръце си към него п ротегна , сред тревата поседна, с надежда последна:

- Вземи мене, вземи каквото искаш, само детето ми върни, какво ти е, ако в плен държиш го ти?

Тогаз чудо стана. Над кладенеца, в лунна светлина обляна, появи се призрачната сянка на Яна. В мраморна белота засия бялата снага. Гарванови коси разпилени заструиха по белите премени. Блага усмивка лице й озари и тихо в ромолящ шепот му замълви:

- Векове в кладенеца се рея, и аз покой не мога да намеря. Ето, сега е часът, за който не си закъснял. Ако искаш и мен да спасиш, детето на майката ще освободиш. Нека живот да потече в удавеното от мъка сърце. Само в твойта власт едничка е призракът да освободиш и злата съдба да сломиш.

- Не помня кого съм отвел и в лъчи лунни съм оплел. Погубил съм много, но те страшни са всички - наказват без вина сурово; те вечно готови са за зло ново!

- Не за всички, а за душа те молим една, защото за призракът тя е най-важната в света.

- И злото от това ще свърши? И злобата човешка ще се прекърши?

- Светът няма да спасиш, но едно зло ще разрушиш. От това мракът ще намалее, а слънцето изгряло за тази, тъмата й ще разсее.

- Добре, жено, името на момчето си назови, щом не те омайват мойте очи. Имаш ти сила голяма, може би ще спасиш не един, а двама. Назови го, майко, спаси го!

И изрече майката дума една - на детето си името, търсила в мрака сама. И разцепи тъмнината то, и извика за нов живот - из бездните хаостни - живо, топло същество. Защото има сила само една, към бездната да протегне ръка и от там духа да изтръгне и в колелото на живота да го завърне.

И така, от свойта зла магия момъкът се сам освободи. Призракът се разтопи. Юнак снажен появи се, после - в миг състари се. Изминали бяха години безкрайни, младостта му - в злочести мъки покосена, но сега - тъгата победена. Побелели коси дълги, и нозе издрани, хлътнали очи на старец, в миг във шепичка златист прашец в кладенаеца полетяха. И тъй и тя и той спокоен, вечен сън заспаха. А призрачната майка, що със обичта си мракът отзова, на пепел пръсна се по топлата земя - и над кладенеца вдигна се оттам върба. Водата хладна, свежа тя държи, под сенчица от златни върбови ресни. Отмора дава тя на пътника случаен, и жажда утолява; очи умиеш ли си - ясен взор дарява.

Пазителят на огъня

( писания, намерени случайно от деца в пещерата Меча Глава на връх Бели връх. Авторът е неизвестен)

Много дълги дни и дълги нощи минаха, откак съм тук. Заниманията ми са не кратки, а потребно е и голямо внимание за изпълнението им, затуй не съм усетил още самота. Сега, като че тегобите на труда ми се оттичат и считам, че още дълго няма да съм тука. По нова луна Дядо донесе хартия и мастило, да си развличам ума, по причина, че имам вече и време за себе си. Вечер, след като запаля Огъня, мислите ми се щурат назад, и напред. Необяздените кончета творят поразии, затуй, като че е потребно на човек с характер като моя, да ги тури вред, в страниците да ги заключи. Редът е нужен за всичко, според Дядо, но вятърът ми каза...веднъж, когато страшна буря поде в планината, че редът за дребните неща е, а хаосът - големите твори. Не знам, кое е право, аз съм Пазител и на реда слугувам. Разбягват се пред очите ми случки всякакви, а обет за мълчание негласно съм положил, обет безмълвен, ням, във тишината, в която има сила всяко слово...и тъй ни мога да ги изрека, ни да ги изплача. Сълзите сърцето облекчават, а от писаните думи олеква на ума. Сега пиша под услужливия звезден светлик и вълнение със страх ме обзема, за нещата хорски, които предстоят да изслужа на долната земя, в свят непознат и далечен, и пиша, и се чудя, дали и там със ред се дребните неща постигат. Напрягам взор, но не поради светлината оскъдна - очите ми виждат добре, но сърцето се диви пред завързаните, размазани светлини на бъдните неща. Като се изпълни луната, на ден Енъовден, към Бели мост ще потегля. Свързва здраво той две скали, откъмто два речни бряга. Скалите вятър и слънце изваяли като две глави - една човешка, а другата - на звяр, с очи големи, и рога завити. От устата човешка, в устата звярова мостът се прехвърля, като два езика, сплетени во веки. Пророчество е, Дядо знае, затуй ще ида там, реката да послушам, посред моста ще се възправя, додето волята и неволята усетя- на вятъра, и своята. Ще чакам личби и знамения, за да се изпълни туй, що трябва да стане. Защото глупците само не слушат реката и вятъра да говорят, а ако чуят, рекат: “туй са думи на вятъра”...И по-тежко е, защото не е само да слушаш, а още - и сърцето ти трябва да види...И от туй ме страх и тревожност голяма обзема, като от изпитание, което не ще премина.

Нямам име, а и няма кой да ме зове. Птици и гори Безименния ме наричат, а и тъй е нужно, тъй на делото ми е потребно. Служител съм и нищо свое нямам, ни желания, ни нужда. Как да се наричам, като мислите ми вятърът подема, гласът ми нийде не се чуе, взорът ми навсякъде гледа. Като речната вода съм - няма образ, а цял свят изобразява, всичко в нея се оглежда, и на всичко формата прихваща. Като в стомна я налееш - стомна става, на слънчев блясък или лунно сребро се преобразява...

Преди осем лета ми набоде брада. Дядо я избръсна, и оттогаз не е дохождал горе. Чак до новата луна. И тъй, билките изучих, с планината разговарям, за звездите разбрах, на животните помагам, на птица се превръщам, с очите на орела до най-високи простори се рея. Със заека тичам, на вълк се обръщам, после пак тука се връщам.

Идва вече време да отида долу, при света. Друг ще ме замести на върха. Дядо ще го доведе, както мен доведе, преди много, много лета. И питам се...как тъй вървят и ред, и хаос, ръка в ръка, за да отнемеш от къщи дете от света, че да служи тук, горе на реда...Играех в полето, сам залутах се и заспах сред листата. Щом отворих очи, той пред мене се беше стаил, с тъмна качулка лицето си бе покрил. Щом назад я отметна, за пръв път го видях- белокос, дългокос, голобрад, младолик, съвсем както е сега. Аз старея, той не се променя все така. С очи прониза ме - остри и жълти, вълчи очи. Не се уплаших. Подаде ми ръка и сред царевицата ме поведе. Далеч, далеч вървяхме. Сред гори, полета, дни и месеци наред. Безмълвен беше, дума не изрече. Разбирахме се някак, на мен се проясни, че и аз безмълвен трябва също тъй да бъда. Безмълвен и безименен вървях, всичко скъпо и топло зад мене в забрава остана. През една утрин, на разсъмване, щом отворих очи, усетих как на тесен скален ръб лежа, най-горе във простора, а под мен лежи света, стаен далече под небето. Дълго не помръднах, над мен орлите само бяха, и сенките им дълги, протяжно по снагата ми- тъмна, местеща се диря разпростряха. Тогава пръв на ум им заговорих. И те ми отговориха така. Поисках помощ-те се отзоваха. А когато после надолу по склона погледах - бели кости светеха в росната по изгрева трева. Защото е било опитано с мнозина, но Пазителското дело по силите на всеки не е. И който сам не знае как от ръба да слезе, или как помощ да поиска, или пък в съня си в бездната пропаднал..., за Пазител той не става, а втори опит няма. Тогава не знаех, а сега с мъка се присещам. И ако честно на себе си говоря, както сега това правя, питал съм се нявгаш, не ще ли е било по-добре, ако тогава да бях паднал. А после бързо пак си казвам, струва си, сега отчаян си, и тъжен, уморен, но пряко всичко тежко, да, всичко пак си струва. Всичко пак си струва.

И...после сам останах, на връх планината. Безименен, и ням, и сам. Ала не бях сам, а с цял свят. А туй е самота най-голяма. Такава, като хаоса в реда. И започнах да се трудя упорито, тежко, ден след ден, и нощ след нощ... а работата - за нея и на себе си дори не казвам, защото и туй Пазителско дело е - за някой подходящ и млад. Защото се открива само в сърцето на дете и може да служи само докъто съзре. Защото, щом знаеш туй изкуство - как да гледаш и да слушаш, редът във теб работи тъй както и в света.

И беше само трудност първа туй. Това, що беше подир нея, отново пак преминах сам, но всяка тежест и загадка разрешена във своя миг завинаги остава, а с нея заедно - и част от теб, света, и живия живот. Заключени във времето те там навеки историята вечно разиграват - като цветя откъснати сред листи пожълтели запазват вечно дъхавия летен ден . И тъй, препятствията три преминати, оставиха ме ни със мъртвите мъртвец, ни жив - сред живите.А трудност втора бе, щом с орлова помощ слязох от скалата, застанах в дверите на Мечата глава. Живееха, като в леговище във пещерата Ветровете Четири, велики, от четирите посоки на света. Те входа охраняват, и гатанки задават, и никой смъртен не бе влизал там. Изви се страшен вихър, и ума ми бавно закрачи в пустота; на гатанките четири съдбовното решение издирих в последната минута от нощта. И изгревът щом блесна, не към светлината беше моя път, а още по-дълбоко във тъмата, където тайните на Огъня кръжат, неизречими, немислими, а само в дело вихрени и всичко живо те творят. И Огнен стълб, от мълнии оплетен, с глас гръмотевичен изпълни пещерата и ми се яви. От най-тъмни бездни извира, и на небесата гръбнака държи. И всяка искра от дихание огнено е това, що дарява живот, що звездите запалва, що от кал, и от прах, парчетата световни създава, и на тварите земни и морски телата сътворява; от скалите, що в утробата земна съзряват, искрица една само нужна е, от нейната мощ да се пресътвори и кръв, и кост, и плът... а след тлението, искрите пак се завръщат при Огъня - не за да умрат, но да се преродят.

За туй дето после се случи - не мога да пиша. На тайните тайна е, забрана голяма над нея тегне в света. Но чувам по вятъра, по горския мирис, по водния шепот, как се променят всички неща. Превратности идват, и не само за мен. Изпълних що трябваше. Слугувах на реда.

Но...и този край идва, и защо, не зная, тъга в сърцето ми прелива. Кога лунта се изпълни, по ден Енъовден, към Бели мост ще сляза, света от свойте очи ще погледам, с гласа си ще поговоря, и име ще получа, на хорски работи ще се науча...И знам...ще има още работа - не лека, за реда в света, а хаоса - в човека; на едното служа, и съм овладял, а другото- съвсем съм неразбрал...

В края на Времената

“...то й беше, мои скъпи, Последният Господар на Огъня, най-великия Пазител, който някога сме имали, най-силния магъосник, който е живял . Сега всичко се променя...нека го погледаме последно и го изпратим със очи, сърца и мисли. Нека бъде милостив към себе си, нека и Създателят го дари с милостта си. Съдбовен момент е за всички и всичко, защото и нещата вече няма да бъдат същите, каквито ги знаем, поне за толкова, толкова дълго, че дори на вас-безсмъртните, ще се стори цяла вечност...”

Стояха на високата скала - Дядо Тилин и петима от Вълците. Червенината на залеза ги обагри в топли цветове, а те се взираха в смаляващата се точица - Безименният се отдалечаваше с твърди, дребни крачки, с доста повече бодрост в стъпката, отколкото в сърцето. Бодрият ритъм, внесе у него аромат от летния следобед, полъх от тревите и радост от бръмкащите в топлика насекоми. Един пулс, общ за всички, отмерващ крачките, който, ако се улови - поне така му се струваше, ще го приведе гладко и без страх в хорския свят. Нали и хората се докосват до всичко това, което е наоколо.

Долината, стелеща се в подножието на Бели връх наистина беше мост - от висините на миналото, към неизвестността на бъдещето. От уединението и реда в природата, към непознатото човешко гъмжило. Не си спомняше да бе плакал, но сега гърлото му се стегна и дишането го задави в хрипкаво хълцане. Ускори крачка, почти се затича, за да си даде кураж. Но може ли твърдостта при преследване на нежеланото да облекчи тревогата; или да те убеди, че страхът е ненужен?

Дядо все така обменяше блуждаещи мисли с безсловесните си събеседници. Косата му гореше в ярко червено от слънцето, а ръцете - дългопръсти и възлести, небрежно се плъзгаха по огромните гърбове на грамадните животни. Не бе изоставил Безименния нито миг, макар момчето да не знаеше. През тежкото му детство и още по-трудна младост Дядо и Братята бдяха неотлъчно, служейки на младежа и силите, на които пък служеше той. Грешки и небрежност не бяха допустими, затова Дядо Тилин съвсем не бе имал повече покой от него, Великия Пазител.

Какво щяха да правят сега? Още малко работа - по-скоро сбогуване, отколкото градеж, по-скоро тъга, отколкото усърдие и упорство. И Дядо не знаеше, наистина не знаеше, оставено в хорските невежи умове и неумели ръце, как щеше да работи това, което векове бе ревностно пазено, щадено, от най-добрите по сърце и най-талантливите в ума? Може би оставено на себе си ще просъществува още малко-столетие, две, сетне ще изчезне. И с разрушаването си - помитащо и всичко живо. Така, както се бе случвало и в други светове, и в други времена.

Но, кой е той, че да жали, да оплаква, да се радва или възхвалява? Той, - Дядо, слуга на Пазителя, незнаен от никой и най-вече сам от себе си, една космична прашинка, пръст от пръстта и дъх от духа, кой е, че да оценява...Небето помни, Създателят знае, Пазителят прави...

Какво ще правят сега? Пазителят е благословен, поне има смъртта. Ще изслужи в човеческия свят и останалата част от нелеката си участ. И после - по милостта ще се оттегли. Дядо ще остане още малко тук. Ще премести Огъня между световете, да го защити от невежество и поквара; да не бъде уязвим и уязвяващ. Ще го сторят скоро, с Безмълвните Братя. Ще разседлаят и Ветровете, ще ги пратят свободно да се щурат - като тях самите. А той, ще трябва да се слее с човешкия поток. Защото не остана диво пусто място. Те идват и всичко завладяват, слагат свои правила и към тях овързват и гори, и хора, и твари. Описват, картират, номерират, залагат капани, изсичат, прииждат... Трупат всичко от страх. А се страхуват, защото са невежи. И млади...Ще се смеси с тях, а Вълците ще изпрати на Север. Далеч, далеч, на Север...там още век-два ще има свободен живот. Ще отиде в града и ще започне работа. Ще припечели нещо и ще купи малка къща. Какво можеше Дядо да работи? Безименният изчезна от погледите им. Вълците стрелнаха Дядо с тъжно очакване. А сега какво? Днес, утре, догодина? Да основе с Братята цирк в някой град? Да стане градинар? Създателят не мислеше нещата на дребно. Тилин дробеше времето и света на възможно най-малките парченца и с ревнива грижовност следеше за всичко. Сега, в същото това време и свят нямаше място за него - безсмъртния слуга и за неговите Безмълвни Братя. Все нещо щяха да измислят. Едроглавият нежно потри шия о дядовите ръце - вечното и сигурно упование, сега останало не без сила, но само без значение.

Обърнаха гръб на ширналата се под тях долина и бавно, без да бързат, потеглиха към Меча глава. Братята го следваха и изпреварваха с грация и игривост, улавяйки в козината си догарящите зарева на Енъовденското слънце. Земята и небето сега пулсираха с най-голяма сила, живителната, сътворяваща мощ на най-дългия ден и най-кратката нощ. Как да паднеш духом в такъв вълнуващ ден, възпяващ светлината - плодородие, живот и топлина?

.......................................

След три седмици, свободни и угнетени, изпълнили последните си задължения на Пазители, групата от петимата Безмълвни Братя и Дядо се отправи към морето. В ранна утрин, още преди изгрева, Дядо обу удобни мокасини, нахлузи грубото сиво наметало, заметна вълнен шал, защото в планината е доста студено, дори и през лятото. Това беше цялата им подготовка. Потегли, следван от верните си спътници. Не се бяха делили векове. Сега не знаеха какво ги очаква. Те - безгрижни както винаги, но Дядо, скован от мрачна тревога. Възможно ли беше да се разделят скоро? Да. Но не тук и не сега. Сегашният миг тук трябваше да бъде изкован до съвършенство. Това беше неговата работа. Беше. Беше. Беше.

Пътят надолу по склона се оказа лек и ведър, въздухът- свеж като планинска вода, а листата на редките храсти и тревите сякаш звънтяха от сребърен блясък в остра мъглица и бисерна роса. Ширнатата долина, изпълнена с различни тонове на зелено и кафяво, радваше очите с покой и простор, докъде поглед стига. Братята извисиха глас и запяха, както преди, когато се отправяха на дълъг път. Повдигаха глави високо, поспрели за миг, притворили вглъбени очи, отправяха великолепен стон към небесата. Дядо беше дал обет за мълчание. Беше. Но възможно ли е всичко да е само лошо. Все има си някакви хубости и лекота, стига да потърсиш такава. Запя. Вълците пригласяха. Гласовете им се сплитаха, разминаваха, лутаха се между скалите. Стремителните склонове ги препращаха, подемаха, усилваха и намаляваха-пак и пак; урвите звучаха в чуден многоглас. Вълшебна симфония, особено за мълчалия цял век. Музиката на гласовете, шлифована от инструменти гигантски, каквито са планината и долината, съвършен във всяка своя пукнатина и извивка, донесе на Дядо неочаквано облекчение. Беше съсипан, а изведнъж, изтъркулилият се като воденичен камък от шията му товар на дълга го запрати далеч от земята, позволи му да се рее с напрели сълзи. Мъглата слизаше надолу от планината заедно с тях - шест призрачни фигур к и,скрити в нейната снага, изпълващи света с прелестни, свободни звуци. А света - откликващ, музикален и податлив, отразяващ и отвръщащ на каквото подадеш. В такава звучна утрин хората от село се страхуват. За тях песента сред канарите предвещава зло.

Спускаха се все по-надолу, а слънцето изскачаше все по-високо. Дългите сенки на върховете се разбягаха из долината, отмервайки небесното движение с всяка минута и час. Мъглата се свлече в блестящи капчици и вадички; стопи се, отдавайки снага на ручейчетата в тревата. Песента на групата полека-лека затихна, отстъпвайки на птиците. Колко века помни Дядо? И как, когато следваш грижовно всеки миг, ден със ден не си приличат, и има винаги на какво да се дивиш...!

Мина пладне, а долината все така се ширеше, без желание скоро да свърши. Най-близкото село не се виждаше, а летния зной нагаряше въздуха и тревите. Самотни пеперуди, разбудени от преминаващите стъпки сред шубраците, се стрелкаха напосоки, за да се скрият отново някъде на сянка. Групата не бе почивала откакто се разделиха призори с Бели връх, а настроението, което песента им даде на слизане от планината бавно се превърна в угнетение и умора. Дядо Тилин спря, за да огледа на шир и длъж местността. Трябваше да открият удобно място за почивка до сдрачаване. А по мръкнало да продължат отново, с нови сили и далеч от слънчевата жар. Подслониха се под сянката на червеникава скала, с обла, влажна ниша, издълбана в основата от вятъра и вемето . На близо лъкатушеше ручей, което правеше мястото съвсем подходящо. Вълците се стрелнаха игриво натам и само след минути бяха отдадени на сладка, мързелива дрямка. Пазители или не, животните живеят за мига. На Дядо не му беше до дрямка. Тревожно очакване и разбъркани мисли, лутащи се из миналото и възможните бъдещета, прогонваха далеч и дрямка, и покой . Опрял гръб о влажната скала, върху богатата зелена подплата от хладен мъх, Дядо зарея поглед из лятното небе. Беше с онзи синъокафеникав цвят, обещаващ дълги и горещи дни. Нищо не помръдваше, сякаш жегата бе запечатала живота в долината. Лениво проскърцваха жътварки, напомнящи че има още мърдащ и твари.

В далечната синева се показа ято. Тъмни точици се движеха в нестройна група, бързо. Идваха от запад. Какво е подплашило бедните пернати да летят така устремено и панически насам? Дядо насочи вътрешен взор и глас и меко, бавно, за да не внесе тревога в и без туй уплашените умове заромоли приветствените думи, които са началото на среща между всички живи същества. В главата му последва ярък огнен взрив и Дядо се свлече на тревата заслепен и обездвижен. Атаката беше силна и неочаквана, за миг разпиляла на части и света, и Тилин. Ако беше обикновен човек, това може би щеше да бъде последното му преживяване. Потри очи, обхвана глава между коленете си и опита да подреди отновомислите си. Това не бяха птици. Бяха дракони! Колко наивен само се оказа, без покана да опита да достигне ума на дракон! Истинско безумие.

Дракони, с невиждан на едно място брой, кръжаха вече съвсем ниско над горичката. С още заслепения си взор Дядо прецени, че все пак биха могли да се настанят на поляната, въпреки голямата си численост. Започнаха да кацат. Безмълвните Братя вече бяха на крака и бясно сновяха, давайки знаци за всяка особеност от терена и удобните места за приземяване. Настана страшна суматоха. Пронизителни крясъци, поздравяващи случайните домакини, предшестваха спускането на огромни блестящи туловища. Заизсипваха се на поляната един след друг, като огнени камъни, падащи от небето. Братята завиха в отговор. Свистене на криле и приземителен мах, металическо стържене на гигантски нокти и люспи, които се съприкосновяват със земната твърд, оглушително разтърсване при всяко кацане. Бръмчене, сумтене и съскане, тежък тропот и вълчи вой огласиха околността. Светлината на поляната помръкна и вятър се изви от размахвани криле. Ако имаше някой в горичката, би помислил, че се води битка. Металическите звуци и отблясъци от люспи и криле, трещящи сред шубрака, досущ заблуждаваха за дрънкане на оръжия и сражение. Не след дълго успяха да се разположат всичките двадесет и три дракона, макар поляната да се оказа не достатъчно широка. Нищо освен небето и морето не е достатъчно голямо за драконите. Вълците радостно сновяха, така, че да минат покрай всеки, и всеки да е поздравен. Постепенно грохотът намаля и множеството от гигантски зеленооки притихна в очакване. Сега вече нямаше дори и шепот. Веднъж кацнали, драконите могат да бъдат безшумни като скали. Дядо и Вълците се бяха скупчили в средата на поляната, помежду крилатите гиганти , като храстче сред висока гора. Множеството се поразмести и пред Дядо застана Водачът. Името му бе Белязания и се познаваха от векове. Бе водил народа си през всякакви трудности; не бе прибързан и гневлив, рядкост за дракон. Решаваше бързо, твърдо, и с мярка. Отдавна бил е и Пазител. Сега се извисяваше неподвижен и скован , без типичната драконова грациозност и Дядо реши, че е уплашен. Белязания т беше най-едър сред всички от своя народ. Искреше в зелен и пурпурен блясък и дълбока бразда сечеше лявата половина от лицето му, а окото сред жестокия белег беше запазено , но светеше не зелено, като здравото, а приглушено жълто. Този белег може би беше причина за това прозвище;още съществуваше и легенда за него, предсказание - Белязан за Дела, Носител на Новото...но пророчеството се знаеше от малцина. Драконите са свободолюбив народ. Водачът им носи тежко и отговорно бреме- съвсем не почести и слава. Наричат го пръв сред равни. В древните варварски времена от историята на драконите, се случвало често Водачът да бъде разкъсан, ако се провали. Сега просто го сменяха, но това на Белязания не се бе случвало. Днес бе кацнал последен, оглеждащ за сигурността на своите. Ако не бе останало място на поляната, щеше да кръжи, въпреки трудности и умора. При суша, Водачът последен от народа си пие вода, ако е останала. Ако пък времената са гладни, Водачът пръв спира да се храни, за да е сит народът му. Той е най-умен, най-бърз и справедлив и негова свещена задча е да запази своите - и когато това е невъзможно. До сега бе успявал.

Кимна отсечено и заговори.

- Щастливи сме да ви срещнем, макар моментът да е от най-нещастните за нас. На запад всичко е в пламъци. Разрушиха обиталищата ни сред Сините Скали. Строшиха яйцата ни. Остана ни само едно. Петима са мъртви.

Настана тягостна тишина.

- Безименния потегли надолу към селата. - поде Дядо на свой ред- Братята и аз запечатахме Пещерата и разседлахме Четиримата.

- Всичко е оставено в хорските ръце.

- Не, Белязани, всичко е оставено само на себе си . Те не могат да го поемат в ръцете си. Намесата им само ще ускори края.

- Само Създателя знае това. Дошло е времето на хората.

- Какво мислите да правите?

- Както е било винаги-това, което трябва да се направи. Пътрвоначално ще помолим Пъстрооките за подслон. Предполагам Жълтооките и Чернокрилите вече са там, колкото е останало от тях...

- Не знаех...и техните земи ли...?

•  И техните. На идване насам съзряхме два обгорели трупа – от техните .

Дядо замълча. Пъстрооките бяха див драконов народ. Не бяха като никои живи същества. По-точно не бяха съвсем живи. Съществуваха като призрачен народ, на границата на живота и смъртта. Бяха силни магъосници, но всяващи страх и недоверие. Никакви кораби или какви да са живи твари не припарваха отвъд Портите на Белите скали, охраняващи вечните ледове далеч, далеч на Север, в тяхното обиталище. В древни времена тези места се смятали за края на света и времената, а отвъд тях се приемало че няма нищо. Очите на Пъстрооките били големи, изпълнени с всички цветове на дъгата и щом се втренчат в теб, се вледеняваш. Интересно, мислеше си Дядо, кой ли го е съобщил на света, ако е тъй?

- Ще ви приемат ли? Пъстрооките?

- Това е неизменен дълг на всеки дракон, от Сътворението насам.

- Но преди сте водили войни помежду си.

- Това е било много, много далеч назад във вековете. А и едно е да враждуваме помежду си, съвсем друго - да имаме общ враг, а трето е светът да трепери от промени. Ще се съберем да премислим за по-нататък. Вие на къде сте?

- За сега към морето. Ако намерим кой да ни превози, тръгваме в неговата посока. А з избрах Север, но истината е-на където ни завеят ветровете.

- Добре си решил; И не се делете. Ако сте в нашата посока, ще ви отведем колкото на север искате.

Отново настана тишина. Изглежда, разговорът привърши, всичко важно беше споделено, новините и плановете разказани, но Белязания не помръдна. Дядо се втренчи в силния разноок поглед и зачака нещо.

- Търсех подходящо място. За да се обърна към народа си, към себе си и към бъдещето. Както се е случвало веднъж или дваж преди, така и сега - Бъдещето трябва да пусне корени. Местността е много подходяща. Подгответе се. Казах.

Вождът сведе поглед и се защура да отстъпи, за да направи място на останалите да се задействат. Никой не помръдна. Подозираха. Но докъто нещо не се изрече, все едно не се е случило. Сега, изречено от предводителя, ги притисна със страшната сила на истината, която виждаш, не искаш да повярваш, но трябва да приемеш.

- Казах! - гласът му прогърмя и ги и звади от вцепенението на отчаяние и страх .

Раздвижиха се и след минути всеки се суетеше на някъде, кацаха и отлитаха, с облекчението на тези, които залъгвайки ръцете и очите си, държат ума далеч от сърцето си.

....................................................................................................................

Дядо тихо се приближи към Белязания, за да се убеди, че наистина се случва това, което бе чул, че ще се случи. Да пусне Бъдещето Корени беше тайнство, свещен драконов ритуал, изпълняван в хилядолетната им история наистина един или два пъти. Това бе да се посади семето на бъдещето - зловеща церемония, означаваща, просто казано - свършека на света. Когато настанат толкова тежки времена, че не е известно дали изобщо някой ще оцелее, драконите полагат в камък едно яйце. То може да бъде освободено оттам само от свои или тогава, когато скалата стане на пясък - след стотици години. Тогава то се изл ю пва и това подсигурява наличие на един от всяка тяхна общност. С надежа родът им да се обнови. За драконите, както и за всяко разумно същество, това си бе погребение на неродено във времена на страх и вероятна смърт за всички. Още по-тежко, дори, защото драконите се размножават рядко, веднъж на десетилетия и всяко яйце е скъпоценно за тях. Освен това те приемат всеки живот за свещен и дори сега, сами заплашени от унищожение,търсеха изход в бягство и отстъпление, но не и в разрушаване на човешкия вид. ” Хората са млади”, бе казал преди Белязания, “а всеки млад трябва да се остави да съзрее и да развие което му е дадено, както ние търпим детството и младостта на нашите деца, без значение от грешките и незнанията им. Хората сега се Пробуждат, след хилядолетия еднообразно съзерцание и натрупване на Мъдрост. И те си имат мъдри, и те ще ги водят и насочват тъй както и ние нареждаме нашите. И без туй им е трудно, ако и ние се месим, нещата ще отидат на зле. Само туй трябва да се направи - да се оставят да пораснат и помъдреят. Това е. Спомнете си нашата история, ние не сме били по-различни - войни, вражди и омраза. Недейте го пропуска, защото който забравя историята си, няма бъдеще!”. Създателят знае, Небето помни, Пазителят прави...Тъй и Белязания, за да се подчини на Потребността, направи туй, което е потребно.

За да се вгради яйцето в камък, се извършва ритуал за разтапяне на Червена скала от четирима дракони, владеещи магията на четирите стихии. Дядо Тилин знаеше, че присъствието на ритуала на кой да е, не-дракон, е абсолютно забранено. Това е драконово тайнство. Тъй, че докъто на поляната кипяха приготовления, той подбра Братята и мълчаливо пое към гората. Белязаният го застигна.

- Защо ни оставяш?

- Просто уважавам тайнството на ритуала; още повече, това е съвсем лично и не бих искал да преча.

- Тилине, не разбираш ли? Не се допуска никой, за да не знае никой, освен племето, къде е положено яйцето. Защото зложелател може да го намери и унищожи. Бих се радвал да присъстваш и да си до нас в тези тежки дни; та ти си един от нас, какво си виновен като външната ти форма е толкова крехка ?

Дядо Тилин и Братята се върна ха на поляната, за да участва т в нещо невиждано, дори от безбройни поколения дракони. Д а бъдат до приятелите си, всички споделили една обща участ.

......................................................................................................

Трябваше да се изплете плътен кош от гъвкави, зелени клони, в който да се сложи парче Червен камък. Той символизира земната утроба, общата ни Майка, на която се поверява драконовото дете. Четирима дракони застават около коша, всеки откъм една посока - изток, запад, север, юг. С широко разперени криле започват да напяват заклинания, всеки от своята си магия от юг-огнена, от север-водна;от запад-въздушна, от изток-земна. След това и четиримата бълват огън, който разтапя камъка. За да не се излее втечнената скала измежду клоните на коша, е нужно плетката му да е много плътна. Тази лава, която се образува, не може да увреди яйцето. То се потапя там и след като изстине, клонките се отстраняват и вътрешността остава да стърчи като камък сред полето. Ако никой не освободи яицето по същия начин, с разтапяне, след изветрянето на скалата, когато се изрони на пясък, яйцето ще е свободно и ще се излюпи. Смята се, че това е нужното време да се извърти още един цикъл, тежките времена да отминат. Времето на изветрянето на Червената скала. Една цяла епоха.

По здрач всичко беше готово. С изключение на едно- Пазителката на Водната стихия бе една от загиналите. Белязания щеше да заеме нейното място, но имаше дълбоки терзания и съмнения за неуспех. Не искаше да го споделя, за да не ги обезкуражава и отчайва повече, което пък можеше да навреди и на ритуала, зависещ и от общата подкрепа на всички. Именно за това се правеше с участие на цялото племе. Всички заеха местата си в абсолютна тишина. Наблюдателите стояха безмълвни в широк кръг около магъосниците. Сред поляната, обкръжени от своя народ, четиримата застанаха, всеки откъм посоката на магията си. Извисиха широко разперени криле и под свидетелството на звездите и събратята си запяха. Камъкът бавно засвети в червено. Гласовете се издигаха, все по-звучни, все по-силни. Камъкът засвети по-ярко и по-силно. Продължаваха да пеят, а светлината му стана жълта. Пееха още, и още, но нужната бяла, изкрящо бяла светлина, не можеше да се постигне. Ако не се изпълнеше това, светлината на камъка да е абсолютно бяла, се знаеше, че яйцето щеше да загине. Настана смут и отчаяние. Магъосниците продължаваха припяването, но светлината започна да гасне-тон по тон- жълта, червена, по-тъмна и по-тъмна. Разнесе се ропот, възгласи на недоволство, укор и отчаяние. Водачът им се опита да ги успокои, за да започнат отново. Извика силно, призовавайки за тишина, но напразно – страхът, умората и всички загуби, които преживяха последните дни дадоха резултат. Никой не го слушаше, врявата премина в блъсканица, постепенно прерастваща в суматоха. Двама от драконите се опитаха да запеят, но камъкът започна да изпуска искри, да припламва в многоцветно сияние, което бързо се потушаваше.Тогава Дядо Тилин направи нещо, съвсем без да мисли. Втурна се към коша, застана между двама, вдигна ръце високо, към звездите, прикани магъосниците и заедно с тях запя. Пееше силно и звучно, окуражавайки събратята дракони, увличайки и тяхната песен, за да се разлее в широки, ясни тонове, тъй, както е тя, тъй да стане и камъка. И се случи чудо- течността забълбука и засия в най-яркото бяло, с най-чиста светлина. Тълпата се умири постепенно, възцари се тишина, само гласовете на пеещите се възнасяха в нощта.Затаила дъх, майката стискаше яйцето си. Запристъпя към центъра, където предаваше грижите за него и за целия им род на общата Майка, тази, най-мъдрата, която всичко може да опази, и общия Баща, който всичко знае и за всичко се грижи. С надеждата, че волята им е да го закрилят.

Тоз час се зададе силен шум. Тропот на копита разбуди като от унес всички присъстващи. Яростни викове разцепваха тишината, а след миг различиха и глас.

- Спрете! Спрете, веднага! Има спасение! Спрете!

Сборището зашумя отново , песента секна и всички се взряха в мрака, от където, с факла в ръка, бясно се носеше конник. Белязаният разбута събралите се и застана най-отпред откъм идващия непознат. Дядо Тилин застина до него. Взря се в мрака и в почуда и тревога извика:

- Безименни?

- Аз съм, Дядо, спрете това!

- Знаеш ли какво правиш, момче?

- Напълно знам! - скочи от коня си, с една ръка държеше юздите, с другата високо издигна факлата. Беше задъхан, конят му запенен, със сетни сили извика:

- Светът на хората е обкръжен! Няма да сме вече заедно, ако не се прес и ч а Пояса на Съня ! Н о малцина го могат. Написах Руни, и Синия Фухъл ги последва, по Въздух, Огън, Земя и Вода. Обиколихме всички граници. И поселихме Пояса на Съня по тях. Нашата земя е отделена. Тяхната земя е отделена !

Сънят ни дели.

Работа за Дядовци

Аз, Тюхул, със собствената си опашка и съвсем достоверно, предавам следните истинни събития, за да пресека неверните слухове и измислици, които вече са тръгнали, по повод точно как се случи всичко!

Тази история започна през една мразовита нощ. Празникът на Житното Дърво отдавна бе отпразнуван и сега в село всички си седяха край огъня. В такова време се отдаваш на занаят, на внуци или пък, на който това не му се иска или е уморен – на тихи размисли пред камината. Плющеше леден дъжд и се чудех, кога ли ще го обърне на сняг. Крутон бе отишъл да бабува в селото на някого – не разбрах точно. Ако нещо се усложни, щеше да прати да ме викнат. Китчица приспиваше детенцето в спалнята и аз, свободен от грижи, си стоях сам самин в сладостно спокойствие край огъня. Изпълвах удобния крутонов люлеещ стол, завит до носа в плетеното одеало и дремех. Слушах как дъжда се усилва и злостно плющи по вратата. В такова време да си седиш у дома е благословия. “Внимавай, старче, придобиваш къщност, а се свиква лесно. После, като тръгнеш из полята и горите, ще ти се зловиди. А ще има такава работа, сигурно е че ще има... От как се помня, вечно съм на път. Но сега е по-добре с дом и роднини...” Тъй си мислех, с премрежен поглед под завивката. Вятърът усили. А аз ритмично, в такт тропах с опашката от удоволствие и люлеех стола, тъй че огъня пред очите ми заигра хипнотизиращо.

Подскокнах, щом на вратата се потропа. Мигом бях изтръгнат от блаженството, политнах да отворя, изхлузвайки изпътъом одеалото на пода. “Сигурно е за Крутон” си рекох.

На прага стоеше мокър Тихолан!

- Не вярвам, наистина ли туй си ти или ми пращаш само образ?

- Аз! Ще ме поканиш ли да вляза или предпочиташ аз да говоря на дъджда, а ти да си отвътре?

Настаних го удобно на топло пред камината. Беше тревожен.

- Как сте, добре ли сте?

- Всички сме добре. А ти, как поживяваш?

- Все тъй, все тъй. Нищо особено...

- Дълго не сме се виждали!

- Да, да, дълго...нали знаеш, все има някаква работа...Пък и ти си зает, имаш внук! Как е малк ото детенце ?

- Чудно хубав! Н а мен прилича!

- Значи не е чак толкоз хубав!

- Злостно старче!

- Хе, хей! Винаги си бил красив! Как можахте тъй да го кръстите! Трютон!

- И аз тъй казвах, ама снахичката настоя – на мен и на Крутон. Така реши, от двете да направи едно име, не успяхме да я убедим да се откаже. А ти, все за нещо важно си дошъл, я, иначе няма да се наканиш. К ое те доведе чак до Крива Река?

- Да...сега ...д оста мислих, но не е за сам работа.

- Чакай да те почерпя, че тогаз ще говорим!

За Торбаланите има важни неща. М ного и все много важни. Но което е неотложно, се върши веднага, а което е за премисляне – трябва да е на пълен стомах и ясна глава. И тъй, направих ободряващ чай от билки, сервирах го заедно с каквото бе останало из долапа, тогаз приседнахме край огъня спокойно, като посръбвахме, помлясвахме, запалихме и по лула.

- Из онез дни, – заразказва Т ихолан , - дойде Шаман, селски Шаман, от далечно, източно село. Почудих се доста, защото е странно да бие толкоз път, ако има и друг начин да се оправи. Разказа ми бедата, сполетяла селото му. Погостува ми два дни, да помислим, да разсъдим и да си вземе почивка от пътя, та пак го изпроводих да върви. Обещах му, че ако не измисля нищо по-добро, то поне ще ида лично да поогледам. Та, работата е следната. Така... От преди месец, значи, дечицата в селото взели да се поболяват. Огница, треска ги тресе , бледи и на легло. Той е добър лечител, правел всичко възможно, но – не и не! Нищо не помага. Днеска болни, утре болни, днеска – пет, утре – десет, поболяли се всичките деца! И слушай, чудното е туй, тресяло ги седмица, а после изчезвали безследно. Направо от постелята и т ова е – няма ги ! А няма как да избягат, защото от проклетата пущина силиците им се изпили и не могат да стават, та камо ли да хукнат да гонят михаля! Аз изпратих образа си до там, обаче, освен че липсваха децата, друго в селото не ме впечатли. Този Шаман, казва се Лачко, пътъом минал през други села, да разпита и тамошните хора, да поговори с техните Шамани. В още две села имало такова нещо. В останалите не били чували за нещастието. Шаманите клатели глави, без идея за лек или как да се постъпи. Та, стигнал до Торбаланите.

Замислено поклащах глава. Туй е голямо нещастие. И като че да се разраства, щом този Лачко разказва за цели три села.

- Хммм...С друг говорил ли си?

- Не, ти си първия. Безименния не намерих, а и се съмнявам, че може да помогне. По-добре да не го набъркваме, защото туй ми прилича на една друга работа...

Заклатих глава. Козината ми понастръхна. Не дай Боже, дано не е!

- Какво мислиш, че може да е?

- Нали ти казвам, на Онова.

- Хммм...

- Къде е Крутон?

- Бабува в селото. Ще се радва много да те види. Много говори за теб, и за всички .

- И аз много го обичам. Но не ща да го въвличаме в това, ако се окаже както мислим, макар да не виждам какво ще е друго.

- Тъй, тъй...Ще иска, ама ще му обясним. Туй е работа за стари Торбалани. М ного е млад, освен туй скоро беше Отатък; а то не е за ела – иди си .

- Да, да,...не е...

- Тогаз, да сберем Старейшините, дето са наоколо. С теб сме двама, ще извикаме и Тилин – още утре ще пристигне, ако няма нещо извънредно. И...Дядо Норк, с Ветрицата Юна. О-хо, о т десетки години не сме се виждали същински . Само образи си пращаме.

- Белязания да викнем ли?

- За превоз ли?

- Той е бил Пазител, има голяма сила.

- То Крутон и Безименния също имат. Ама, старче, нали знаеш, то не е до сила! Ако е Онуй! А не се сещам, какво друго може да е!

- Хммм, да, да...Тогава Белязания ще викнем . Пък, ако, като се стигне...ще го оставим навън. Той не е луд и млад, за да не разбере . Пък и трябва някой да има отвън, ако се наложи, недай Боже, да ни вади, макар че...

- С една дума – за кураж, нали? Е, тъй, тъй...не бързай да ни нареждаш. Ще се съберем утре, едно – друго, ще поумуваме всички, че ще решим. Лягай си сегичка, ей тук ще ти постеля. Утре ще се видиш и с Крутон.

.........................................................

И двамата Дядовци се отдадоха на благодатна почивка. Дядо Тихолан – завит в уютни пухени завивки, а Дядо Тюхул – на стола пред камината. Сладостно замъркаха преди дрямка, занареждаха с тих шепот, запридайки тъй по влагата на дъжда образите си, пратени надалеч.

..............................................................

Когато сутринта Крутон се прибра, завари на закуска не един, а двама Дядовци. На гости бе пристигнал скъпият Дядо Тихолан! Какво щастие, и спомени, и...очакване!

“ Как се радвам да те видя, Дядо! ... Виж и Трънчо не може място да си намери от вълнение! Колко време мина само! Ах, колко съм доволен, че си тук! Дошъл си да ни видиш, а сигурно имаш и нужда от нещо, нали? Е, с охота и всякакви сили ще ти бъдем от полза, бъди си сигурен! Китчица, сипи от вишновчицата. И от хубавия тютюн, моля. Виж момченцето ни, не е ли прекрасно и чудесно? Ах, колко се радвам, радвам, радвам, че си тук! А ти добре ли си, добре ли пътува, как си? ...” – на кратко – Крутон.

- Крутоне... - опита се да вметне Тихолан.

- О, аз...щях да забравя. Китчице...би ли...

- Крутоне...- направих опит и аз.

- Д а? Ей сега.

- Преди не беше така. – Отбеляза Тихолан. – Станал си бъбрив като девойче. Извинявай, Китчица!

А тя, поруменя и рече:

- Не е така , не е бъбрив всеки ден. Сигурно е по случай радостта му да те види отново .

Крутон се с конфуз и и загледа земята . Ч ервенина озари бузите му и ушите (каквото се вижда от тях).

Седнахме да закусим. Снахичката пъргаво се движеше наоколо, суетеше се, което винаги ми създаваше не тягостност, а празнично чувство, щом имахме гости.Умееше да шета с настроение и лекота. Говорихме си общи неща, за пред Крутон – как сме, добре сме, а ти – и ти така и тъй нататък. И нито дума за нещастието. По едно време дъщерята на баба Мартей дотърча с буца масло и гърне мед. Нейната дъщеря, баба мартеевата внучка, на която снощи крутон бабувал, била добре, доволна и благодарна, родило се момиченце. Кръстили го Мартей. (Каква дълга женска линия, да са живи и здрави. И смелост за зетъовете). Крутон отказваше винаги да приеме, когато му носеха нещо, но му обяснявах, че като не взима става по-задължаващо за другите. Който му е благодарен изпада в неудобно положение.Туй си е работа, занаят. Ето например, дядо Кореноплод, нали и той тъй е работил. Ама Крутон си е такъв. Научи се да приема, но пък по полвин час благодареше. И сега, докъто получаваше благодарности, не спираше да дава напътствия и той на свой ред да благодари. Прекрасно ми е момчето. Гордея се с потомците си, а това е много голяма награда за всеки дядо!

Към обяд се потропа отново. Този път бяха Дядо Тилин и Дядо Норк едновременно. Само стрелнах Крутон с поглед, да не започне да се словоизлиява пак. Разбра ме и стегнатичко, любезно поздрави. Но го усещах, как щастието му извира отвътре и пърха, струи през очите и чак през ушите. Ех, това момче! Засуетиха се и двамата с Китчица да посрещнат новите гости. Похапнахме, а след туй помолих и Крутон, и снахичката, да идат на разходка край реката с детенцето, защото е здравословно да е на чист въздух. И да не бързат, ами на връщане да видят има ли гъби в гората,също и да навестят малката Мартей. Крутон потъмня като малко дъждовно облаче, но ме послуша.

Всички Дядовци се настанихме се край огнището и запалихме лули.

- В течение съм за бедата... – Започна Норк. В тоз момент Крутон задъхано влетя.

- Дядо, навън има прекрасно животно! – Засрами се и не продължи. Увисна на вратата, стиснал дръжката, със закован в мен поглед.

- Това е Ветрицата на Норк.

- Съжалявам, н е ви запознах , Крутоне. Това е моята Ветрица Юна, заедно живеем далеч, далеч от тук, чак в Северните земи. С нея сме...неразделни. Тя е като половината от мен. Истинска северна халичка е, опитомих я, когато беше малка, а аз – младеж. Столетия сме заедно. Можеш да й поговориш, да я чешеш зад ухото, но не по лапите – дразни се. На детето нищо няма да направи, но на непознати възрастни посяга. Сега, извини, Крутоне, но с Дядовците имаме много важно събеседване. Трябва да обсъдим извънредно належащи събития. За Дядовци. Моля, извини ни. – И Норк леко се поклони.

Норк винаги успяваше да изглежда благороден, кротък и възпитан!

- Извинете! – прошепна Крутон и полека се изниза, даже на пръсти.

- И тъй, - продължих, след като бравата и на външната врата щракна, - положението е сериозно, трябва да съставим план и да изслушаме мнението на всеки.

- Извинете! Моля! – чу се крутоновия глас откъм прозореца.

Лицето му светкавично прелетя в горно – долна посока. И пак, и пак. Топаше се отвън. И понеже прозорецът му беше висок, с подскок стигаше до ръба, показваше се, козината му бухваше разпиляна, а после цялото туй видение изчезваше за миг. И пак се изстрелваше нагоре, да ни зърне отново.

- Извинете, мога ли, – скок, – да й дам за почерпка, – скок, - от зоба на козата? – тежко, на пресекулки и със задъхване изрече.

Наострих се да го скастря злостно, но Норк ме спря с жест, нагъна се до прозорчето (едвам се събираше в къщурката ни) и любезно отвърна, че да, разбира се, може. И благодари.

Отново се наместихме да говорим. Успя да ме нервира този калпазанин!

- И тъй, крайно време е да започваме. Не може да се отлага, защото и миг страдание в повече за дечицата и близките им не е оправдан. – Тъй започна Норк.

Закимахме, а той продължи.

- Всички сме разбрали, по един или друг начин за нещастието.

Беше станало тъй, че Тилин и Норк още снощи бяха изпратили образи да ни дирят, пак по същия въпрос, научили новината отдругаде . Тъй се срещнахме, четири сенки, почти едновременно - п ризрачна нощна среща на Широко поле, до къщичката на Тихолан.

- И аз разбрах какво се е случило. Минах през едно село, а там, всички – не само децата, всички бяха изчезнали, без следа! Ходех из улиците, а навсякъде – из оставени предмети, все едно току-що за хвърлени, насред работата. И в къщите, и по дворовете, все тъй. Сервирана храна, неизядена ; оставена плетка, а реда от бримки – недовършен, ей такива, странни работи. Поразпитах из други села и събрах вести, като вашите. Значи, имаме три села без деца и едно – на цяло обезлюдено. И там, където са отвлечени всички, а това безспорно е така , няма съмнение, не мога да изпратя образа си, та да ги потърся. На това място, където и да са, образите ни не достигат. Предполагам, даже съм сигурен, че всеки от вас е опитал и не става. Затуй мисля, и открито заявявам, отвлечени са в Пояса на Съня!

Всички мълчахме. Всеки се бе сетил, че е точно тъй. Онуй, Пояса на Съня. Страшно беше, но трябваше да обсъдим всичко и да се вземе най-полезното решение. Да се обединят всички вести и случки. Да измислим план.

- Бущерци ли живеят в селата? – Попита Тихолан

- Бущерци.

- Хм...м...м...

- А за хората някакви вести?

•  Няма новини. Тези, които могат да минават мъглите, нощните пеперуди, отдавна нищо не са разказвали – о твърна Норк. - Нощните пеперуди са може би единствените същества, които безпрепятствено минават през Мъгливия Пояс на Съня и нито в него, нито в човешкия свят, нито пък в нашия, променят образа си. Все са си същите на вид – нощни пеперуди.

- Сънуват кошмари. – Внезапно и съвсем неочаквано нещо се изказа иззад камината. Слисани вперихме поглед натам.

- Кой е? - Попитах предпазливо, но с любезност.

Измежду камъчетата изпълзя едричко Нощно пауново око.

- Гледай ти, на срещата сме имали неканени “очи”... – рекох, - но заповядай, моля, почерпи се!

Пеперудата изпърха, настанявайки се на ръба на паницата с курабийки. Заозърта се с големите си очи, а пухеното й вратленце светеше със златни отблясъци от огнището.

Безмълвни във всички други селения нощните пеперуди в нашия свят могат да говорят. Това е динственото различие, което придобиват, преминавайки от свят във свят; макар, че и в някои други места, области измежду поясите, също има същества, които да ги разбират.

- От седмица сънуват кошмари. Аз ходя в много домове, по всякакво време. Слушам какво си говорят, наблюдавам какво се случва, броя и смятам. Пет пъти повече хора и то много по-често от преди сънуват кошмари. Може да има общо с нещастието, за което става дума , може и да няма.

- Норк, знаеш ли нещо за този...световен съгледвач?

- Аз се грижа за тях, отглеждам и в дома си. Отдавна работим заедно.

- Не си ни казвал.

- Не е ставало дума. А и никой от вас отдавна не ми е гостувал, нито дори сме говорили кой знае колко много през последните години.

- А тези... този тук, тези ”очи” твои ли са? Заедно ли пристигнахте?

- Не знам да сме заедно, но може и да е от моите.

- Не съм, но го познавам. – Отговори пеперудата.

- Да не си предател? – й рекох донейде притеснен; съмнението е добър съветник .

- Не съм.

- О т къде да знам , все пак, че като скиташ тук-там и наблюдаваш всичко, и всякакви създания, няма да вземеш, че да ни издадеш на някой друг, който може да ни бъде враг!

- Но ние сме в постоянно съобщение помежду си. Искам да кажа, всички пеперуди. И ако някой от нас ни запита за нещо , ние му отговаряме . Така всички нощни пеперуди са като едно. Така, че аз точно няма как да стана причина за предателство.

- Колко ли столетия трябва да живея, та да се убедя, че поне малко нещо знам! - рекох си.

- А може ли да изчезват и други – животни разни, горски обитатели…Как мислите?

- Не зная , но нали ти казах, в постоянно съобщение сме, вечно си шептим и слушаме. Горските току що рекоха, че не изчезва никой по шубраците .

- Брей, че ценност! А можете ли да...

- Тюхул, нека продължим по същина. Няма време за губене, децата са в опасност, ако всички са живи и здрави, за което истински се моля да е тъй. Всички са застрашени , не само отвлечените : Щърливците, РогливцитеКрутон, Китчица, внучето ти, всички. Първо – децата, после – и старите бущерци, кой знае какво ще се случи след това . Нещастието се разраства и трябва да го спрем.

Норк беше прав. И ако някой можеше да помогне, то май бяхме ние и никой друг.

- А хора изчезват ли? – Попита Тихолан.

•  Не, - рече пеперудата, - за техния свят съществата от вашия и тези от Пояса са...безплътни и нереални, като сън, като...измислица, някаква там фантазия.

•  Но всички те, е повечето де, сега сънуват кошмари, нали?

Докъто слушах, нещо...нещо ме осени. Пеперудите си шептят, чуват се постоянно, свързани са. При тях туй умение е развито съвършено. Странно, когато всички хора сънуват, едновременно, еднакви, страшни неща, като че са в същото общително положение, както и пеперудите. Помежду си, а вероятно и с някой друг? С нещо или някой, от където идат кошмарите. Така се образува една общност, с взаимни обвързаности, които сигурно имат някакъв смисъл...дали?

- Какви са сънищата им, Пауново око?

- Страшни.

- Не, друго имах предвид. Като случка какви са, за какво се разказва в тях?

- Завчера, като бях у едно семейство,...а после пък...

И тъй, заразказва за кошмари, в които хората бяха нападани, отвличани, къщите им – подпалвани, градовете им – срутвани. Кошмари за насилие и войни. За грабежи и убийства. В умовете и сърцата им се насаждаше страх. А страхът води до нападателност. Започваха размирици. И вместо сънищата да са предупреждение за нещо, което не бива да се прави, точно обратното – страхът го караше да се случва. Като по-страхливият започне пръв. И така колелото се завърта!

Но от къде идваха страшните сънища? Кое раждаше кошмарите на хората? Не бе ясно, поне още не знаехме. A ко следата, която пеперудата подаде бе вярна и имаше изобщо някаква връзка между нещастието на Бущерците и ужасът, измъчващ хората, то отговорът трябва да има само едно обиталище – Поясът на Съня.

.................................................

- Дали пеперудите не служат на някой, който ни е враг? Можем ли да им вярваме? – тормозеше се Дядо Тилин.

Дядо Норк пък се докачи, нали беше общувал последните години повече с пеперуди, отколкото с Дядовци:

- Какво значение има, нали и без туй щяхме да търсим децата в Пояса? И освен туй, слушай, как може да решиш кой с какви намерения върши нещо? Като не виждаме по-далеч от носа си? Когато ти отвлече Безименния от полето, да стане Пазител, добро ли стори или зло? Ще кажеш – добро. Ако питаш майката на момчето, тя какво ще ни каже, знаеш ли? Има ли оправдание за злото? Кога вършиш добро нещо? Сигурно има една главна камбанария за един поглед на всички тез неща. Обаче, понеже не сме я стигнали, е, поне аз не съм, та мисля всеки да си гледа от своята. И по туй и да отсъжда, кое вреди, кое – не, кое е лошо, кое – добро, кой е враг и кой – приятел. Не посрамвай белите си коси с т акива въпроси. Важно е да спасим децата, защото туй го виждаме сега , че е добро. И толкоз.

Тилин мълчеше. Беше добър старец, но столетия наред му се падаше трудна и отговорна работа, с тежки решения. Колкото по-големи неща правиш, толкоз си по-вземаш грях на сърцето. И по-лесно е, ако не мислиш много-много зло или добро, щом си се нагърбил веднъж да я вършиш. Норк пък живееше волен и свободен. Втурваше се в помощ, но в битки по желание. Бе истински войн по дух и сърце. И двамата бяха прави. И съмнение да има, но и доверие, и за всичко да се помисли. И за малките, и за големите неща. Ние пък с Тихолан бяхме някак по-селски и обикновени . Всеки си има място. Добре, че сме различни. Така, като се сберем, повече работа се свършва . И шарките стават по-ярки и по-смислени.

...................................................

Тръгнахме веднага. Подредбата на обичайния ден, закуска обед и вечеря, в такъв момент отпада. Поне имахме предположение. Всеки хвърляше по нещо, което преценяше потребно, върху широко ленено платно, чиийто краища после щяхме да завием и увържем на вързоп, който дракона да носи. Тилин бе изпратил образа си да повика Белязания. Сега дракона стоеше в двора, на почтително разстояние от Юна. Ветрицата беше дивичка и мнителна, с Норк живеят доста усамотено. След като всичко бе готово и стъкмихме вързопа с провизиите, си взехме довиждане с Китчица и целунах детенцето. Крутон някъде бе отпрашил, сигурно по неотложност. И по-добре, нека не се разстройва. Хранко стоеше лепнат за оградата, с надежда да се осветли какво – що. И да не разбере нищо, пак щеше да има някаква си негова история за туй къде отиваме и какво се случва. За някои “аз не знам” е невъзможно положение на нещата, светът е със задължение винаги да намира начин да им се изповядва. Мръщеха се съселяните ми, че се тълпи такава странна група в селото – Торбалани, Хали, дракони. Обаче, не им бе за пръв път. Гледаха ни с недоверие, но не и с ужас. А и бяха доволни от Крутон, доколкото могат да бъдат. Отдавна не му викаха “Некадърния”. Бе момък на място!

Белязания възседнахме двамата с Тихолан, а Тилин се качи при Норк на Ветрицата. Тревога ме присви. Дали за последно не виждах Крива Река? От драконов полет. “Сбогом!” рекох си в сърцето и цял се устремих напред, защото друг правилен начин за вършене на работа няма.

Летяхме все на изток, да стигнем границата с човешките села и градове, да стигнем Вратите на Пояса на Съня. Летяхме до свечеряване, а после и цялата нощ. Съмна отново. Не спирахме за почивка. В тъмната сянка на дракона, която се плъзгаше долу под нас, по равното поле, забелязах черно петно. Движеше се равномерни и бързо, заедно с нас, следваше пътя ни неизменно.

- Тихолане, забелязваш ли?

- Отдавна го следя. Има нещо. Би ли ме поприхванал малк о с опашка, че да изпратя изображение до долу и да надзърна?

- Държа те.

Бляскава летяща мъглица, с формата на дядо Тихолан, се пусна стремглаво. Закръжи над сянката, повъртя се, побъбри нещо и се върна летешком.

- Как мислиш ти, старче? Че можем да направим нещо сами? Че нещо има скрито от хитри те луди – млади?

- Дано не се е разчуло из цяла Фангория! Оле, Божичко, дано! Ето ти таен план! Кой се е разбъбрил, Тихолане? Как се е разчуло?

- Туй ще разберем, щом кацнем. Кротувай си сега.

- Как тъй да си кротувам! Никакво уважение няма! Не можеш и да кихнеш, без да разберат! Преди пред старците и дума не обелвахме без позволение!

- Да, Тюхуле, точно ти и дума не обелваше, нали? Д а ти припомням ли, дето все много знаеш!

- Хайде да не се разправяме, че ме нервираш! Не ми стига оня долу, че и ти започваш! Защо ги защитаваш? Тъй става, като ги подкокоросвате излишно, а после всички му берем гайлето. На ти свобода и Изказване мнение! Не е редно всеки да изказва мнение и да прави както си иска!

- Ти чуваш ли какво приказваш? Я не се горещи, че клатиш дракона с твоето...старческо подскачане! Спри да тресеш ядно козята си брада и се умирявай! Че...летим!

И тъй се препирахме още. А на разсъмване бяхме при Вратите. Драконът и Ветрицата кацнаха меко в заскрежената трева на хладната утрин. Още мъждукаха звезди, а от устата излизаше пара. Възцарила се бе бодра и звънтяща свежест, предвестник на пристъпящата зима. Тихо и безветрено. След месец Фангория щеше да почва в мирен снежнобял покой. Такива мисли биха били дори уютни, ако не беше ужасната беда. Разседлахме гигантите и се скупчихме да разсъдим какво ще направим най-изнапред.

След минути Безименния, който цяла нощ бе препускал в сянката ни неотклонно и който стана причина да се счепкаме с Тихолан, приближи с дорестия си кон.

- Добро утро! Бързо движите, че едвам ви догоних!

- Дал ти Бог добро! – Реших да не се карам, ама не се сдържах – Ти, младежо, как тъй си тук, без никой да те е канил? Тилине, как тъй го скопоса и възпита, че сам да си решава?!

- Чакай, Тюхул да чуем има ли нещо да каже! Че той е Магъосник, Пазител, бива ли тъй...

Размъмрих се, задето го поощряват, но другите ме сбутаха и си замълчах. Не разбираха ли, че е опасно и може да не излезем, а той е млад и не е все едно кой ще си иде от тук! Да не спорим. Знаех си, че помежду си ми викат “стария досадник ”, чух ги. Този път ще им отстъпя. Хайде, да видим какво ще каже!

- Нека приседнем – угрижено започна Магосника. – Търся ви от три дни. И чак накрая предположих, че сте се събрали при Дядо Тюхул и Крутон, в Крива Река. Имам тежки вести.

- За дечицата говориш, нали?

- Три села – Горен Вършин, Полски Равнец, Поров Котилник...А в Червено Гущерище изчезнали всички....

- Хайде да поседнем, наистина. – Предложи Тилин.

Отворихме бохчата, да вземем лули и тютюн. Три дни и три нощи не бяхме присядали. Бре, Божичко, тъй не съм се ядосвал от години! Че как и ще съм, като се бях покрил в дувара в село, отделен от всякакви...Уффф!

Представяте ли си, как тъкмо се бях малко успокоил, когато пред очите ми от вързопа ...изведнъж разцъфтя Крутон, усмихнат като ясно слънце!

Посконфузи се, че изтърси:

- Извинета, ама не можах да не дойда!

Обърнах се и си тръгнах към храстите. Настаних се там, гърбом, да си се оправят някак. Да видим. Само по едно ухо надавах, да съм в течение. Нямаше препирня, само малко го поскастриха. Ама не бе достатъчно изобщо. Безделник - зарязал жена, деца и село!

Настаниха се в кръг, запалиха по лула, че отново отидох при тях, да слушам. Поне да има един там, с по-трезво разсъждение, малко да ги изконтролира.

Безименния заразказва за обезлюденото село, за дечицата, за нещастието. Ние пък му споделихме какво донесе пеперудата. Като изравнихме всичко, каквото бе известно, заедно с предположението ни, Магъосникът продължи:

- А Проповедника? Чухте ли?

- Кой? Това не сме чули ! – отвърна Тилин.

- Позволих си нещо, твърде рисковано и опасно. Можеше да ме усети, но нямаше друг начин да разбера. А и благодарение на туй, мога да потвърдя, че мислите във вярна посока.

Гледахме го с пробождащо нетърпение.

- Минах през Вратата и стоях малко.

Всички настръхнахме. Да влезеш в Пояса е дори по-страшно от отиване в Долната земя. Дори не го говорехме открито, а като “за Онуй”. В Долната земя си умрял. Това си е нормално, в реда на нещата тъй да се каже. А в Пояса нямаш смърт. Скиташ се вечно в мъгливи светове, на кошмари и кумири, на лъжлива щастие и ужас. Ясно бе , още от началото, че ние ще трябва да влезем. Ама този младеж...

- Тъй няма да успееш да остарееш, момче! - не се стърпях. А той ми рече:

- Да, съвсем забравих, че вие всичките сте остарели не случайно, щото безметежно сте ронили царевица по седенки!

- И туй съм правел, питай Крутон колко помагам в къщи!

Крутон пък, се чудеше как да се помирим. Заклати енергично глава за съгласие , размаха ръце, показвайки “много много” . Мисля си, че каквото да кажех, всичко щеше да потвърди.

- И влязох. Мъглата бе тъмна и дълбока. Единични мисли на страх и заплахи кънтяха и про ф учаваха на посоки. Виждах ги, в цвят и звук. Пристъпях бавно и се оглеждах и ослушвах. Сякаш пара разтваряше образите навред и те, тъмни и сиви, се гърчеха без да могат да се оформят и застопорят на място. И един силен глас, кънтящ над всичко останало, вееше като сред листа, шумолеше и ехо го връщаше и препращаше на посоки. “ Аз загинах само зарад вас; аз ще ви спася; аз ви нося истината; аз съм Проповедника...следвайте ме и ще ви открия как да се справите със злото, да сразите враговете си, да отмъстите за нещастията...”. Туй сънуват хората в града. Чух го с ушите си. А после малки, силни писъци пронизват тишината и гласове, молещи за помощ и пощада. Нашите дечица викат, така мисля. Те му дават сили, от тях черпи мощ, за да препраща този страх на хората в градовете.

- Значи черпи сили от нашия свят, за да владее в страх другия?- Едва издума Тилин.

- Така ми се струва. Обвързани сме – двата свята, хорския и нашия са едно. Към хорския Проповедника няма вход, освен през нашия, защото самия той не е човек. И тъй, избрал да мине през Сънищата – мощен подстъп и много коварен. Кара хората да мислят и усещат неща, които разумът не може да пребори, а ги приема за свои собствени, тъй като не е нащрек, а спи. Така, през сънищата всички са достъпни без съпротива. Все едно през задния двор се промъкват и ти хвърлят нещо ново, което не можеш да различиш от с трупани те там вехтории. И като го видиш, решаваш, че е твое, но отдавна не ти е попадало пред очите, и - колко удобно, тъкмо сега ти е дотрябвало, нали? Тъй, без да разсъждават, хората са запленени, без да знаят защо, изпитват страх и почит към Проповедника.

- И какво излиза? Ако унищожи техния свят, вероятно и с нашия е свършено, нали са свързани?

- Излиза, че е точно така .

- Храни се с детския страх?

- И го използва като послание, което препраща. Ще започне да набира сили и от хората. Замогва се все повече.

- На мен и за хората ми е мъчно. – Обади се Крутон , заби л смутен поглед в земята.

- Как да го измайсторим? Как да успеем да го преметнем... – запитах.

- Това никак не зная! – въздъхна Безименния.

Пушихме и мълчахме. Никой нямаше какво да пита или да добави нещо. Размисляхме върху пърченцата от цялата история. Страшното се потвърждаваше, точно както го мислехме с Тихолан още в оная дъждовна вечер у дома. Сякаш от тогаз бе минал цял месец, а не три дни. Безименния бе навързал цялата работа и то, както мисля, съвсем без слаби места. С голям риск бе научил много. И без туй щяхме да влезем, но да знаеш е предимство. Бива ги младите, ама все се бъркат навсякъде! Нямахме много какво да избираме, нито да чакаме, всички знаехме какво следва, а Магъосника го огласи, че да прекрати тягостното мълчание и вече да се почва .

- Влизаме всички срещу него, спасяваме децата и го затриваме. Не знам как. Друго не може да се направи. Това е. И представа си нямам как ще стане, но надявам се навреме и на място да измислим начин.

- Е, това е! – Тилин ни огледа ред по ред. – Хайде, старци, стягайте се!

- Крутон остава вън! – изкомандвах.

- Няма!

Брей, че се сепнах! Вчерашен сополанко, пред старците се репчи!

- Ей, момченце, - викам му, - имаш и жена, и син, и село да вардиш! И на Дядо си тъй не може да говориш !

- Ако не успеем, няма да имам нищо. Ни детенце, ни жена, ни село. Идвам. И толкоз.

Ясно ми стана, че и да го оставим отвън, пак ще ни последва. И става дори по-опасно. Съвсем се обезсмисли предложението ми да влезем само с Дядовците . А и никой не ме подкрепи. Точно обратното даже.

- Той е смел и е доказал дарба, Дядо! – Безименния, разбира се! Гарван гарвану око вади ли!

- Ама, момче, нали и него ще трябва да пазим. Че кое по-напред тогава?!

- Всичко, всичко по-напред.

..........................................................

Подредихме се пред портата. Сърцето ми туптеше като на млад войн. “...за чест и слава, срещу злото...” – повтарях си бойните думи, последно изричани преди векове. И другите мърдаха устни. Само ние можем да помогнем. “ Наш е дългът, наша е честта...” по-нататък беше за гибелта, а туй не ми се щеше да го мисля. Не можеш да влизаш в бой с мисъл за смъртта, тъй мисля аз, не е някак правилно. Можеш да си умреш и в къщи. А на бой си е работа, трябва да я свършиш и това е, не се зарязва така безотговорно. Сетих се за последната битка – бяхме по-млади, преди три века и половина, всичките ей тези тук...без Крутон и Магъосника, разбира се. Беше...ех..., както и да е. Сега е нужно пълно съсредоточаване! Всички бяха ведри. Дори и Трънчо, на Крутоновото рамо. Ведри и с приповдигнат дух. Как добре го познавах това чувство, преди премеждие. И как малко по малко се превръща в потребност за цял живот. И ако ти залипсва за някое време, започваш да го търсиш, за да се усещаш жив. И за Крутон става така. Колко исках да го опазя, вярвайте! Но вече е късно. Отдавна е късно.

Безименния беше най-отпред, с ръка върху меча. Стояхме близо един до друг и не чувах, но усещах пулса на цялата група, сърцето на всеки. Спояващо, обединяващо чувство за сила и очакване.

Магъосникът отвори вратата и пристъпихме.

Кълбета сивота. Като пара. Не бе тъмно, а оскъдната светлина идваше наведнъж и равно мерно , от всякъде. Нямаше далечина, да протегнеш поглед, а сякаш всичко закачено досами носа ти, тикнато точно пред очите ти. Ни сенки, ни обемност на изображенията. Плоско, късо, объркващо и неприятно.

- Добре ли сте всички? – избуча Норк.

- Да.

- Да.

Всички отговориха гласно. Като да се окуражат, а и да изпробват звучността в туй изумително място. Звукът изчезваше на място като изсмукан. И кънтене изпод краката ни нямаше. И никакъв екот изобщо. Всичко – и звучност, и образност, сякаш попива ха като вода в пясък, веднага. Заозъртах се, с желание да се отърся от нещо, което все ми пречи на очите. Не стана, само такова бе усещането. Плътно един до друг пристъпяхме, все по-навътре. Следях Крутон да не изостане някъде изпътъом, но тои си вървеше уверено, залепен плътно до Безименния.

И...в тоз един момент се подкосих от уплах, честно си признавам! Всички околни...не бяха те! Можех да позная кой кой е, но бяха взели съвсем други форми. Норк бе ръбеста, ошипена скала. Безименния – тънка черна сянка; Дядо Тихолан се бе превърнал в грамадно зелено листо. Зелево листо, от къдрава зелка. Трънчо стана на шишарка, а Крутон, брей, колко странна работа, на поклащаща се маргаритка. Аз не се виждах на цяло, но можех да предположа, по това което беше в полезрението ми, че съм пън. Юна се бе окръглила в гигантска снежна топка, бавно рееща се на половин бой разстояние от земята. Белязания пък кръжеше из парата като зелена мухоморка с едри размери. Щеше да е смешно, ако не беше страшно. Всички се смръзнаха, съзряли безумното положение. Но Норк, скалата, изръмжа: “ Напред, стига глупости! Да не сте някакви случайни, та се подвеждате по разни залъгалки!” Аз пък си знаех, че до нейде очите казват истината, не случайно. Продължихме напред. Като група странни предмети. Образите се меняха, какви ли не форми и размери образувахме! Добре е, казвам си, че поне се вижда нещо. Ако изчезнем съвсем, ще е доста по-трудно. “Но не и невъзможно!” си добавих пак на ум, за кураж.

Тягостен бе тоз преход. Съвсем тихо, нищо от страни не се променя, няма пейзаж, нищо. Все едно се въртим в кръг. Или на място. Никакво усещане за движение. Проклета работа!

Знаех, че няма да е все така, ще има някаква промяна. Бях чувал ужасни работи за тук, но сега не беше време да ги мисля. Усещах, как по-страшното още не е дошло, но приближава.

- Стой! – изгърмя Норк, сега вече приел формата на чук, - Спрете!

Накупчихме се по-близо един до друг . О тпреде си съзряхме огромен светещ процеп. И звук като от капеща вода. Едри капки струяха от процепа, отлитаха право нагоре и там изчезваха в нищото. О б ратно на всичко нормално и познато. Май и да се наложи, мечът на Безименния няма да е от помощ – целият човек представляваше дебела, рееща се в мъглата книга. Кое беше мечът, не бе ясно.

- В началото сме. Нещо скоро ще се случи, но каквото и да е, продължаваме. - прошепна книгата-Магъосник.

И наистина се случи! Звуците вече се чуваха като в празна зала с мраморен под. Кънтеше и ехтеше. Насложи се и някакъв допълнителен шум, който се усилваше постепенно. Продължавахме, а бученето се усили, още и все повече.

- Вървим, каквото и да става! – с все сили, но едвам доловимо от грохота изрева Норк.

Не беше само шума. Усещах, че се задушавам. Задъхвах се, като че въздух не стигаше. Сигурно и на другите им бе тъй, защото се клатеха, полюшваха и топаха, кой каквото беше, издавайки хриптящи звуци. Шумът стана болезнен. Не можехме и уши да запушим – нямаше с какво, а нямахме и уши. Чак сега разбрах, колко практична е изначалната ни форма. Тук т рябваше да се примирим с каквото разполагаме .

Доста се стъмни наоколо. Търпяхме на болката с много усилия, но грохотът, тъмнината и липсата на въздух предопределяха края на пътешествието след броени мигове. Драконът, с най-остър слух от всички, зарева от болка. Настана суматоха, мяташе се, за миг сменяйки различни форми, ние също се заблъскахме и замятахме. Всичко толкова се обърка, че престанах да различавам границите на тялото си, образ, звук и място се смесиха, усещах, че всички сме една голяма кипяща каша, която скоро ще се изпари. Нещо изтрещя и ослепителна светлина ни изхвърли, всички вкупом, някъде. Нищо друго не виждах, бях ослепен. Ярки, светкавични червени кръгове плуваха из главата ми. Поех въздух със спазми и с хриптене. Бе тихо, съвсем тихо. Чуваха се капки, капещи кой знае къде. Събрах сили да издумам:

- Всички ли...са...тук?

Разнородни вопли и скимтене забълбукаха, но, да, усещах ги, тук бяха. И Крутон.

- На къде сега? – изломоти Магъосника.

- На горе. – хрипливо изсвистя в отговор Норк.

- Защо точно нагоре? – почудих се.

- Пробвай, възможно ли ти е надругаде?

И наистина, сега движението бе възможно само нагоре и надолу. Летяхме.

- Всички ли са тук? – обади се Тилин.

Чуха се единични “да”-та, но това не значеше всички.

- Някой вижда ли?

Последваха единични “не”-та. Не виждахме, до един бяхме ослепели. Норк започна поименна проверка. Отдъхнах си. И Крутон, и всички бяхме тук със сигурност. Все още, за сега. Крутон пък се развика, че не чува Мъртела, защото не можел да отговори на името си, обаче, като че го усещал. Дори май го виждал като светлинка – там, където би трябвало да е рамото му. И изобщо ни виждал като светлинки, само нас и нищо друго. Странен е моя внук! Не мога да си представя, какво би се случило, ако се бяхме пръснали по един из това място. Да си сам, сляп и в нищото... за винаги... Нещо ни държеше наедно, не знам какво. Добре, добре. Живи сме и сме заедно.

Летяхме. Издигахме се. По някое време Норк просъска да спрем. Заослушвахме се. Дочуваше се нещо като стон, като плач, но много тихо и далечно. С неопределена посока и сякаш от всички страни. Постепенно кълбетата чернота и неясност се заоформяха. Виждахме! Малко по малко започна да се разстила нещо като пейзаж. Поляна, планински връх в далечината...все по-подробно и по-ясно. Най-подир дори тревички и цветенца се появиха. Оформиха се листенца, тичинки, охлюви имравки из тревата. Съвсем истинско. Измежду зеленината се плисна и поточе. И ромолеше. Полъхна ветрец, понесе птичи песни. А ние си станахме същите, както си изглеждахме преди. Тъй стояхме и се оглеждахме в почуда и напрегнато очакване. Много, много по-добре изглеждаше всичко. Въпреки, че чувството за зловещина и лъжливост на пейзажа витаеше безспирно. Всичко беше някак фалшиво и скалъпено. Веднъж, много отдавна, бях ходил на в едно село на театър; бях се прислонил под гредите и гледах. Изглеждаше много подобно на сега. Озъртах се непрестанно - нямаше слънце, сенки се плъзгаха нелепо и нереално, съвсем не на правилните места, където в действителност би трябвало да бъдат. Като се вгледаш внимателно, забелязваш дребни, но важни детайли, издаващи присъствието ни в измислица!

- На къде сега? – попитах.

- Все едно ми се струва. Къде могат да бъдат децата? - зачуди се Норк.

- Може би в планината? – предложи Тихолан.

- Все едно, така или иначе, не знаем - рече Безименния.

- Значи, тръгваме на посоки, където ни видят очите.

- Добре. Напред, към планината! - поведе ни Магъосника.

Вярно, вървяхме бързо. Но колкото и бързо да е било, не е възможно след минута – две да се окажем в подножието. Но точно тъй се случи. Озовахме се в гора, мрачна и гъста, а високо над нас се възвисяваше заснежен планински връх. В поточето из тревата се стрелкаха яркожълти, прозрачни светещи рибки. Бяха като стъклени. Подскачаха в голяма дъга из въздуха и пак се цопваха във водата. Като малки фенерчета. Не бях виждал такива. Всичко бе много странно. Под дърветата се гушеха гъби, но щом приближавахме, се разбягваха с чевръсти къси стъпала, толкова бързи, че виждахме само белите им петички, преди да се скрият някъде . Имаше увивни растения, като бръшлян, около дървесните стебла, а листата им бяха пъстроцветни и групирани две по две, като грозд ове сияйни пеперуди. И маха и дълги, извити мустачки, които помръдваха, сякаш да ни подушат, щом преминем. Камъчетата пък, край поточето, бяха обли и съвсем огледални – гладки и блестящи, пръснати из водата - овални огледалца. Тъй цялата вода светеше и искреше, изглеждаше странно – дълбока и с неясни ъгли, леговища и хралупи в нея, което в същност бе недействително, а ефект от огледалата. Лъскаво шаранче, с червеникави и възлести кокоши крака се крепеше на един нисък храстов клон. Изплаши се, скочи и избяга, тичайки през тревите. Още всякакви различни чуднотии имаше. Но не ни беше работа да зяпаме по тях. Вървяхме стремително през гората, а тя ставаше все по-гъста и по-недружелюбна. Обгаждаха ни мрачни възлести и пищно извити дървесни стволове. Стърчащи клони, като сгърчени от болка ръце, закриваха светлината и сякаш се протягаха, за да ни сграбчат отвред. Вятър запищя тън ко и зловещо, задуха в различни посоки. Замятаха се вихрушки от листа. Заскимтяха стенания и протяжно, жалостиво скърцане изпълни сърцата ни . Дърветата сякаш се скупчваха около нас, движеха се!

- Никой да не се връзва на тези глупости! – заповяда Норк.

Мълчахме и вървяхме. За дракона и Юна бе по-трудно, защото едва се провираха из гъсталаците. Вятърът свиреше през всевъзможните цепнатини, разлитаха се кикот и въздишки. Вихрушки от черни листа се надигаха, засипваха лицата ни и се разбягваха след туй на посоки. Все едно майстор ковач бе изковал целия пейзаж – черни, островърхи, тежки дантели се преплитаха отвсякъде.

Внезпно Крутон изпищя, сякаш го колят. Подскочихме всички, втренчени в неговата посока. Закачени на дебели въжета фигури, със сивобледни лица, се полюшваха из клоните. Някой бяха обесени за врата, други – за ръцете или краката. От тук не можеше да се различи дали са хора, бущерци или нещо друго. Обгърна ни зловещина и погнуса. Страхът бавно се уголеми, за да се превърне в сковаващ ужас. Озъртахме се, готови за...нещо. Или някой. Гората изведнъж бе съвсем притихнала, само скърцането на въжетата на мъртъвците прорязваше злокобното мълчание. Лекичко се поклащаха при всеки полъх. Норк и Магъосника се спогледаха и пристъпиха напред. Почти едновременно, светкавично изтеглиха мечове и срязаха въжетата на двама от обесените. Труповете се търкулнаха на земята. Магъосникът бавно и полека, с една дебела сопа, обърна през раменете тялото, захлюпено безжизнено в тревата.

Самият той лежеше там, сив, с мътни изцъклени очи и сини устни. Безжизнено отворена уста. Бяхме ние! Всички ние, отдавна умрели.

Не трепнаха! При вида на собствените си обесени и обезобразени от смъртта трупове, не трепнаха. Магъосникът разпъди с длан мухите, зловещо бръмчащи в абсолютната тишина. Норк бързичко свали и останалите, срязвайки с рязък замах дебелите въжета, а Безименния се зае да ги оглежда – дрехи, предмети, лица... Белязания и Юна, загиналите, бяха от другата страна на дървото. Все още някои от нас стояха безмълвни и съзерцаваха неподвижно труповете си в съвършено вцепенение. Крутон обаче бе клекнал до малкото си телце. Не мога да гадая какво ставаше в душичката му, но исках да не бе идвал изобщо! Гледаше се с широко ококорени очи, държеше ръцете си и заоправя перчема на останките. Съвсем тихо, в безмълвно смирение, любопитство, смесено с всякакви други чувства, и аз не знам, всеки се зае с погребението си съвсем спонтанно. Не може да не се приближиш и да видиш. Смъртта има някаква притегателна сила. Искаш да знаеш как изглежда, какво е, каква е, какъв си. Потриса те издъно, но пак си там и търсиш нещо. Себе си, от някаква странна, но съвсем истинска, сурово реална и нереална страна, сякаш всичко става на показ, обърнато на лице и нищо скрито не остава. Моментът бе толкова личен и съкровен, всеки ровеше и съзерцаваше, почистваше и търсеше, оплакваше и претегляше. Не бих го заменил с нищо, но едвам му устоях. Блаженство е да можеш да минеш през това, не мога да ви го разкажа, просто не се дроби в думи. Щом веднъж си се погребал, и оплакал, и прежалил, като животът ти да става по-лек, по-едър и по- дълбок. Видял си още еднс сигурна истина, решил си още една гатанка, една легенда се е разкрила и се е сбъднала.

Един по един се поизчакахме на една поляна, в близост до съдбовното дърво. Все още на никой не му се говореше, но трябваше да приключим с това и да го отминем. Имахме по-важна работа. Безименния и Норк накладоха огън. Нито ни бе студено, нито щяхме да ядем, но огънят е важен. Свети, толпи и събира, напомня, че си жив и че си тук. Въдворява ред и дели събитията и денонощието. Ознаменува край и начало. След работа палиш огън и почиваш. Вечер палиш огън и правиш планове за идния ден. И ние така, седнахме да побъбрим и да помислим, да си поговорим. Не винаги е нужно да се бърза много, колкото и да е спешна работата. Тъй казваше един мой Дядо “Бързай бавно”...мъдър Дядо.

- Добре ли сте всички? – започна Норк.

Закимаха неохотно, а той искаше да се разговорим, да ни изкара от замръз. Крутон започна да се смее, но Безименния го скастри. Ясно, че му дойде в повече, ама туй си е част от изпитанието, трябва да се държиш уважително. На погребение бяхме, в края на краищата. При туй, много важно – собственото и на най-близките приятели.

- Положението е тежко. Паднахме в капан на собствените си кошмари. Сигурен съм, ще има и още, а съм още по-сигурен, че няма да можем да устоим на всички.

- Така е, - рекох – и от туй има по-лошо, ако щете вярвайте.

Закимаха.

- Все ще се намери кошмар, дето да е по-силен от теб. – рече Тилин. – Не можем да се борим с всичко, но можем да приложим тактика.

- Трябва да обмислим – додаде дракона – има някаква закономерност, нещо, което проработва тук!

- Съгласен съм! – потвърди Норк. – Дали това, което видяхме е бъдещето, дали е предупреждение или просто заплаха...

•  Чакайте, - рекох, - да пробваме нещо.

Поспрях за миг и след това завиках с всичка сила:

•  Крутоне, Кхалдон! Точно зад теб ! Крутоне, пази се! Бягай, момче, бягай!!!

Знам, ще ми прости, нищо, че аз не си прощавам - изтормози се толкоз много, че и аз да го тровя допълнително си бе безобразно деяние, ама трябваше да го направя. Като сме се наели с такава работа, лошо и добро си оплитат клоните.

Дърветата зад нас се разкършиха. Разнесе се ромолящото пеене на урочасвщата твар. Идваше си, съвсем истински, право насам. Местеше ръка след ръка, влачеше дългата си гнусна опашка. Спря се и зави, с паст, извисена нагоре.

- Крутоне, аз си го измислих това!

- Не! – беше като вкаменен. – Не...истина е!Не, истина е!Не... ис...

Очите му се разшириха и едвам шептеше.

- Не е истина! – Безименния скочи и му резна главата , бързо и леко, само с един замах. Вместо да се търкулне глава, всичко изчезна.

- Видя ли!

Мигаше и дишаше тежко, сърчицето му ще изскочи!

- Ние не вярвахме, затуй стана така! Имах такива съмнения и трябваше да пробвам, прости ми!

Д окъто говоря и обяснявам и на мен ми се наместиха някои работи. Думите много помагат.

- Вижте, вижте... Тъй се случи и като тръгнахме към планината. Стигнахме много бързо, невъзможно бързо. Знаете ли защо? Защото вече си представяхме как сме там, бяхме устремени и забързани, да стигнем час по скоро. В ума си виждахме вече гората достигната. И се озовахме там. И с...погребението ни стана тъй. Мислели сме, че ще се случи , че може да се случи. И сега – с Крутон, както видяхте, толкоз му е силен страхът от Кхалдон, че тутакси си го въплъти - ярко и опасно. Обаче, затова пък лесно изчезна, защото само той му повярва; това си е негов голям страх. Д ругите, струва ми се, разбрахте номера предварително, а и никой от вас един Кхалдон не може да уплаши.

- Е, почти предварително, но имаш право. Желанията се изпълняват, и мислите, и страховете също – нали е Пояс на Съня. Има смисъл в това. Може би и за туй сме заедно и накуп всичките. Не сме се изгубили, въпреки произшествията и гърмът, дето ни засили. Ако ти, Тюхул, не бе се помирил да дойдем с вас, Крутон и аз, вероятно щеше да ни отцепиш нейде по пътя поради желанието си да сме по- далеч .

- А може вашето желание да надделява в такъв случай, знам ли?

- Това е специално интересно– за силата на желанията и броя на желаещите и...

- Стига, Крутоне! Специално интересно! – срязах го набързо. – Имаме сериозна работа, туй не е забавачница!

- Погрешно е в такъв случай все да вървим. – предложи Тилин - Трябва...и аз не знам. Може би да си представим децата и как стигаме до тях.

В тоз момент пейзажът се смени. Разлетяха се пеперуди – много и пъстроцветни. Откри се светло небе и околните дървета се преобразиха в син и лазурни скали. По тях бликнаха пеещи водопади , кристалночист и и бистр и . Паднала веднъж до земята, водата се сбра в голям улей и заформи пръстеновидна рекичка около нас. Грациозни длъгнести птици, с пурпурно оперение и бляскави криле затанцуваха ниско над главите ни, като образуваха по земята красива плетеница от симетрични сенки. До краката ни се разстла богата трапеза, а навръх всичко, отнейде дотича и Китчица, с детенцето в ръце. На пет крачки от мен се появи купчина жълтици, а още и вскакви ценни предмети – мечове, изящно инкрустирани ножове и кортици, доспехи и щитове....

Увих светкавично с опашка ръцете на Крутон. Да не мърда много. Че знам ли, хукне ли, можем да се изгубим. Вик на възхищение и изненада обходи групата ни, но бързо, сконфузено се спогледахме.

- Д ребни трикове! Не сме толкоз прости! – разбуча се Н орк, но...истината излезе наяве – на всички ни се искаше по нещо. Да си забогатеем, да се успокоим и да забравим. Всичко да забравим, а най-вече – на къде сме тръгнали.

- Не е геройството в туй да не си пожелаваш, - рекох, - а в туй въпреки, че не ти се иска , пак да си свършиш работата. Простете си и не се косете .

Ала Крутон едва се удържаше да не скокне.

- Само за малко ме пусни! Наистина, само да и кажа нещо! Дядо!! Как не разбираш!

•  Крутоне! Не виждаш ли сам, колко е странно всичко! – пак се дърпаше.

•  Сам си ми казвал, че по-чудновато и изумително нещо от истината няма!

•  Това не е истина, Крутоне! – гракнахме всички в хор.

•  Това е просто отражение на “ чудноватата истина ” ! – опита се да го вразуми другия, по-високия младеж.

•  Ей за туй не щях да идваш! – добавих, размахвайки опашка пред лицето му.

И това, като че се оказаха магическите думи за случая. Защото Китчица изчезна. И доста от обкръжението ни също.

- Като че Крутон прави повечето неща тук, забелязвате ли? – предложи Тихолан.

- Да, в страната на фантазиите царя е най-големия фантазъор!– Р екох. И май имаше истина в тая работа.

- Тогава ще го ползваме! – каза Норк.

Много фантазира моя внук, така си е. И все едни такива р азточителни. Разказваш му нещо, а в главата му се запрескачат цветни образи и веднага започва – “туй ми прилича на еди си какво, като веднъж, еди – кога си...” Облаците му разкриват цели приказки с причудливите си форми, листата му пеят песни, бурята за битки му разказва... Такъв е.

Крутон, смълчано приклекнал, си чоплеше козината на краката. Трънчо се притискаше към рамото му, оглеждаше се плахо и боязливо.

- Хайде да опитаме тогава, дали е вярно това, което си мислим. Ще градим образи, дето да ни доведат до целта. И така ще скъсяваме разстоянията. – отсече дракона.

•  Всички ли сме сигурни, че ще стане? – тревожно запитах. Трябваше обща готовност.

Тихолан заразсъждава:

•  Разстоянията са в главите ни. Можем да бродим до пълно изтощение, защото тъй сме решили, че дълго ще търсим децата. Представяме си го бавно, мъчително и трудно. Всеки знае, че през девет планини в десета се стига до където трябва. И тръгва с такава готовност. А също и че много са бедите, дето ще го сполетят. Струва ми се, че сега не е нужно. А дори е вредно – сами си правим капани.

•  Така е. – Безименния продължи - О ставени сме сами на себе си, няма външни неща, да ни се месят , да служат за пречка или оправдание. Не съм вярвал, че може да е толкоз трудно да си се оправяш сам със себе си. Надявам се, все пак, от сърце се надявам, че можем да го ползваме за добро и да си пожелаем да ни е по-лесно . Не е лошо да не се затрупваш сам с глупости и трудности, а сега, май е единствения начин за успех.

•  Ей, умен младеж си! Извинявай, дето се цупих! – Така си беше.

•  Не ти е минавало през ум, колко важно и ценно е да се смиляваш над себе си. Нали, Дядо?

- Хайде, по-пъргавичко, че за вечеря да сме си у дома!

Събрахме се в кръг. Всеки казваше нещо, всички повтаряхме и си представяхме. Планина. На връх планината сме. Сняг. Пещера. Тъмно е вътре. Но се чуват гласчета...

Образът се очерта и уплътни.

- Хубаво ли е така? – кимнаха.

Тъкмо влизахме и цялата картина се разбяга на кълбета пара. Остана само мътна сивота и нищо друго.

- Като да сме на прав път, но нещо пречи. Хайде пак!

Започнахме отново. Пак така...планински снежен връх...тъмна дупка в скалата...гласове, гласовете, идват от там...някъде в тъмното...

Ех, пак нищо! Не сработва!

- Какво става? Получава се, не сме на грешна следа, иначе нищо нямаше да става ! Всички ли мислим едно?

Мълчание. Стояхме подтиснати, мрачни и уморени. Втренчени в земята. Обезсърчението угнетително увисна в тишината. Като че се добрахме до нещо и щом посегнахме да го вземем, отлетя далеч.

- Аз... – изхълца Крутон, - аз...не мога да си представя, че дечицата са в пещера. – Въздъхна тежко, като да му олекна, дето си призна.

Мигом се оживихме.

- А как? – меко и търпеливо започна да го предразполага Магъосника – Как си ги представяш?

- Е...мии...оградени с една дървена оградка,...

Хоп, и тя се появи, съвсем истинска, точно пред нас...

- И...също тъй,...на една полянка с цветя...

И тя започна да се очертава из нищото...

- А още и много дървени кончета, кукли и всякакви играчки.

Всичко бе точно тъй, както го описа.

- А възрастните бущерци, от Червено Гущерище? От него село не са изчезнали само деца, Крутоне, а всички, и млади и стари.

- Те, възрастните, са... заключени в три малки къщички на полянката.

Точно така. Ето ги и къщичките.

Въпреки всички занимавки на моравата, децата плачеха и не играеха никак.

- Нещо ме тревожи! – рече Тилин. – Туй децата ли са или на Крутон представата за тях?

- Е...туй лошо може да ни подведе! Как да разберем? Кхалдона, например, не беше истински. – Норк също бе доста объркан. Както и всички. Изведнъж светкавично заповяда:

- Крутоне, я си представи, че съм двама! Двама Дядовци Норк стоят пред теб! Бързо!

Тъй отсече заповедта си, че Крутон нямаше време да помисли и да се поврътва и тъй, след миг, Дядо Норк наистина се удвои.

- Кой сега е истинския? Знаеш ли? – попитахме хорово.

- Естествено. Нали аз го направих – и посочи – този е истинския, този е мой!

Спогледахме се.

•  Така ли е, Норк?

•  Аз съм! – Отговори само единия.

Въздъхнахме шумно, с голямо облекчение. Какво щеше да стане, ако и двамата бяха отговорили “Аз съм!”. До тук беше добре. Значи има шансове туй да са децата!

- А децата истински ли са?

- Така мисля.

- И не е само твоето желание да са те?

- Тъй си мисля.

Е, избор много нямаше.

- И все пак, щом можеш да избираш къде да са и какво да правят...

- Не, не е точно тъй. Аз избирам, но не само. Освен тъй и някак знам, че не може да е друго, това е. Защото е точно така и няма друг начин, разбираш ли?

- А защо да не са в пещера, защото ти не искаш ли?

- Аз не искам, но не само затуй. Не могат да бъдат там, как не разбираш! ?

Нищо не разбирах. Някой работи не се разбират. Тогаз трябва да се действа иначе. Е, поне си имахме специалист по иначедействането. И туй не е малко, ако не грешахме съвсем.

- Хайде, да ги подбираме тогава!

Разместихме оградата. Малките бущерци, разплакани, бледички, се скупчиха от страх в най-далечния край на полянката.

- Крутоне, твой народец са, ходи да им говориш!

Крутон пристъпи и се зае да обяснява нещо с ръце. Поговори едно-друго, далеч бяхме и недочувах всичко. През туй време Безименния отваряше къщичките. Възрастните бущерци също бяха посивели от страх и ужас. Ръждивокафеви, черни, руси, побелели, всякакви. Къдрави и с права козина, всички се движеха едва. Крутон се върна тичешком до нас, оставил групичката все там, на далечния край на полянката.

- Дядо, сигурно е, че наистина са те.

- Що тъй мислиш, как тъй си сигурен?

- Опитах да си ги представя радостни и доверчиви, как идват при нас и ги отвеждаме. Но не се получи. Тяхното преживяване, умножено по толкоз много, колкото са те, е по-силно от фантазиите ми. Дядо Норк стана лесно на две, защото и сам си го изфантазира, а и вие слушахте и поемахте. Туй помогна.

Брей, че напредък! Умен и разсъдителен, браво, Крутоне! А аз се противих да идваш! Но, все пак...да не избързваме, да не се бърза! Още сме насред бедата и тя изобщо не е свършила.

Откъм посоката на възрастните настана смут – разпищяха се, разбягаха се и се втурнаха към дечицата.

Безименния през глава дотича при нас:

- Говорят за Черен Магъосник, от мен изпаднаха в ужас! Казват, че съм аз, раз викаха се само като ги доближавах и...се отказах да говоря. Достатъчно са преживели, не искам да ги тормозя повече.

На полянката възрастните бущерци се бяха скупчили около малките, плачеха и ги прегръщаха. Много тежко ми стана. Всички гледахме Крутон с надежда и очакване да стори нещо.

- Трябва да ги придумаме да тръгнат час по-скоро с нас – му рекох.

В тоз момент обаче Крутон вече крачеше натам. Ръкомахаше, говореше им нещо...после цялата групичка, и млади, и стари, насяда в кръг около него, всички нещо правеха с ръце...Трънчо кръжеше най-отгоре. Гледахме ги зяпнали и онемели, със свити сърца и голяма тревога. Дано знае какво прави. Знае сигурно, нали така изглежда. Той е умен, умен, много умен и добър. Промъкнах се по близо, да мога да слухтя поне нещо. Вече дочувах Крутон как чурулика, бързичко и весело:

- Добре...Ще играем на една такава игра. Всички си представете, че сте малки, малки мушички. Толкоз малки, като ония винените, дето се въртят досадничко около застоялите ябълки в килера. Нали? – закимаха вкупом – За да избягаме по-лесно, ще трябва да сте възможно по-малкички, най-най-малкички. Сега ние с вас имаме план: Тръчо, моя приятел, ще се првърне в паяк, ще изплете паяжинка, в която плътно ще ви увием. Ще ви скрием от всичко лошо, ще сте всички заедно, никой няма да се нарани и да изпадне изпътъом. Обещавам – ще ви заведем у дома бързичко и безопасно. Всики вече можем да си отдъхнем спокойни прибираме се, всичко мина. Хайде, отпуснете се – вие сте мушици, аз пък ви пазя – едно, две, три! – показалеца му закръжи в плавни кръгчета из въздуха.

Зяпнахме от извънредна почуда! Шаманът на Крива Река, моят внук, бе истинско, небивало Чудо! С думи не мога да опиша! Бледолилав крилат паяк, с размерите на Трънчо, летеше ниско и запридаше сребристи нишки, около невидими от нашето разстяние мушици. Бущерците бяха изчезнали. Щом се оформи плътно, блестящо вързопче, не по-голямо от яйце, Крутон много внимателно го пое в шепа и откъсна нишката откъм Трънчо. Нежно го постави в легена, а него пък захлупи на главата си. Затича се уморен и тревожен към нас, превъзбуден , с треперещи колене :

- Да бързаме, да бързаме към портите, трябва да ги опазим!

Останали бяхме без думи, смаяни и стъписани. Безименния го прихвана, пое го на ръце и дружно започнахме да променяме пейзажа, за да обрисуваме пред себе си Портите, отвътре.

Още преди да започне промяната, изневиделица се яви той. Е, знаехме, че няма да се размине, дори щяхме да го издирваме, но скрито имах надежди да изведем първо Крутон и бущерците, пък после да му дадем да се разбере. Застана точно пред нас. Проповеника. Виждах го, че е той, макар да бе заел досущ образа на Безименния. За това се изплашиха бущерците.

Сега започна да ни говори:

•  Крадете деца, а? Зли магъосници, торбалани и вредни тълъсъми! Тормозите хората и пиете силите им! Колко невинни си отвлякъл и погубил, черен Безименен магъоснико? – тъй ги редеше, а ние зяпнахме стъписани от почуда.

•  Не си ли ти Тилин, който открадна това момченце от майка му, а сега учиш и него да прави гнусни дела?

Безименния изтегли меч и му се нахвърли. Изглеждаше страшно – като да замахнеш да посечеш себе си. Не зная как му е било, чак тръпки ме побиват. Мечът свободно мина през образа и само облаци пара се накълбиха отстрани, а острието остави тъмна, отмита следа помежду им. Нищо повече от туй, да разсечеш въздуха.

Проповедника се яви зад гърба му. Безименния светкавично се извърна. Сега виждах, не беше нищо повече от глас. Нямаше свой образ. Само някаква сила, която стои зад гласа. Можеше да си присвоява лице, можеше да всява страх...замогваше се, източваше отвсякъде каквото му е нужно! Закиска се:

- Можем да си играем на котка и мишка, искате ли? Или...на орел и заек? Не, хайде по-добре на огън и лед!

Изведнъж избухна срещу ни като кикотещи се пламъци. Безименния, превърнат в ледена статуя, започна да се стича на струйки. Огненото кълбо закръжи наоколо ни, запридайки горящи нишки. Гледахме, без да можем да отвърнем на светкавичните събития. Все по-бързо и по-бързо запридаше, докъто ни омота в центъра на пламтяща топка. Безименния бе вече само локва сред дима. Опряхме се гръб о гръб, с лице към пламъците, обкръжени отвсякъде. Горящото кълбо, насред което бяхме впримчени, се свиваше към нас. Тогаз Ветрицата яростно зарева, замята се и засъска. Обгърна ни хлад, снежни вихрушки, като ураган от сърцето на зимата изригнаха от разлютената й паст. Удържаше пламъците все по-далеч, заора с нокти в парата наоколо и с бясно скимтене започна да ги потушава, надвивайки ги окончателно, сякаш ги разкъсва. Присъединихме се към зимната й мощ, с каквито сили разполагахме. Дядовците заизтегляхме влага от околността, превръщахме я във водни струи и нападахме огнените езици, където все още се подаваха. Юна вледеняваше водните капчици и тъй постепенно стихията изчезна. Заозъртах се, но не виждах никъде Крутон. Никакъв го нямаше. Локвата, в която Безименния се бе превърнал, постепенно се сгъсти. Бавно, като струйка дим, Магъосникът се възправи. Проповедника стоеше срещу него, като същинско огледало. Безименния нападна пръв.

- Туй лице не си заслужил да го носиш! – пристъпи нашия приятел и с все сили замахна.

- Ти не си, безсрамнико, щом вършиш толкова злини! И завинаги ще ти го отнема! – на свой ред удари с меча злата сила.

Проповедника протегна рязко длан и запрати Безименния надалеч. Замахна към нас и ни попиля на всякакви посоки. Драконът на свой ред мигом се превърна в смерч, въртяща хала, разбуча се, разхвърча се и ни засмука както магнит сбира карфици. Отново стояхме в плътна група, но къде бе Крутон, Божичко, не го опазих! И бущерците бяха в шапката му! Дано се е измъкнал нейде... някак!

В тоз момент, докъто намествах равновесието си, след голямото въртене, сритах нещо с опашка. Беше крутоновия леген! Не, рекох си, нищо не значи това! Леко го повдигнах, да видя там ли е пашкула. Открехвам го, а там вътре... гущер Дърдонец!

- Шшшшт! Дядо!! – изсъска ми тихо.

Крутон! Гущерът беше...моят внук! Пуснах повдигнатото ръбче, а то издрънча и привлече вниманието на проклетото изчадие! И тогаз...започнаха да се случват небивалици. Не че досегашното не беше, но това беше прекалено. Не сме очаквали, не сме предполагали и може би точно поради това крутоновия простичък план успя.

Запремятаха се всякакви картини и възможности – аз – посечен, Безименния – гори, Проповедника – обезглавен, Проповедника – победоносно погубил всички ни...и тъй, заредиха се всякакви сцени, без да можем да ги контролираме. Никой не можеше да приложи каква да е сила, бяхме подвластни на видението. В крайна сметка, понеже бяхме многократно повече, Проповедника бе овързан, замразен, изпарен и закопан под земята. Видението обаче взе да се обезсилва, но все пак преди Проповедника да успее да се окопити, нашите фантазии надделяха. И тъй, дърдонската илюзия се превърна във...фантазна реалност (друга, по-реална реалност тук нямаше). Трамбовахме земята над него, сега и той бе убеден, че това се е случило наистина, в реалността, която обитава. Странно бе да се разсъждава тъй, ама май посвикнахме. Истината зависи от това в какво се залъгваш? Не – точно обратното – от умението ти да я откриваш сред множество криви огледала. Тя е туптящото сърце на всичко и говореше с Крутон.Не съм и предполагал, че животът ми някога ще зависи от това. Сега разбрах, че винаги е зависел, макар само Крутон да можеше да твори с отговора, дори без да може да го изкаже.

............................................................................

Изтупахме се от праха, вече от другата, нашата страна на Портите. За миг се стреснах, дали не сме откъм хорската, но – от къде на къде ще се случи тъй, след като не сме го планирали.

Крутон се смееше, изтръсквайки легена си сред нарастваща тълпа крутончета. Малки и големи.

•  Проповедника? – заозъртах се и попитах.

•  Когато трупаш мощ, за да владееш над всичко, се обричаш за храна на същото безпощадно зло, което ти е помагало срещу другите. Но от глупост ли, защо ли, който се съюзи с него си мисли, че ще бъде пощаден от своя господар?

•  И какво направи ти?

•  Просто започнах отначало и на чисто ситуацията с фантазиите, тъй да се каже. Съвсем честно и почтено, благодарение на дърдонското видение – хубаво си спомням как бях подреден и как зле свърши всичко, поради мен самия . Каквото стана всеки сам си направи, кой какъвто е,според желанията си, доведени до край. Може, казвам ви, тъй да се направи, че само броят да е от значение. Много помагачи на едно място е повече от един вредител. Когато сме сами срещу себе си, триковете не помагат. Другите можеш да лъжеш колкото си искаш, но себе си не можеш, дори и да не знаеш за това.

По някой път две плюс две е точно четири, колкото и мъдрите да си мислят , че е по-сложно. А аз знам да смятам простичко. Дядо Кореноплод (нека си почива в мир!) ме е учил!

Ветрохващач

Далеч, далеч на север, където мрачните води на Северно море яростно се блъскат в снежните брегове, където плуват гигантски нащърбени айсберги и пъстроцветно сияние блещука в половингодишната нощ, живее Дядо Норк. Къщичката му е скромна и уютна, почти вечно покрита с ледена глазура, а когато небесните светила пречупват лъчи в причудливите й ледени форми, по стрехите и стобора, тогава навред край нея заструява многоцветен разкош. Заедно с Дядо, там, на север, живее и Ветрицата Юна. Отдавна са верни другари, толкова отдавна, чак когато бил млад. Тогава я опитомил в страшна схватка с мразовития леден вятър.

Туй се случило през една свирепа и студена нощ, през Половингодишния мрак, не далеч от Белите Скали, където обитават Пъстрооките. Дядо Норк бил на лов, а после се отбил да навести пъстроокия си приятел Ветрогон. Прибирал се с богат улов от едри северни търпуни и половин кош риба. Доволен бил, че ще стигне за дълго, дори може би до края на полярната нощ. До Голямото разсъмване не оставало още дълго. Ветрогон му подарил чудесен подарък – прекрасен предмет, който само Пъстрооките изработват и използват – ветрохващач ; ценен още и защото това, от което се прави, не се намира из тукашните земи , но най-вече, защото е подарък от приятел.

Ветрохващачът е дълга мрежа от копринени нишки, запредена и насукана като причудливи форми, вписани в правоъгълна рамка от гъвкави върбови клони. Пъстрооките вплитат в нея магически думи и пух от крилете на техния лечител, шаман. И кой знае още какво, само на тях известно! Когато ветрохващачът се разпъне, може да улавя вятъра и да го насочва на където го обърнеш. Тъй може да се предотвратяват бури и корабокрушения, да се изтикат вихрушките далеч или да се защитиш от нападение като посрещнеш и издухаш врага си със снежен ураган.

Дядо Норк бе предоволен от подаръка, крачеше бодро и вече си представяше как го усуква под наклон откъм ветровитата страна до къщичката си, как силния вятър се пързаля покрай, без дори да я близне и как Големия изгрев, напролет, няма да да бъде съпроводен от също тъй Голям ремонт.

В малко килерче у дома си бе подслонил многобройно племе от няколко поколения нощни пеперуди. Зимуваха при него, а на пролет излитаха и скитаха по света , чак до късна есен. Бяха любознателни и страстни пътешественици и му нашепваха истории и случки от далечни светове. Той се грижеше с обич за тях и през северното лято натрупваше храна и за тях – семена, сушени плодове, нектар и мед. Пеперудите не бяха претенциозни. Когато се люпеха, от какавидата оставаше снопче лъскаво и фино влакно, намотано в рошаво кълбенце. Дядо ги събра веднъж и ги занесе на Пъстрооките. Нишката, която получиха те, се оказа много ценна и му се отблагодариха с вертохващач.

Тъй, унесен във ведри размисли, Норк вървеше из хрупкавите преспи. Тоз следобед бе започнало отново да вали, валеше още, и още, и без спир, но нямаше вятър , б е свежо и приятно. Поне до преди малко. О тведнъж се раздуха. Силен порив разгроми до основи две височки преспи вляво. Ей тъй ги разпраши, чак нищо не остана. Дядо продължаваше с бодра крачка. До дома не оставаше много. Отново силен повей се спусна стремглаво и сякаш изора полегатия склон, сипкав сняг се разхвърча на посоки и забели въздуха. Норк примижа, стисна по-здраво кожените ремъци на улова си и ускори ход. П ара излизаше ритмично от устата му, толкова бе студено, че мустаците и брадата му се бяха заскрежили. Бързо, бързо, почти бягаше вече. По тези часове бе много опасно да се ходи из хълмовете, но съвсем не бе помислил , че времето ще се влоши – нямаше никакви предвестници за буря . Вихрушката го следваше по петите, а той се опитваше да я надбяга. Нямаше удобно място за заслон, нямаше и време да си изкопае. Не можеше и за миг да поспре. Щеше да го помете, още преди да е започнал същинската работа . Свирепият вятър не секваше, з асвири мощно и зарева. Снегът се мяташе навред, издигаше се като стени, струи и камшици, нападаше силно, като набоден с игли юмрук. От подлуделия вятър по земята се оголваха изблизани до блясък на лунния светлик ледени пътеки. Заблъска го отвсякъде, като хищно и умно животно, имащо собствен план за омаломощаване на противника. Тъй както котката игриво си подмята мишка , х алата сменяше посоките си бързо и остро, ту в гръб, ту откъм лице, през раменете, а после – с подем нагоре. След поредния мощен повей Норк не устоя и вятърът го запрати право към една пряспа. Миг преди да се забие в нея, снегът под Норк изведнъж се разчисти, Дядо падна на твърдия лед, а снежната купчина от доскорошнта пряспата се хвърли върху му. Затрупан! Отвред бе тъмно. Остри кристалчета лед боляха в очите му, а при в с яко вдишване в носа и гърлото му прииждаше сняг. Дробовете му запариха. Опита да помръдне – безуспешно. Само върховете на пръстите му потръпнаха леко. Стори му се дори, че проскърцват, толкова се бе смразил. С върховно усилие вдиша и издиша няколко пъти. Като всеки торбалан и Дядо Норк се разбираше с водните капчици. Такава бе торбаланската магия. Съсредоточи ум и сърце в една точка по средата на челото си, въпреки пулсиращите, реещи се и здраво болящи светкавици, които изскачаха в ритъма на пулса пред очите му. Тихичко зашепна. Успокой се, така...едно, две, едно, две ...с всеки удар на сърцето, с всяко дихание, снежинките отлитат и се пръскат като перца, настрани, надалеч... Прилив на сила му помогна да се освободи и от нестопения сняг. След минути борба със стихията отново бе на крака. Н ов повей го блъсна силно. Залитна, но се удържа на краката си. Вече в готовност за битка, събрал сили, каквито само магъосниците притежават, без да спре да шепти, светкавично изненада халата. Точно преди да падне върху ръбестия лед, където тя го запокити отново, Дядо успя да премести под себе си голяма пряспа. Събра я за миг от всякъде , като да я притегли в един център под себе си и падна на меко върху сипкавия, пряснонавалял сняг. Отново се в ъзправи , а виелицата пак го връхлетя, този път със силен удар в рамото. Все едно не вятър, а великански удар с чук го порази с все сили. Норк се преметна, загуби ориентир и се строполи. Бели талази зафучаха отвред, всичко стана танцуващо и нереално, посоките се разтвориха в кипящ вихър и той се заотдалечава от света, като зареяна в мрака снежинка, една от всичките, залудели се безпосочно. Приспа му се, но някаква малка, въртешна и досадна част от него със собствен глас му зашептя: “Ставай, ставай, мързеливец! Норк, не заспивай, ще замръзнеш и снегът ще те погуби!”

“ Малко, малко ще поспя, само миг, после веднага ставам!”

“ Глупак! Не знаеш колко трае мигът. Ще продължи вечно! Какво знаеш за мига, глупав, глупав торбалан!”

Завърза се истинска кавга. Съненият Норк печелеше спора. Тоест губеше. В тоз момент на спасителния бодър глас му хрумна нещо.

“ Ветрохващачът! Използвай го! Разпъни ветрохващача! Ставай, ставай, ставай!”

Снегът го бе затрупал, но събра сетни сили и го разхвърли. Скочи, колкото бързо можеше в крайното си изтощение и сънливост и се уви в мрежата, която Ветрогон му бе подарил. Щом вятърит отново го нападна отвсякъде, готов да го замята като сухо листо, Норк рязко разпъна ветрохващача с големите си ръце, силни, макар и изморени, стегна бързо копринените нишки и извиси глас:

- Това, що съм стегнал, е честен улов! Което съм си хванал, по право на мен се пада и за мен си остава! Нека в него капчиците водни образ да изваят: каквото е сърцето - такова да е лицето; и снагата му тъй да е видна, както и силата му завидна! Аз сключвам със Света тоз честен обет – сега и завинаги занапред!

Тъй Норк омагъоса нападналата го през мразовитата нощ Хала. Мрежата се изду и в нея стоеше плътно омотано синкавобяло, рошаво, гигантско създание. За да го свободи, Норк трябваше да разсече нишките на ценния дар, ветрохващача. Великанското същество гледаше уплашено сред дълги коприненонежни кичури гъста козина. Очите му бяха огромни и ококорени. Дядо Норк му даде име, заговори му успокоително и си го прибра в дома. Едва не загина в схватката с халата. Н ямаше вече и ветрохващач – големият ремонт на пролет бе сигурен .

Но получи вярна посестрима – ловуваха заедно и трапезата си деляха. Работеха заедно, пътуваха заедно, споделяха и страшни и прекрасни приключения, и добри и лоши истории...толкова много, че вече никой не помни как и кога Дядо Норк е бил без Юна.

Варна
септември 2005г