Посвещава се на Кирчо и Цъкo.
От сърце благодарности на К.Г. Юнг и неговия “Дядо” Филемон .

Историите в книгата са напълно автентични и достоверни. Авторовата намеса е минимална и само на места, където е в интерес на по-доброто оформяне на разказа. Някои от приказките са събран фолклорен материал, записки и дневници. Други са любезно предоставени от самите герои, на които сърдечно благодаря за приятелски и с обич подадената към нашия свят ръка. Кой знае, някой ден Мъглите от Пояса може да се вдигнат. Но, за да се случи това, трябва добре да се познаваме!

Истории на Крутон Некадърния, Шаман на Щърливците

Написани собственоръчно от самия него

Доиска ми се да си разкажа преживяванията, като мисля сега, по две причини. Да споделя с някой какво ми се случва от толкова време, а също и сам да си подредя всичките събития, истории, случки, че поне малко да се ориентирам по причина на какво точно произхождат разните там неща. Съвсем нямам старание по въпросите какво е добро и кое е зло, кое - криво и кое - право. То е ясно, че не ми е по силите. Има си умни за тая работа, ако изобщо някой може да се нагърби да я върши. Отказах се и от друго, което по-рано си мислех за вярно - че такива работи, за които ще разкажа, се случват извънредно и само на мене. По каквото слушам да се разказва, още от много, много отдавна, все така си вървят нещата, а като гледам - и до дълбоко бъдеще ще си останат. От това не ми е по-леко, защото освен за мен ми става мъчно и за други, но пък изглеждам за себе си и по-малко глупав, като не съм само аз.

Ще разкажа самата истина, без да премълчавам. И без туй се съмнявам някой да прочете разните ми патила. За мен – патила, за друг – каквото ми се пада, за трети - нищо толкоз не е станало.

За да разкажа добре, трябва, мисля , да започна по-отначало. И на самия мен ще е нужно, защото бедите сигурно идват още от далеч, когато съм бил малък. И ако потърся по-отдавна в нещата, сигурно ще е по-лесно да си обясня. Нали нищо не идва из един път, ей тъй, от никъде, а си го отглеждаме бавно и дълго, докъто му оберем плодовете.

Родил съм се в едно село - Крива Река. Много красиво, малко село, в подножието на една планина. Съселяните ми са от племето Щърливци - народец, който обяснява това име като “щастливи” и “работливци”. Съседното племе Рогливци, с които се познаваме от край време, и сме имали общо минало, с много вземане-даване пък разправят, че Щърливци значи свадливи мързеливци, които все дразнят другите, а и глупави. Моите съселяни пък така си обясняват името “Рогливци”, а пък Рогливците , сами за себе си мислят точно обратното.

Това е, за моя роден край и моите събратя. Сега да се представя сам – казвам се Крутон Некадърния. Некадърния ме кръстиха съселяните ми, на които, впрочем, съм Шаман. Щърливците имат за божество Луната. Моят учител, старият Шаман Кореноплод, (нека си почива в мир!), ми обясни причината за това: “Така. Доста е практично”. Когато Луната свети - това е само нощем и то - само когато е ясно небето, щърливците спят. Не вършат нищо страшно, смешно или глупаво. С една дума - не се излагат. Така богът им няма за какво да ги съди или накаже. Ако, както е по някой път, Луната се вижда денем, те вярват, че ги шпионира, намигат си и оставят всякаква работа недовършена или пък се правят на много заети- както им дойде в момента. Рогливците пък почитат Слънцето. И когато им се случи нещастие, моите съселяни им се подиграват, защото сами, от глупост “са се изкарали на показ”.На Рогливците Слънцето им е виновно за нещастията. За нашите съм виновен аз. Мисля за туй ме и кръстиха Некадърния. Не мога да ги опазя от всички нещастия, това си е самата истина.

Ставането ми Шаман има връзка със случката, заради която дядо Кореноплод, тогавашния Шаман (нека си почива в мир!), ме е кръстил Крутон. При нас Шаманът кръщава новородените. Правим ритуал, при който в Крива Река - тази, която минава през село, на лунна светлина (пред очите на бога), бебето се хвърля във водите. Гигантски шестокраки мрени, които не ядем, защото са свещени, живеят в реката и изваждат детето на брега. След туй Шаманът му дава име. Ако не го извадят и се удави, остава си Безименно. Тъй пуснали и мен, щом съм се родил. А аз не съм потънал, колкото и да чакали. Шаманът – дядо Креноплод (нека си почива в мир!) ме нарекъл тогава Крутон - като пържените хапки, дето се слагат в супата. На всички това явление се сторило много специално и решили след някоя и друга година да отивам чирак при Шамана. Когато това стане е прието аз вече да нямам майка и баща, а Шаманът да ми ги замества. Аз заживявам при него, а те се отказват от мен. Така си и стана. Не съм бил недоволен, съвсем добре си се разбирахме. Хубаво си живеехме. Дядо Шаман Кореноплод (нека си почива в мир!) можеше различни неща - да намести счупено, да превърже рана, да наложи лапи от билки; знаеше какъв чай да приготви и при коя болест подхожда. Всякакви много полезни неща. Научи и мен. Да чета и да пиша. И да смятам. Имаше и книги -всички ги прочетох. И времето да познавам - кога идва буря, кога ще е горещо; да израждам жена или крава, да лекувам треска. Съселяните ми обаче не са много сигурни за какво служи Шамана и постоянно му дослагват или отмахват умения и задължения. От туй работата ми става много трудна. Вярват само на каквото им харесва. То дори по някога не им харесва, ами така, по навик, си правят както са свикнали. Така например, предложих вече да не првим ритуала с хвърлянето на бебета в реката, да го отменим. Не мисля, че много им харесва. Кое да им харесва! Обаче, те тъй са си свикнали, без да знаят защо. Изобщо не щяха и да чуят. Така е и това е! Тогава сложих моя приятел Перко подставено лице под водата. Той е най-добър плувец и гмурец. Когато падне детенцето и потъне, той го подхваща, скрит под мястото, от където го изхвърлям аз. И после, тихомълком го изнася на брега от другата страна. Вече няма удавени, всички мислят, че Луната е много доволна от тях. Ако обаче разберат, пак ще ми затвърдят презимето. Туй обаче отдавна не ми пречи.

Преди ми беше тежко. Признавам - и аз съм искал да бъда Крутон Славния или Талантливия. Мисля, че всеки иска. И дядо Шаман искаше (нека си почива в мир!). Те и него бяха определили - Кореноплод Погрешния. Но това ми се вижда по-малко лошо от моето, защото по името излиза, че него не го бива, обаче те са се объркали да го имат за Шаман. Докъто при мен - само аз съм неправилен. Е, може и тъй да ми се струва, че другия е по-добре от мен. Това също е в реда на нещата. Ако сега ги запиташ моите съселяни - предишния е бил много, много по-добър Шаман и всичко от преди изобщо си беше по-добре, ех, какви времена само бяха! Ама и това си е в реда на нещата. И винаги си е така.

Аз пък се старая да върша каквото мога, по съвест. Ако е възможно и себе си и тях да не дразня. Но не винаги става.

Замина си житото и тъй историята започва

Хранко е кметът на селото ни. Моят приятел Бързан и аз му помагахме да си прибере житото. Така е възприето - всички си помагат и работата върви по-бързо и по-леко. То и Перко помагаше предишните дни, обаче сега се беше разболял и аз го оставих да пази постелята с голяма бутилка затягаща отвара. Перко е голям и червендалест, работи бързо, по много, а после му трябват истински количества вода и храна. Специалното положение поради лятната болест му налагаше обаче днес да си стои у дома. Още се тюхкам, че тогава не беше с мен, ама такъв е живота - както се подреди, според това се нагаждаш.

Бързан пък все нещо изтървава, все не сварва да свърши нещо, върти се напразно натам-насам, все не разбрал. Ако го пратиш за гъби, той ти носи дърва. Такъв си е моят добър приятел. Какво да се прави - каквото е, все е помощ. А пък и желание има от сърце да услужи. Говорят разни работи, ама аз Бързан го харесвам. Те за кой ли не говорят. По пладнето на същия този ден решихме да си починем. Водата беше свършила и трябваше да донесем от горското поточе, дето е най-близо до нивата, докъто Хранко приготвя за хапване. Речено-сторено, тръгваме и виждам, преди още да сме стъпили в гората, цял рояк Блещерици приближават. Червено-черен облак, гъст, жужи и иде към нивята. Бъргундерите (или по народно му -полска Блещерица) са страшна напаст. Бъргундерите са топчести същества, червени на черни петна, шарени като калинки. На големина са малко по-едри от главата ми. Имат космати криле, но те им спомагат само да ги насочват в посоката, която искат. За истинско летене им служи едно кръгло снопче от сламчести космички, на върха на главата – сламчиците са подредени в колелце и бързо, бързо се въртят. Колкото по-бързо, толкоз по-нависоко се издига бъргундерът. Когато е ветровито им е по-лесно, защото изначално вятърът ги подема и те после политат. Ошушкват житото до последното зрънце и няма никакво спасение. Не са никак глупави. Обаче на Шамана се вменява за дълг да говори с техния главен и ако може нещо да размени, нещо да се разберат. Веднъж с дядо Кореноплод (нека си почива в мир!) говорихме с водача им - имаше дебел и важен глас, лети достолепно така, на положение - истински началник. Както и да е, сега обаче, произшествието стана. В гората, която е граница към Широко поле, живее Халчо. Той е космато осмокрако и цели с камъни и пръчки всеки, който преминава. За нещастие, не само пази от който влиза в гората, но и от който излиза. С една дума, всичко живо, което мърда, Халчо го цели и не дава да се премине, само да те види или чуе. Сега, съзрял Бъргундерите, почна мощно нападение. Бързан пък, вместо веднага да се покрие или да побегне, заозърта се както му е обичайно - все не разбрал и не довидял. Докъто му викна, Халчо го оцели в челото с къса и средно дебела тояга. Бързан, както трудно съобразява, веднага изтърча да се крие в житния хамбар. Хамбарът сме го построили извън село, близо до нивите, за да е лесно да струпваме реколтата там. Влезе той вътре, тръшна вратата, а аз отвън чувам как издава писък. Изобщо без да гледа, защото се държал за удареното на челото, стъпнал в камара с дърва и там си приклещил прасеца до посиняване. Той пищи вътре, аз съм отвън. В тоз момент цяло село тръгнало да гледа черния облак бъргундери, дето се задава и да ме издирва да помагам. Видели ме точно как отварям вратата на хамбара и целия облак Блещерици изчезва вътре.

Какво да ви кажа, то няма смисъл да се оправдавам. Останахме без жито, а мен без малко да ме изгонят завинаги от село. Обаче аз направих начин да го върна, което съм описал в последващите събития.

Как да се върне житото?

Как няма нищо да направя, за да поправя галимацията! Да не ми е името Крутон Некадърния, ако не успея! Така си казах. И веднага се смутих - то, нали се казвам Некадъре, ама това не ме възпрепятства.

Хранко събра селото да ме порицаят и да се реши как да се постъпи. Не се оправдавах, то е ясно, че съм виновен. Нищо не говорих, търпях всичко, всичко. Мъчно ми бе и за тях, и за мен. Качили ме бяха най-позорно на стол, хубаво да се засрамя и почервя, най-отпред и най-отгоре на всички.

- Злосторник и калпазанин! Да го набием и да го заключим да си стои у тях си и хич да не се показва! - обади се някой.

- Да го пострижем и да го изпъдим надалеч - предложи друг.

- Къщата ти да пламне, дано! Добро да не видиш...

След като всички се изказаха, баба Мартей дойде специално да ми издърпа ушите; Приятелите ми стояха, втренчени в земята и почервеняли, все едно да бяха виновни и те. Попарко, той е още малък де, чак се разплака. Хранко ми каза заслужено обидни неща, и...такива разни. От самосебе си ми се изплъзна от устата:

- Ще замина от село и ще върна житото още преди зима!

Пак се развикаха, свириха, тропаха, обаче, на Хранко му се видя добре. Не им трябвал Шаман, каза, то повече пакости съм вършел, отколкото добрини. Да позамина, да не им се пречкам пред очите, да си поразмисля сам - какъв съм, що съм. И ако не ме е срам – тогава да се върна. Много мъчно ми стана. Не ме взимаха сериозно. Нямах никакъв Автроритет.

- Заминавам си! - Това им рекох и много се съжалих.

“Гледайте ме сега, защото ви е за последно, ще замина и повече никой няма да ме зърне! Ако не намеря житото, сега ме виждате за последно. И за винаги, после няма да ме има вече!”. Така си го мислех и в очите ми напряха сълзи.

Как да е, разтури се събранието. После пак, кой къде ме видеше, ме пустосваше. Приготвих си една бохча с разни работи за изпът - там...ножче, тютюн, малко хляб, ябълки...такива. А пък пред гората, откъм село, нашите бяха оставили един очукан чугунен леген на общо ползване на селото. Който пресича гората, да се поопази от Халчо - поне главата му да е закрита. Не искаха да ми го дадат, защото нямало съм да се завърна. Тогава измислих нещо важно. Отидох при Бранко, ковача и му нарисувах една рисунка, как да ми оформи малък леген, колкото е мярката на моята глава. От страни ниско да има две дупки, да се измуши в тях едно твърдо въженце, с което да си го връзвам под брадата и точно да ми приляга. Бранко ми се смя, обаче го направи, а аз се отплатих с отвара за ревматизма на баба му и лавандулова смеска срещу килибеченцето в раклата му (все се оплаква, че ядат вълнените чергила). Като се приготвих така за път, всички много ми се смяха. Е, поне ме изпратиха весели. То после, много след това, се разбра, че съм измислил нещо важно, дето отдавна се употребява, обаче за наще това няма значение.

Перко и Бързан искаха да дойдат с мен, но кмета не ги пусна, защото дори Бързан бил полезен все с нещо. Аз и тъй предпочитах да съм сам, защото пък изобщо нямах план какво точно ще предприема, а и няма да е безопасно.

Ей така настъпи заминаването ми. Застанах с гръб към село, устремен към гората и... Потеглих!

Пътувам напред към незнайното

Още бях объркан и си мислех за всички неща смесено. Ту малко за село, ту за Бързан, как влезе в хамбара, а после - и за срамното събиране в кметството и още какво ли не. След десет метра в гората Халчо замята с всичките си осем крака като мелница. Легенът пазеше да не боли, но дрънчеше силно при всеки удар. Вече усещах как главата ми чак отвътре зазвъня, обаче все си вървях. За малко Халчо се поспря, после пак изфорсира. Помъчих се да си представя, че по легена чука много едър дъжд, но не ми се получи. Все едно - гората не е много голяма, ще потърпя, още малко и съм излязал на полето. И после, като за начало на моята важна спасителна работа, трябва някак да разбера къде живеят Бъргундерите. Вървях още дълго-може би около час. После още. По това, което си мислех, чак толкоз не беше голяма гората - вече трябваше да съм излязал десет пъти на Широко поле! Но може и да греша. Така си повървях още доста време и разбрах, че съм се изгубил. Тръгнал съм по погрешна пътека и в погрешна посока. Поне Халчо беше престанал да цели, но по движението на високите клони разбирах, че ме следва из отгоре. Стомахът ми започна да се обажда все по-честичко и седнах да похапна малко от провизиите си. Може да съм задрямал-сигурно съм поспал, за6тото вече се здрачаваше. Е-е-е-е, сега вече се посадих в съвсем нова за мен подредба на нещата. Не съм замръквал в гората. Никога не съм бил тъй далеч от село. А там другите си стоят край огнищата и си готвят вечеря. Говорят си; заедно. Като помислих за Перко и за Бързан, усетих как ми се доплаква. Бях съвсем обезсърчен. И не ми се вървеше повече! Постоях, поогледах се. Обречен. Не посмях да си шептя сам, защото в тихото думите още по-усилваха тишината и осамотявах повече, и ми ставаше злокобно. Е, Крутоне Некадърни - един ден беше славното ти пътешествие и веднага ти се иска разплакан и с празни ръце да дотичаш в село. И пак всички ще ти се подиграват. И ще са прави. Не, по-добре е да си умра тук, в гората, от нещо страшно, отколкото от срам. Дали да не се върна – никой не е умрял от срам. Давах си кураж - няма нищо страшно в гората. Какво да е страшното - само дървета и птици. И животинчета - по-дребни от мене. Халчо как живее - и тук спи, и му е добре. Обаче той е по дърветата. Чакай да взема и аз да се кача. Стегнах си бохчата през рамо и се сгуших на един по-дебеличък клон. Хич не ми се спеше. Поради страха. А и нали бях дрямал цял следобед, сега само се спотайвах тихо и мечтаех нощта да се изтъркули по-скоро.

Така, както бях прислонен, изведнъж забелязах две светещи кръгчета. На съседното дърво - точно срещу мен. Току изгасваха и хоп, пак блясваха. Това нещо мига, рекох си. Живо е, значи. И сърцето ми се разтупка силно. Дано е Халчо. Обаче тези очи бяха големи, а Халчо е дребничък. “Баба ти е с големи очи! Тъй ти се вижда от страх!”- мислех аз нарочно, но не помогна. Вече се сдържах и да не дишам. Живото се беше втренчило в мен. Причерня ми и ушите ми забучаха. Ей сегичка падам от клона и това ще е краят. Това е.

- И ти ли си гладен?- изломоти. Нямах сили да отвърна.

- Е, не ми отговаряй, щом ти се мълчи!

Отворих уста, но излезе само тънко грачене.

- Обаче не мърдай много, да не изплашиш мишките.

Значи се храни с мишки. Ето, малко съобразих. Започвах да разсъждавам. Това е подобрение. Щом яде мишки, не се храни с мен. Много съм по-едър дори от гигантски плъх.

- Ти какво си? - много тихичко прошепнах, обаче то ме чу.

- Обикновен Тълъсъм. А ти какво си се сбръчкал там? Сигурно се страхуваш. Обаче сега няма от какво. Муунът мина по новолуние и сигурно ще се върне при следващото, когато изгладнее. Кхалдоните пък спят нощем. Тъй че си дишай спокойно.

- За пръв път чувам за теб.

- Чуваш? Да не си някой смахнат? От онова поселище край реката? Дето са чували много повече, отколкото са виждали?

- От там съм, но не съм смахнат. Некадърен съм. И исках да кажа, че не съм чувал преди за такива като теб.

- Сега дори видя. – Стори ми се, че примлясна, даже сладко се облиза.

Помълчахме известно време, после Тълъсъмът се обади.

- Не се сърди, не исках да те обидя.

- Не се обидих.

Пак настъпи тишина. Звездите примигваха над смълчаната гора и само тук-там се обаждаше някоя нощна птица. И нито листенце не помръдваше.

- Може ли да запитам нещо?

- Давай.

- Знаеш ли къде да намеря Бъргундерите?

- Защо ти са?

И аз заразказвах моите прегрешения към село - имахме цяла нощ да говорим . Разказвах и за житото, и за всичко, и по едно време гласът ми затрепери и току да се разплача. Замълчах и бързо преглъщах, за да не стане така.

- Ти, Крутоне, си почтено същество - след размисъл се обади Тълъсъма.- Ще се опитам да ти помогна, но нищо не ти обещавам. Трябва ти някой умен, с който да съставиш План за извършване на Цялостната ти работа. Дори вече се сещам за един Наистина Умен. Обаче вече се развиделява и аз се прибирам да спя. Ще си го търсиш сам. Виждаш ли ей-оная висока топола, която стърчи над другите дървета? Още малко по-на изток е края на гората.

- Кой умен?

- Е, как бързаш! Слушай ме, нали сега точно това ти казвам. Като излезеш в полето, трябва да срещнеш един стар Дядо от Мавалите. Те са най-умни и той, струва ми се, ще ти помогне.

- Как да го намеря?

- Е, това е лесно Той е голям, червен и пухест. Също тъй обича да му пеят и ако искаш да се появи, трябва да застанеш в полето и да пееш. Силно, много силно. Тогава идва. Примамен от песента ти.

- Аз не мога да пея. Пея много лошо, а и никакви песни не знам.

- Е, тогава се прибирай у дома и забрави за житото. Който не може това -онова, да не хваща баирите. Да си стои при баба си до огъня и да се сражава с мухите.

- Ще пея, ще пея. Ти само ми кажи какви песни, защото аз нищо не се сещам.

- Измисли си някакви.

- Какви трябва, примерно, да бъдат?

- Сериозни песни. За живота. За любовта, за доблест и сила, за децата и природата...такива. Сега отлитам в хралупата си. Нощес ще изляза и ако още се луташ тъдява, пак ще се видим. Сега ти желая успех от сърце! И...не срещай Кхалдон в гората! Желая ти щастие!

- А как изглежда Кхалдона?

- Ако го видиш, ще разбереш веднага!

•  А какво ще ми направи?

Сухо пърхане на криле раздвижи клонките.

Тълъсъмът вече беше отлетял. Зазоряваше се. Е, поне разбрах посоката към полето. Не е за вярване - как е лошо да си се изгубил в гората, а как е добре,че се изгубих! И наче нямаше да науча тъй важни неща. И за Кхалдоните. Их, цял ден бях скитал, без да подозирам, че лоши същества са застрашителни по светло! А мен ме беше страх от тъмнината. Чудно, чудно.

Така вървях и си мислех. Все по-бързо стъпвах, почти побягвах, прескачах пънове и паднали дървета. Може би още половин час и съм излязал от опасната гора. Мислех си за песни за доблест и за смелост, за житейски неща...какво да си съчиня-трябва да измисля все някакви думи с подходяща мелодия.Какво да бъде. Нещо хубаво. И умно, нещо...като поезия, много красива. И нежна, и героична, и с общо значение, за...примерно...ей такива си мислех. Вече се виждаха рехавите последни стволове от гората. Надзървах нетърпеливо към буйните полски треви, където вече няма дървета. И понеже сега имах задача, ми стана по-леко и приятно - следвам път към някъде и цел. И бързах, бързах...

И в този момент, ох, чак се задъхвам, като си спомня. В този момент се изпречи, точно срещу ми, очи в очи, ярко сини очи, целите сини, без никакъв друг цвят в тях. Влачеше се, пълзеше из тревите само с ръце; тътреше подире си голяма люспеста опашка. Пръстите му, дълги, тънки, като ръце на скелет, с извити нокти, бързо се захващаха от корен на клон, от трева на камък, като така придърпваха дългото плъзгащо се като змия тяло. Лицето му бе грозно, изпито, с остър закривен като човка нос и заострени уши. Отпред на челото му стърчаха израстъци, завиващи нагоре и назад, като малки еленови рога, държащи косите му като диадема. Имаше дълги бели коси, гъсти и вълнисти, които също се влачеха, заплитайки шума, клонки и всякакви тръни. Шепнеше, мрънкаше нещо пискливо, напевно, като с женски глас, извисяваше и къдреше някаква ромоляща, проклета песен. Не разбирах един глас ли пее или са много, нашепващи заедно. Ромоленето на този звук заприижда отвсякъде, без посока, докъто започнах да го усещам някак си извътре, у мен самия, като че узряваше в главата ми, извираше пред ушите ми и когато ме разкъса, ще излезе през кожата ми и ще изпълни цялата гора. Тези слузестосини очи, като слепи и болни, а аз не мога да се откъсна...не мога да спра да ги гледам...Омагъосва, омагъосва ме, мислех си бързо и с голямо усилие; разбирах, че това е от последните неща, които ще успея да помисля, защото усещах как умът ми ме изоставя. Мъмри и нарежда...Като броянките ги точи “онче-бонче...”, които ги редихме ...някога, ужасно някога, когато още бях жив. Както треперех, а легенът ми се клатеше от треперенето и в тоз момент се изпързаля и захлюпи лицето ми. Бягам силно, бягам и ето, че изскочих от гората, а зад мен остана шум от кършещи се клони и злокобни напеви. Силен, смразяващ кръвта вой, като че идващ от много места едновременно разцепи гората и замря. Бях си глътнал гласа, но заедно с изхвърчането ми от шубраците, навън излетя и всичкия ми глас, и завиках:

- Дядо от полето, помо-о-ощ, помогни ми... сетих се за песен...какво беше, а, една любовна:

Имах аз една любииима,

беше толкова красииива,

но едва ли за мен ще ииима,

ще ииима втори шанс...

(И нещо за сила и... доблест):

Имало веееднъж,

силен и културен мъж!

(и...какво там... за живота и децата):

Там, под липата-а-а-а,

О,о,о,събрал Бранко децата-а-а-а,

и на всички купил бира-а-а-а,

че да го оставят на мира-а-а-а!

Така силно съм крещял, със стиснати очи, и легенът ми бе покрил лицето, та нищичко не виждах. Чак сега пооткрехнах ръба му и измежду рижавите си козини видях приблизително ниско, зелено и космато същество. Гледаше ме с учудена настойчивост право в очите. Аз и без друго бях останал без сърце и сили от страх, та както пеех, продължих крещейки само с “АААААА”, но вече ревях със съвсем всичка мощ. То нищо не направи, само разшири очи още по-втрещено и се поотдръпна. Явно чакаше да се успокоя. Спрях да викам и във въздуха увисна само едно фалшиво и спадащо “АААаааа...”. Помълчахме. Аз се бях вцепил, без жива сила за мислене, бягане или за озвучаване на какъв да е глас от устата ми. След минута може би-всъщност, не зная, в такъв момент времето върви най-различно, съществото ме попита:

- Разбираш ли каво говоря?

Кимнах.

- Знаеш ли какъв сезон сме?

- Л-л-лято.

- Имаш ли си име?

- Крутон Некадърния от Крива Река. – Бързо изломотих.

- И на мен ми е приятно - подаде ръка - аз съм Дядо Тихолан, от Широко поле.

Кимнах.

- Знаеш ли, Крутоне, на колко си години?

- На петдесет и три.

- Това малко ли е или много?

- Съвсем млад съм.

- А защо си тук, а не в Крива Река?

- Търся Голямо, Умно и Червено.

- Какво?

- Тълъсъмът каза. Каза за стария Дядо Мавал, той е това животно.

Съществото приседна на тревата и заглади дългата си зелена брада. Вече ми беше все едно. Изведнъж ужасно много се успокоих.

- Аз съм Дядо Мавал.

•  Но, но, но ти...не си...Ти не си. Не си ти.

Помълчах, но трябваше още нещо да кажа, защото стана тихо, а той не разбираше нищо.

•  Не изглежда.

•  Не изглежда?

•  Да, не изглежда.

- Червен и голям - със сигурност не съм. За умен - не знам. Но аз съм Дядо Мавал. Това е сигурно. И няма друг същия, поне не наоколо.

- И защо така ми каза, тогава?

- Тълъсъмите не са лоши, но не са много недеждни. Което не знае, си го описва както си го представя, а дори и да знае, много фантазира. Харесва му и да е учен и важен, но не е лош. А ти, защо крещеше такива безумни песни?

- Не знам други и веднага бързо съчиних. Някакви.

- Защото ти се пееше? Или от страх започна да вършиш... несвързани работи?

- Той ми каза, че обичаш песните за живота и само така ще дойдеш, разбираш ли, ако по този начин те повикам и по никакъв друг.

- Ух - въздъхна и замислено заби поглед в земята, а на мен ми се доиска да съм пет ръста надолу под погледа му.

- Още малко и мъртвите щеше да разбудиш с тази врява. Помислих, че си някой смахнат.

•  Всички тъй си мислят.

•  Или нещо извънредно ужасно се е случило. Разбира се, можеше да се случи – онази твар не се спира пред нищо. Изглежда, все пак песента ти помогна.

Пак се проявих! Все така става. Какво да кажа; каквото и да обяснявам, положението все си остава глупаво и то - от началото до края! Ушите ми горяха от срам като главни.

- Е, поне наистина се отърва. Колко време се гледахте с Кхалдона?

- Не знам.

- Този леген ти е спасил живота.

Пак ме полазиха тръпки. Оле, колко страшно беше! – Засмърках с нос, мокър от сълзите.

- Като изсушено трепетликово листо си. Предлагам ти да отидем в моята къща, да похапнеш, да ти се върне душицата, а после и да поговорим. Като те гледам, не си тръгнал да се разхождаш; трябва ти помощ.

- Ъ-хъ - заклатих енергично глава и Дядото ме поведе за ръка през полето.

На гости на Дядо Тихолан. Научавам за Торбалан

Как всичко разбираше и без много да пита - и какво е станало с Кхалдона, и кога и от какво се нужда я . Хубав е този Дядо. И каква уютна къщичка! Все едно съм у дома. И мирише вкусно!

Седнах на едно пънче, оставих си до него бохчата и се втренчих в къкрещото котле на огъня. От гозбата излизаха мехури и прекрасна ароматна пара. Дядото разбърка с голяма дървена лъжица, а после застла с покривчица кръгла ниска маса. Краката ми не стигаха земята, защото пънът бе висок за мен, та можех нетърпеливо да си ги клатя, в очакване на вечерята. Светлината на огъня се првърна пред очите ми в меко сияйно кълбенце, леко примигващо, на пресекулки. Потрепванията му се равниха с дишането ми - ярко, тъмно, дишам, издишвам, пак, пак... и тъй, неусетно съм заспал приседнал. Без да успея да похапна от хубавата манджа.

На сутринта се събудих в прекрасно дървено легло и се стреснах, защото не се усетих веднага къде съм. После предишния ден допристига в ума ми, случка по случка, като ято пчели. Пооправих си кичурите на главата ( дядо Кореноплод (нека си почива в мир!) им викаше “перчемни кичури” и много се грижеше за тях, докъто се разресваше пред огледалото. И ме караше и аз да се вчесвам. Обаче, като умря, изгубих гребена и сега сегиз-тогиз рядко се приглаждам с една четка, но и тъй не я обичам, че камо ли пък да я взема да ми е в тежест за изпът)...отплеснах се в спомени. Попригладих разбърканата си козина с малко плюнчица и излязох да търся Дядото. Портата на стаичката, където спах, водеше към малка зелева градина - всичко подредено, в чудесни лехи и спретнати дървени огради. Дядото копаеше с мотика и като ме видя, се засмя:

- Не те събудих снощи да вечеряш, защото беше изтощен. Много си гладен, нали? Но сега те очаква пълна паница боровинково сладко и голям куп палачинки – дано обичаш!

- И още как! Съвсем е ясно!

Закусвах с настървение навън под асмата, в зелевата градина. Бледозелени пеперуди изпълваха утринната свежест с безгрижното си щуране. Миришеше на вкусно, на чисто и ясно поле, сено и билки. Уханието се усилваше още от влагата във въздуха - като току що изпран, защото нощес бе валяло. Вече доблизвах от паницата последните следи от сладкото и чак сега Дядото ме заговори.

- Вчера не ти се представих с нещо повече от името си. А би следвало да ти поразкажа за себе си на две - на три, а след туй да ми разкажеш и ти. Би ли спрял да тропаш с крака под масата? Аз съм от тези, с които обикновените хорица и другите всякакви същества плашат децата си. Нарекли са ни Торбалани. Преди живеехме съвсем близо до тях.

(Дали пък няма да ме затвори, да ме угоява и да ме изяде като в приказките...? Леле, колко съм доверчив! Погледнах си в паницата-вече бях омел всичко. Но вече няма да ям!)

- Помагахме различно – да пазим дома, да довеждаме плодородие за реколтата, риболова и добитъка и всякакви други ползи. Но хората никога не свързваха благоденствието си с нас. Отнасяха се враждебно, плашеха се, започнаха да ни тормозят страшно и ние се принудихме да напуснем уютния подслон на домовете им и да се научим да живеем сами. В началото беше трудно, но след време се свиква. Живеем много, много дълго. От някакво гледище-дори вечно, ако не ни убият или навредят така, пряко; от “естествена смърт” не умираме. Много сме издържливи, но ни е трудно да сме самотни. За нас е правилен взаимопомощния живот. Но ни набедиха за опасни и мързеливи.

Само си облизвах от върховете на пръстите остатъците сладко и слушах много внимателно – с разтворени до край уши и изблещени очи. И мен ме бяха нарекли опасен и мързелив. Какви неща разказва само! Виждаш ли ти, сега, от къде е идвала приказката за Торбалан! А! Колко работи не знаеш, бедни ми Крутоне, си виках, цял погълнат от тези разкази.

- Сега, като те виждам добре, като постояхме заедно, съвсем се убедих, че си далечен пра-пра-пра...внук на моя приятел и до нейде – роднина, Дядо Тюхул. И той Торбалан. И при късмет,сигурно още живее в някой стар комин на къщата ти, защото никой от рода ни не го е виждал да броди из полетета и горите от векове. А ако беше загинал – със сигурност щяхме да знаем.

- Имам Дядо?

- Да, и то Мавал. Торбалан...все едно.

- Сигурен ли си?

- Сигурен съм, тези работи ги знаем отведнъж, ей тъй, все едно да ме питаш...примерно... какъв цвят е козината на гърба ти – и той присви лекичко очи, завзира се, а после добави, клатейки глава - дори, с още по-голяма сигурност.

Разсмяхме се, а после той продължи:

- Сигурно си имаш доста случки, които са те правили да изглеждаш странен и не като всички от твоя народец, нали?

- Не като Щърливец?- позамислих се.- А, да, да, не съм потънал, когато съм се родил и ме хвърлили в реката!

- Защо те хвърлили в реката? Къде не си потънал?

- Ех, че то има доста за разказване. Сегааа..., когато съм се родил...

И заразказвах моите събития. Дядо Тихолан ме слушаше много внимателно. Запали си лула, така сръчно и с вещина, замислено пушеше и от устата му излизаха синкави кълбенца дим. А аз говорих, говорих, че мина пладне. Той никак не ме пресичаше, докъто разказвах. Само от време на време питаше по нещо, да доразбере, защото не ме бива много да обяснявам. Някой път образувам двусмислия, а и започвам да говоря едно, после се сещам друго, допълвам и после пак – на старото и тъй. Коремът ми закъркори страшно, та се заоглеждах наоколо да си търся бохчата.

- Аз ще ида да взема някоя ябълка от торбата - му рекох - а после се връщам да ти доразкажа. – А той се възпротиви, та пак приготви покривчица, маса, всичко, но този път помагах и аз- не да стоя и да чакам наготово, не е прилично. За десерт имаше и мед от неговите пчели. Чак ми стана срамно като се сетих как се уплаших да не ми стори зло.

- Е, - довърших разказа си - това е в основни черти Биографията ми ( по някога много се гордея когато намеря точна и сложна дума, като “Биография” например).- Ако се сещаш нещо, питай!

Дядото стоеше замислен. Бяхме си дояли, паниците все още си бяха неразтребени, а той пушеше и мислеше.

- Много интересно име има този мой пра-пра Дядо. Тюхул. Прилича ми на кихавица. Все едно някой киха. Кой така го е кръстил?

Все едно събудих Дядо Тихолан. Така се беше улисал.

- Името, а..., да, да...момчето ми, това са неща, толкова стари и толкова...е, съвсем няма да ми е лесно да ти обясня. Тези неща имат смисъл, значение,...има такива имена, дадени подходящо и по мярка, та като ги изречеш, и на край-света да си, другият ще те чуе.

- И тогава, той сега разбира ли, когато говорим за него? Ето казвам го: Тюхул, Тюхул, Тюхул!

- Спри, спри, веднага, не може така!

- Защо?

- Сега няма да ти обяснявам.Искам нещо да обмисля. Довечера пак ще говорим. Ти, раздигай масата и измий съдовете с водата от ведрото - ей-там. Аз имам едно излизане, а ти никъде не мърдай оттук. Като се върна, не искам да се чудя къде си, нали?

- Да.

И аз си бях взел лула. Не съм пробвал да ползвам, но сега ми хареса, като гледам как стават важни неща и Обстановката е сериозна. Имах и малко тютюн. Натъпках си лулата, както съм наблюдавал, че се прави, взех да дърпам с уста, обаче сигурно нещо грешах, защото Дядото, че и другите, пушеха с удоволствие, както помня, а на мен устата ми се напълни с плюнки и горчив, лютив дим, замириса ми ужасно, че чак ми стана лошо. Скочих да се нажабуря с вода от ведрото, обаче лулата падна в сламата. Тя пък бързо-бързо се подпали. Добре, че ведрото беше близо, че ливнах и големият пожар , който щеше да се случи, изгасих, още докъто беше малък. Днес произшествието се размина. Обаче се разтреперих от тревога. Поразчистих, повъртях се, пък реших, че не е добре да си стоя бездеен, а много по-добре е да взема една голяма кошница, да потърся гъби, да сготвя, а когато Дядо Тихолан дойде, вече да е готово и да се зарадва. Много ми хареса как съм го намислил. Все по-голям и опитен се чувствах и от това ми идваха повече сили и предложения за възможности.

...........................................................................................

В този момент, в един стар, от векове изоставен крайъгълен дувар, камъните се разместиха. Лека струйка пясък изтече през малка цепнатина. Разклати ситно камъче, което се срути и изкънтя в кухина. Стария зид зашумя и се раздвижи, все едно вътре в него се свлече лавина. През нова пролука в горната му част един летен, следобеден слънчев лъч освети покрита с бял каменен прах неподвижна фигурка. Някой, непомръднал от векове тук, бавно, сякаш насън, долови много познат звук. Нещо като кихавица – пак, и пак. Нещо свое, лично, нещо важно. И отново потъна в тъмно забвение, сплел побелели клепки, в едва доловимо дихание.

................................................................

Къде да ги търся сега тези гъби, като за пръв път от седмици валя снощи, но съвсем малко? Нямаше ни една. Ето-гледам сред жълтите изгорели треви в полето, не, не и дума да не става. Ей-къде е гората, там обезателно, обезателно ще има. Амиии, вчера...какво стана, а? Забрави ли вече? И Дядото каво ти каза? Все нещеш да слушаш. Тъй си говорех. Обаче, от сега разбирате, че влязох в гората. Няма друг начин, все така ми се случва. Вече виждам и разбирам - защото аз съм такъв. Не домислям и недооглеждам нещата. В много случаи имам късмет. Но не винаги, когато изпаднеш в произшествие, късметът идва и то завършва щастливо. Не винаги стават добре нещата, не винаги се поправят бъркотиите. По някой път историите свършват и няма кой да ги разкаже. Или има, обаче хич не му е до говорене или не ще и да си спомня. Разказаните пък често завършват щастливо, защото има там някакъв, един, разказвач, който при все че забърква неприятности, някак се отървал. Усмихнал му се е късмета, споходило го е щастие. Но колко са тези истории, сравнено с неразказаните? Никой не може да каже. Но пак всичко си струва. Щеше да си струва, дори и историята ми да бе останала неразказана. Да, да, дори неразказана, но все пак - история. Като опит да запалиш огън срещу вятъра.

“Отидох в гората, разтворих листата, намерих картина на...”

( стихче от детска игра)

Може да се влезе, викам си. Нищо не пречи. Но няма в никакъв случай да се отделям от най-крайните дървета. Постоянно ще ги имам в ума си и по такъв начин не може да ме застигне нещастие. Ето сега опитвам-един скок, ето тъй, и веднага съм навън, Вчера Кхалдонът не ме преследваше в полето-значи не може да се изкопчи от гората . Легенът! Ах, легенът остана до пънчето в къщата! А Дядо каза, че той ме е спасил, защото...ех, как беше...не ме е гледал в очите. Трябваше да го попитам още, но аз, повече говоря, отколкото слушам и така ще си и загина-в невежество и от невежество. И така ще ми се пада. Не мога да бера гъби със стиснати очи, че и опипом не мога. Обаче и през ум не ми мина да се връщам. Вървях си все напред и навлязох в гората. Имаше гъби, каква радост! Започнах да си пълня кошницата, но постоянно попоглеждах към полето. Тихо, спокойно, птички и слънце – без малко да повярвам, как вчерашното се е случило на някой друг, другаде нейде или направо- нищо! Ако знаех песен, сигурно щях и да запея ( некачествено съчинените предния ден не ги помнех изобщо, а и цялата случка ми бе срамна и неприятна). Точно тогава чух пърпорене в ниското храстче пред мен. Клекнах и внимателно се заослушвах и заозъртах. И да бе лощ враг , поне беше малко. Бучеше дебело и равно, като от жужащо животно, но може би и опасно? Лекичко помръднах едно клонче, да надзърна в храстовата вътрешност. И сърцето ми подскочи и се преизпълни! Това беше най-приказното животно, което съм виждал! Бледолилавичко, като магаренце, с големината на врабче. Махаше упорито с криле, очите му – сини като незабравки, а в тях плуваха з латни точици, като звездни купове! Бе полегнало върху голямо листо и не можеше да излети. Разгледах нежното телце и ми се видя като че крачето му да бе счупено. Гледаше боязливо и с голямо притеснение . Няма начин да не е пострадало - иначе мигом щеше да отлети от уплаха. Разтворих широко длан напред и я поднесох ниско и много бавно към него, за да не помисли, че ще го похлупя. Придвижих я до ръба на листото, където лежеше и останах тъй, без да мърдам и да дишам , за да посвикне. После лекичко, с два пръста го поставих на дланта си като на легло. Един срещу друг се гледахме с най-широко отворени очи. Сигурно и то виждаше за пръв път Щърливец. То даже е съвсем сигурно, защото ако някой от нашите някога бе виждал такова, щяхме всички да знаем. Сърцето ми тупкаше чак до ушите и бях много, много щастлив. Толкова е прекрасно и как блести на слънцето!

- Ш-ш-ш-ш, спокойно, мило животно! Аз съм Крутон, и съм Шаман, и мога да ти помогна. Ще се грижа за теб и ще те пазя. Ти ще си мое животно. Ако искаш. Само не се страхувай, всичко, всичко ще се оправи. Аз съм много силен и опитен, лекувам... много неща, ти само не се притеснявай. Ах, колко е хубаво! Чудесно и прекрасно! Колко искам да те покажа на Перко и Бързан, как ще се м аят и ще ахнат, като те видят! А Попарко колко ще ти се зарадва! Но, после, после...А сега и двамата с теб няма да сме сами! Днес и двамата си намерихме приятели!

Така му говорех, надвесен над дланта си, с кошницата гъби в другата ръка. И съвсем съм се отплеснал и кой знае колко навътре в гората съм отпрашил и какво ли още щеше да се случи, ако...почти не се сблъсках с Дядо Тихолан. Вдигнах очи нагоре и първо съзрях него, а после ... повярвайте ! О громен и гигантски, снежнобял, ужасен и страшен Муун, също като тези, от рисунките в книгите на дядо! Хлъцнах от страх и изненада и всичко пред очите ми се завъртя. Целите същества и случки наоколо ми се виждаха забавено и беззвучно, сякаш идваха отдалеч и не се предназначаваха за мен, а за друг някой. Все едно само наблюдавах, зад дебело стъкло. Виждах как кошницата с гъби се изхлузва от пръстите ми, пада на земята и те се разлетяват-бавно, нагоре, а после настрани, като водоскоците, дето ги приготвяха в село за панаира. Видях се как скривам прекрасното си животно в юмрук зад гърба ми. Усетих, че леко ме ухапа, но изобщо не ме заболя, а продължих да го стискам и крия. Усетих, че политам и сядам- не, направо се сгромолясвам. После виждах как Дядо Т ихолан ме държи за раменете и силно ме разтърсва. Почти ме повдига от земята и все по-силно ме тресе. Тогава, все едно ме намести . К ато че слязох в себе си и започнах по-сериозно да присъствам в с лучката , а не така от страни. Избистри ми се и какво говори:

-...калпазанин непослушен! Нали ти казах, нали трябваше в къщи да сто и ш и да не мърдаш оттам! А, така ли беше? Ех, Крутоне, главо зелена, какво можеше да стане! Какво криеш там, зад гърба си? Дай да видя, я? Отвори си ръката, хайде, твърдоглавецо! Дай...

И тогава без да мисля и да зная какво правя, оскубах Дядо Тихолан. После ми е малко размазано. Смяха ми се, разговаряха си, заизглежда ми безопасно, но може би да се лъжа. Не можех да продумам. Като се поокопитих, видях, че наоколо имало още двама. Огромен зелен дракон и висок, млад човек с качулка и наметало !

- Изяжте ме, - рекох им треперейки, - обаче, ще съм ви малко и изобщо не съм вкусен! Повечето съм козина и съм много дребен! А после, воините от село ще ви намерят и никой няма да ви прости! Ще бъдат безкрайно жестоки в отмъщението си, така че изобщо не си струва да ме нападате!

Бях предаден! Усетих, че плача безутешно и ме обкръжи чувство за безпомощност и пагубност. Разбирах, че Идва моя край и силно притисках в ръка малката животинка, защото тя ми бе единствен другар; поне нея да опазя! Поне да има някой до мен. Какви воини, какво говорех! Кой ще ме търси, кой го е грижа изобщо! Разплаках се в силна безутешност. Хленчех и ридаех, на ум окайвах себе си и обидната съдба.

В тоз момент, големият човек клекна срещу ми, съвсем сериозен, подаде си ръката и заговори, свел глава:

- Успокой се, приятелю! Ние сме помощници на Дядо Тихолан и ти обещавам, че поне докъто сме заедно, никой с нищо няма да ти навреди!- хвана ме за ръката, а сетне продължи – Събрахме се, защото Дядото ни повика, да обсъдим наши си дела, а също и как най-лесно да си върнеш житото. Уверявам те, в пълна безопасност си и сред верни приятели - твои и на пра-Дядо ти Тюхул!

Изтрих сълзи със свободната ръка и с половин око , измежду мокрите пръчки на перчема ми погледнах към Мууна. Стоеше си там, съвсем спокойничко и дори изглеждаше сияйно и доброжелателно. Драконът също ме гледаше тъй, както се гледа някой, за който ти е мъчно. Дядото беше усмихнат и открит. Нямаше друго какво да направя, та се вторачих в пръстите на краката си. Гледах, как палецът ми може да прекръстоса показалеца и как нокътя на кутрето се е нащърбил. Беше ме много срам. Знаех, че ушите и бузите ми са червени, сякаш ги е дърпала баба Мартей. Пак се изложих. Реших си да мълча и да изглежда, че още не съм на себе си.

•  Синко, това е Безименния Магъосник – нещо като твой колега. Той е най-силен сред лечителите, с което, разбира се, не искаме да те обидим, че ти не си достатъчно талантлив и умел Шаман. Но неговата сила е нечувано голяма.

Т ъй каза Дядо, а на мен ми стана страшно зле, че и много горещо. Не смеех да вдигна глава. Взех да скубля заплетените из козината на краката ми репеи и съчици.

- Това същество, - продължи Дядо,- е Лалир. Казва се Й елин – съществото си подаде лапата и ниско се поклони. Пооткрехнах косите над едното ми око, както се дърпат пердета - б е доста високо и снежнобяло.

- Прилича на Муун, - отново заобяснява Дядо - но не е. Отдавна не е. Мууните, когато остареят достатъчно – няколко века, се преобразяват в Лалири. Затуй го сбърка с Муун, защото малко прилича. Но, повярвай ми, не можеш срещна в гората по-мъдро и благородно същество.

- Това пък, - продължи представянето Дядо, - е драконът, който наричаме Белязания. Наш много добър приятел и могъщ съюзник.

Драконът беше изкрящо зелен, с червени гърди. Едното му око бе зелено, а другото-жълто. Имаше и дълбок белег, дето пресичаше лявото му, жълтото око.

Потръсках разбиращо глава, подсмърчайки, триех енергично сълзите, докато очите ми почервеняха, защото не знаех какво друго да правя, а тъй и лицето ми бе за крито.

Магъосникът, както бе приклекнал до мен, ми събра гъбите в кошницата.

- Дядо Тихолане, - рече, - този момък е намерил чудесни гъби – масловки и пърхутки. Та, предлагам, да ни поканиш на вкусна каша у вас.

Дядо ме държеше за ръка, Безименния ми носеше кошницата, а аз стисках моето животинче и вече ми беше спокойно, но гузно. След малко ме качиха да се повозя на дракона до дома, където Лалирът ще сготви най-вкусната гъбена каша!

Разговори край огъня

Лалирът разбъркваше гозбата с дървена резбована с руни лъжица. Бяхме насядали под асмата в Дядовия двор. Драконът заемаше много място, обаче някак се бе стъкмил край масата. А аз показвах на всички новия си приятел. Смяха се, но не подигравателно, а от добро сърце. Дядо каза, че това бил просто един Мъртел и макар вече да се срещали рядко, си бил обикновен горски обитател-като пеперудите и пчелите.

- Ще се привърже към теб и ще те следва като кученце където и да ходиш! Наистина е много красив!

- И си подхождате – добави Магъосника. И докъто си стояхме, съвсем бързо и сръчно, с ловките си дълги пръсти, оформи малка шина от клонче, превърза го около болното краче със суха тревичка и ми върна Мъртела в ръката.

- Сега ще му мине – рече, - и до ден-два няма да си спомня за белата.

- Ухапа ме . Д али ще хапе още ?

- И на теб ще ти мине. Не, твоят собствен Мъртел няма да те хапе. Но може свирепо да те отбранява, ако някой те нападне. Бау!- и ме щипна по носа магъосника, докъто го гледах изблещен и с открехната уста.

Харесвам го този магъосник. Изглежда ми благонадеждно. Като го погледнеш само си личи, че разбира. Като те гледа в очите пък, съвсем всичко му е ясно, че чак ти става тясно на стола. Харесва ми как се смее. И как всичко върши бързо и много лесно. Знаех за хората, ама за пръв път виждах жив човек. Чудно – от два дена-три съм извън село, отвъд някаква си там гора, а толкова нови неща преживях, невиждани работи видях и научих. Има да разказвам в село...може би, ако някога се завърна...

- Ей, какво помръкна?

- А...аз, такова, ей тъй си мисля...

- Не тъгувай, малчо, ще намерим житото ти. И ще те посрещнат като герой в село!

Мъртелът се сгуши на рамото под брадичката ми и тихичко заспа с лапа под главата.Много доволен бях, че животинчето ми ще иска да остане с мен и няма да е нужно да го отпращам да си ходи или да го пазя да не избяга. Беше ми приятно и се чувствах щастлив и сигурен. Не бях сам, а сред прекрасни, силни и добри приятели. Те ме харесваха, говореха си с мен сериозно. Слушаха ме, когато разказвам, питаха ме неща, наистина с интерес! Уважаваха ме. Колко хубаво беше! Все едно се случва не на мен, а на някой истински важен. Случваха ми се неща като на значителен!

Сервирахме сготвената каша в глинените панички на Дядо Тихолан, които вече истински заобичах. Издигаше се вкусна пара. Магъосникът разчупи питка димящ хляб, който също Лалира изпече. Смееха се- че пак на Белязания трябва да сипят поне пет пъти и пак няма изхранване, как Дядо загорил яденето на последното им събиране, как веднъж объркали солта с брашното, защото било тъмно...смееха се така, че сърцето ти засиява като светулка и мракът отлита далеч.

Похапвахме, те ме питаха това-онова-за село, за Шамана Кореноплод, моя учител и направо-най-близък роднина (нека си почива в мир!). Магъосник ът ме р азпитваше как церим едно-друго, кое лекарство как приготвям. От това пък бях съществено доволен, защото, представяте ли си, най-великия лечител дори ми благодари, чак каза че ще запомни да употребява рецептата за ревматизъм ( същата, дето я приготвих за бранковата баба)! Ех, чак не вярвам! И никога не съм похапвал толкоз вкусно. Лалирът готви...е, хайде, няма да ви разказвам, че да не ви дразня, та да ви се дояде и на вас. Защото може и никога да не срещнете Лалир. А и да срещнете, да не се съгласи да ви сготви или по- вярно - да няма сгоден момент за това, защото са много сговорчиви, честно ви казвам!

Тъй си говорехме, хапвахме, Дядо изми за десерт пълна купа ябълки, а за Мъртела задели паница мед. Да има да закуси сутринта, защото бил ранобуден и щял да скокне сигурно освирепял от глад. Много е грижовен Дядо.

- Слушай сега, Крутоне. Помислихме за един план, с който да върнем житото в село. Белязания се съгласи да помогне. Ще ти го разкажем, а ти, ако няма да възразиш с нещо, ще преминем към изпълнението му.

Дали съм съгласен! Трима умни се събрали, измислили как да ми помогната, а питат мен, Некадърния, дали ще съм съгласен, нямам ли претенции! Сякаш мога нещо да измисля!

Закимах в твърдо съгласие и Дядо заговори:

- Драконът ще отиде до селото ти и ще потърси Тюхул. Имаме причина да сме почти сигурни, че той е там. Но сам Тюхул не може да се с прави-ще му е трудно да полети и да ни намери, защото много, много дълго е престоял в едно особено състояние-като в дълбок сън. Такъв сън, при който стотици години изобщо не помръдваш, скрит някъде на тъмно и тясно, а сърцето ти бие едва-едва. Когато се разбуди, ще вижда лошо и няма да му е лесно да се движи, тъй че ще е нужно да му се помогне. После полека-лека ще се съвземе и ще влезе в добра форма. Ще може да се появява “с мъглата като мъгла”, както аз се появих при първата ни среща. Тъй Мавалите, докъто ползват влагата от въздуха, могат да бъдат там, където искат. Влагата носи отражение на образа им, като огледало, надалеч. Така “пътуваме с мъглата”.

- Значи, когато се видяхме вчера ти не беше наистина до мен?

- Не и с плътно тяло. Но докъто говорехме, пристигнах, та не успя да видиш разликата, а вече, когато те държах за ръката, си бях аз-от плът и кръв. Това с “пътуването по мъглата” помага да сме все едно на няколко места едновременно. Даже си мисля, че и ти, защото си Мавал, а също и талантлив Шаман, ще можеш да се научиш.

Слушах, гледах и не вярвах!

- След като измъкнем Дядо ти Тюхул, достатъчно е преседял на скрито,- продължи Магъосника, - ще открием Бъргундерите. Тюхул познава обичаите им. Освен това, не сме го виждали цяла вечност! Как ще се радваме всички да се съберем отново!

Уроци от Магъосник

Запътих се към кревата. За втора вечер спях тук, а ми се струваше като да съм бил месец. И то не на чуждо място, а като у дома. Застлах в легена си за глава една кърпичка и леко поставих задрямалия Мъртел в него. Да е близо до леглото ми, но не и вътре, при мен, че да не го смачкам, като се въртя нощес. Гледах го докъто спи. Прекрасен е. Като похърква и крилцата му лекичко затрептяват, а докъто го местих в легена, изпъна в просъница здравото краче и с елегантно го протегна. Погледнах си пръста с дупката от ухапаното . И веднага измислих. Ще го нарека Трънчо, защото като един същи бодил ме забоде. Малкият му пакостник.

Сгуших се в леглото и сладко се отпуснах. Завивките ухаеха на лавандула. И бяха много уютни - от нежна фина вълна, на червени и светлозелени квадратчета. Колко ми харесва тук! През отворения прозорец две звездички надничаха в мрака изпод черните листа на асмата. Все едно се гледахме с нощното небе. То-изпод листата, аз-изпод одеалото. Навън крякаха жаби, свиреха щурци, а до мен Трънчо нежно похъркваше, пригласяйки на нощната хорова песен.

Събудих се късно. Вън по двора се чуваха гласове, а слънцето бе преизпълнило малката стая. Полежах малко, а после пуснах полека крака на пода. Така правя винаги, защото ако стана по друг начин, с други части нагоре, няма да ми върви деня. Трънчо го нямаше! Изтърчах навън светкавично. И си отдъхнах -кръжеше над купичката с мед в цветната леха, току до прага, в краката ми. Като ме видя, чевръстичко се стрелна и кацна на рамото ми с блеснали възторжени очички. Гласовете бяха изчезнали. Само Магъосникът седеше върху плосък и широк камък и дялаше някаква сопа. Другите ги нямаше.

- Добро утро!- поздравих.

- Добро утро! Мъртела те изпревари със закуската!

Как прекрасно се усмихва с очи, този Магъосник!

- Кръстих го Трънчо - за дето ме бучна в пръста вчера.

- Подходящо име! Сядай и хапвай, че после имаме неща за вършене.

- Заедно ли?

- Разбира се! Не мога да те оставя сам, ето на, вчера, като те остави Тихолан и ти веднага хукна! Шегувам се, не помръквай така! Нужен си ми като Шаман и помощник.

Сега вече разпознах какво дялаше, знаех си, че го бях виждал и преди, че как не, като беше моята тояга! Не каква да е сопа, а моята, Шаманската.

- Не съм ти я развалил. Само си разреших да направя някои подобрения. Като закусиш, ще я изпробваме заедно, мисля, ще останеш доволен.

Доволен ли? Нямах търпение да изгълтам яденето и да почваме. Лесно беше да съм бърз , вкусните питки с мед на Лалира се топяха мигом в устата. Изблизах пръсти и в стройна готовност се изпъчих пред Магъосника.

Тоягата – Шаманска или Магъосническа-без разлика, се ползва, за да се увеличи силата на това, което искаш да се случи. Усилва желанието ти, а то е важното в Магията. Увеличава се и се на мества към където пожелаеш. Безименния ме препита за това-онова, за да разбере до къде ми е обучението, тъй, горе-долу. Започнахме уроци по методата на Връщането. Ако, примерно искаш да скъсаш ябълка от дърво, с Магия, (ясно е, не с ръка), нужно е да си представиш изпървом как точно се случва това. Но не просто тъй-хоп, а да стане, все едно си и ябълката, и дървото, и клона и най-вече-скъсването, което е твоето Силно Желание. Цък, къс, прассс...и после, именно туй, най-важното, Откъсването, което искаш, от себе си да го насочиш с жезъла по посока на клончето с ябълката пред теб. П ърво е вътре в теб, после го насочваш, вече усетено, същото, но навън. Може и без тояга, обаче с нея е по-силно и по-лесно. А и както си свикнал. Ако пък искаш да направиш нещо, което не ти е тъй познато, като усещането за Откъсване например, а друго, което нивгаш не си наблюдавал или опитвал, тогава пък трябва да изровиш в себе си най-близкото до това желание . И да се молиш да проработи успешно. Много ми е трудно с думи да го обясня това цялото за Магията. Най-истинно е, че за Магъосника и Шамана, за всеки изобщо, е нужно силно да желае, много да знае, но и да прави , защото между мисълта и правенето зее пропаст, която ако не прескачаш често, често, ще ти става непосилна. “Аз исках, но не го направих”, е по-лошо, отколкото хич да не си се сетил, че искаш,защото тъй се трупат неистини, неизпробвани неща, заблуди!Да гледа и да слуша,трябва Шамана, с отворени очи, уши, ум и най-като че ли – сърце. За да знае и усеща как стават нещата от света. И да ги изпитва сам със Правене, творене, минали през неговото желание . Да ги тури в себе си и да ги отрази , както водата на езерото отразява гората . Да знаеш за онуй отвън е като да знаеш ясно и честно за себе си. Ей тъй, когато Откъсването си го наблюдавал много правилно отвън, то заживява в тебе и вече можеш да го изкомандваш, че да се сътвори – някъде, без разлика къде. За мисълта ти разстоянието не значи нищо. И тъй, Магията е Знание,Желание и Правене на едно място. Има там разни други – постоянство, сръчност, търпение...но и те се научават, и те се постигат със знание, желание и правене . Те са помощни работи , довършителни и подкрепителни.

Тъй с Безименния наблюдавахме капките роса, листата, медоносните пчели...Мина пладне, свечери се, а аз още мъмрех разни заклинания и думи, дето да ми съберат ума. Че да ми е лесно да го насочвам и променям. Трудно се намира вярната метода изотвътре. Обаче, усетиш ли веднъж как става, то е като гъделичкане на светлинка под лъжичката ти, сякаш в корема. Като че се качва стремително към челото ти, към очите, а после като че през тях струи навън, чупейки собствените ти о гради. То е вярното решение, усещаш го с корема си как почва, идва, и като че преправя очите ти да виждат вярно, пускайки с погледа ти новото решение навън, върху предмета. И сякаш става нов предмет, преобразява се, като да не си го виждал до сега. И тогаз се пляскаш по челото, е, вярно, да, бе...Поради тия твои стени и огради до сега не си знаел как умееш, как винаги си можел да вършиш разни занятия, но си вярвал не в тях, а в преградите. А и също не си поставял след счупената стена улеят, канавката, с точна форма, по която правилно да потече туй, що искаш да стане. И тъй, чупихме с Безименния стени, сторвахме улеи. По сумрак вече, външното проявление беше , че можех да сбирам на Дядо пчелите, поправих изкъртената дупка в комина, изкомандвах мръсотията на чергата да си излезе сама и всичко стана без и с пръст да докосна какво да е, освен тоягата! И се срурих от умора! Магъосникът ме подхвана и ми помогна да обкрача пънчето до масата. Мълчеше и ме гледаше сериозно.

- Крутоне, не говоря никому празни приказки. – помълча. – Ти си много талантлив и схватлив. Много рядко се постига толкоз за един ден. А повечето работа от днес беше не просто подобрение на работите , ко и то вече знаеш, а съвсем нови за тебе неща.

Стана ми страшно приятно. Уморен бях много. Мълком гризяхме ябълки, а слънцето се бе вече изхлузило зад хоризонта. Клепките ми тегнеха, Трънчо бучеше край мен и сладостно и звучно осмукваше парченцата, които му подавах.

- Къде са другите? – чак сега запитах.

- Всеки по свои си дела. Вчера събудихме Тюхул с една специална песен. Сега драконът сигурно го е върнал...но, защо още ги няма? Белязания тръгна призори; десет пъти трябваше да са тук!!!

............................................................................................................

Драконът прелетя още в ранни зори ниско над дървесните вършини. С тихо свистене пореше въздушните потоци, забързан към Крива Река. Утринните звезди бледнееха и зелена мъглиста хладина обгръщаше гората. Белязания бързаше – да стигне селото преди слънцето да изскочи. Гледката на голям дракон не е най-голямото щастие за селяните. Усещаше вече точно къде е скрит приятеля му. Само трябваше да стигне до там, да го грабне и отнесе. За много бърз полет – оставаше не повече от четвърт час.

......................................................................................................

Кухината във вековния дувар се бе оширила. Съществото вътре дишаше дълбоко. Изпърха в тъмното с космати уши, само в светлинката на тънък лъч. Бели каменни прашинки затанцуваха, засветили в мрака. В гробната тишина се разнесе глух удар – като от рязко затворена книга. Пак и пак. Тъй сърцето му заби- силно и все по-равномерно. Прахоляк летеше навсякъде. Кихна. И камъните в кухината се разтъркаляха. Тропаха наоколо и по главата му и хоп, две огромни светли очи блеснаха . Замига, да отръска с ресници парченца мазилка и пясък. Напъна се да разпери криле, но беше много тясно. Силно се изпъна, разклати опашка, но тялото му беше слабо, твърде слабо, за да помръдне градежа. Тогава отпусна клепачи и замърка. Заиздиша топъл, влажен въздух. Бяла пара се заизвива през ноздрите и устата му. Втренчи се през мигли в невидимите частички влага и монотонно запя. Унесено, бавно, напевът изпълни кухината, изпълни цялата стена, завибрира. Звуците се извисиха, зидът се затресе все по-силно. Камъните затропаха и застенаха. Стената забуча. Издишваше бавно, задържаше за момент – “дъх от дъха, звук от звука, сила от силата; това, което е вътре, да стане вън, по капките, по капките да се носи...”...Да не бързаш, но и да не се забавиш. Да следваш формата. За да се изпълни точно, силно желаното – това тук, обвързвам с волята си, да стане като онова там. Сърцето - като камъните, диханието – като лавина..По-бързо, по-силно. По-бързо, по-силно.

Пърхаха крилете, мърдаха ушите, клепките туптяха в разпадащия се стар дувар. В бучене и тракане стената избухна. Прашното слабо тяло се свлече в центъра на разчистен кръг от строежни материали. Като камък в езеро, окръжен от водни пръски, Тюхул замря неподвижно.

Разнесе се глъч. Заприиждаха сенки. Той не помръдваше.

- Къде е Шамана? Къде е, олеле, стана тя!

- Какво се случи?

- Нещастие, помоооощ! Селото се срутва!

- Викнете кметаааа!

- Тука съм, какво стана?!

- Зло нещастие и мрачна прокоба! Къде е Шамана ни, олелее, ще ни изпотрепе!

- Кое?

•  Падна дуварааа!

•  Землетресение!

- А, не, дойде от планината с грохот. Това е лошо нещо и няма да се спре. Сега ще падне и твоята къща!

- Защо моята?

•  Защото е най-близо! И защото не работиш в четвъртък.

•  Силен земетръс и ураганен гърмеж!

- Мааайчице, къде ли е Крутон, защо ни изостави, черният му неблагодарник!

В този момент сенките замлъкнаха в силно възклицание. Огромен летящ силует изплува откъм гората, сграбчи в нокти мършавото телце сред развалините и го отнесе в небето.

Надигна се безумно пищене и врява, заглъхващи с издигането над горското небе в утринта.

Тюхул бе крайно изтощен. Изразходвал бе много влага, за да изгради магията, която го освободи от зида. Искаше да помоли да поспрат, но силите му стигнаха само да изстене. Въпреки това дракона разбра и се сниши към гората, да починат между дърветата. Приятелят му бе много жаден, а при туй и в принудително неудобно положение при летенето. Тозчас се появи Халчо и замята каквото му попадне.

- Ах, не, не съм успял! – изстена Тюхул.

- Какво не си успял?

- Падат още камъни, не успях да срина стената!

Драконът застана между приятеля си и Халчо и заобяснява. За жалост Халчо не разбираше много.

- Аз няма да ти навредя!- замаха с ръце,- аз съм приятел, разбираш ли, няма нищо да ти направя!

Халчо обаче не спираше да цели. Белязания бързо премисляше ситуацията.

Е, няма какво, като не разбираш от друго – ето ти!

Наежи се зловещо, разтвори паст широко срещу ситната гадинка и изрева по-силно от сто тръби. “Сигурно селяните са се скрили под леглата от страх”, си помисли. Но какво да се направи. Пък и Шаман си нямат, да ги закриля!”. Чудна работа. Халчо беше приклекнал със стиснати очи и когато Белязания спря да реве и се отдръпна, Халчо се отръска и отново в мина в настъпление и се разцели още по- ожесточено.

- Разбираш, че само се правя на страшен , нали? Добре ли си Тюхул?

Обаче отговор не последва.

- Добре ли си, чуваш ли ме?

Тялото на М авала лежеше съвсем отпуснато и на пръв поглед не се забелязваше дихание. Без да се бави повече, драконът го грабна и за миг набра голяма височина само с два маха на крилете. Последвалият полет не би могъл да се сравни по бързина с нищо. След броени минути бе в къщата на Тихолан, но там не завари никой.

Пътешествие до долната земя

Нямаше как, трябваше бързо да се търси помощ. Очите на Тюхул бяха помътнели. Сърцето биеше едва, едва доловимо, дори за ухото на дракон. Белязания остави приятеля си в леглото на Крутон и отлетя да търси някои от лечителите – кой да е от тях можеше да помогне...само да намери някой.

С бръснещ полет над гората дракона зарея взор с надежда да открие спасение. Страхът го превземаше все по-силно след всеки замах на крилете, оказал се отново и отново без резултат. Защото долу, сред дърветата и сред полето беше пусто .

...............................................

Безименния Магъосник вече не изглеждаше като през деня. Каменна, бледна острота и хлад струеше от цялото му изражение.

- Нещо се е случило! Стой тук. Наистина!- то така го каза, че аз просто се вцепих на място и дума не успях да отроня.

Грабна си тоягата и изобщо не видях как изтърча и на къде. А аз си стоях тъй замръзнал, все едно ми е казал хич и да не се отмествам от място. Разшавах се, вече като ми изтръпнаха краката и очите ме заболяха от блещене в тъмното без да мигам. Ще вляза, мисля си, да си взема лулата от бохчата, че да му Припаля Един Тютюн и да се поотпусна от тежкия ден. И да сложа Трънчо в легена да си ляга, че се е запрозявал от час. Намъкнах се в стаичката и на светлината на външния фенер ми се мярна, че нещо има в леглото ми. Така се стреснах, че умът ми се разбърка и забравих за кое съм дошъл и влязъл, и изобщо. Полечка се приближих, а леглото ми-истина-пълно е! Има нещо ли, някой ли...на пръсти долазвам, а то не промърдва! С треперещи ръце , едвам запалвам газената лампа и я докарвам досами него, дето трябва да му е главата на проснатото. Ух, ах, ама то умряло!! Разтуптян го заразглеждах и съвсем всичко ми се навърза!

- Дядо Тюхул! Пооомоооощ, помощ, помощ! Драконеее, Магъоснико-о-о-о, Дядо Тихоланеее, помощ, някой, помощ, някой да дойде и да помогне, олеле, олеле,оооо...

Излязох навън да крещя, все тъй, без смисъл и без отговор. Разбрах какво е станало. Сложих лицето в шепи и заплаках. Тръгнали са да се търсят и дракона ни е търсил, а ние имахме обучение с уроци в полето и идвахме и излизахме. Когато той ни е търсил в къщи, ние сме били навън, като е тръгвал към полето, ние сме се прибрали, та не сме се засекли. И другите тъй са ходили натам-насам, без да се намерят. А бедничкият Дядо Тюхул цял ден е берял душа в леглото ми, отде да знаем, че е тук. И никой не е имал работа извътре, та да надзърне. И накрая умрял, издъхнал, миличкият, сам самин, без да може да изпъшка и някой даже да го чуе поне !!!

- Помооощ, помоощ,...- виках, виках в сълзи, обаче все тъй напразно и в безпомощност.

Сложих Мъртела до главата на Тюхул, на възглавницата, взех си шаманската тояга и...започнах да напявам днешните научени думи – това да стане така, тъй както онова е онова...заклинание за обвързване по подобие. Затворих очи и не знам какво се случи, но се понесох по звуците – дълбоко и навътре, далеч и напред. Тъмнината пред очите ми се развидели , накъса се от по-светли, сиви петна. Те се разшириха и сляха, докъто се оформи огромен светъл кръг. Останалият свят около мен изчезна. Толкова съвсем изчезна, че тогава изобщо не знаех, че има такъв. Все напред и напред вървях, към светлината. Тя ме затегли като фуния. Пуснах се свободно, все едно по наклонен тунел. Но сега нанадолнището беше всъщност с посока нагоре, обаче леко и приятно като спускане. Бучене зажужа в ушите ми, като че ми помагаше да се търкалям в правилн ото направление . Напред и нагоре. Светлината се ошири до толкова, че тъмното от страни, което я заграждаше, изчезна. Озовах се на широко светло място. Нямаше слънце, а само равна, еднакво разпръсната виделина . Земята беше меко и пригладено жълтозелена, оформена в ниски спретнати хълмчета. Сякаш не бяха покрити с трева, а с пелена като бита сметана. Пред краката ми се оказа пътечка, по- светла от околното обкръжаващо и цепеше между хълмчетата напред. Затичах се бързо. Знаех, някак си, че времето ми е малко. Преминах някое разстояние, обаче, понеже нямаше разположени предмети, не можех да се ориентирам – много ли съм минал, малко ли. И тъй стигнах до нещо изумително. Ей, тъй се озова пред мен. Не както е нормално - първо да се покаже като дребна точица в далечината, после бавно да се уголемява, като се движа в негова посока. Просто ей тъй, както става на сън . Обаче не се изплаших. Пак като на сън, когато ти се случват чудатости, невъзможни в будния свят, там са си добре-на място и нормално и не ти правят страшно впечатление. Така и тук някак си нямах страх. Забелязах, че и сянка нямах. Сега си мисля, ако ми се случи в обичайно положение всичко туй, какъвто съм си страхлив, цял ще затреперя, то си е ясно. Там, обаче, беше друго. Е, не мога да ви го предам с думи ( все един ден ще разберете). Та, да продължа разказа си, изпречиха ми се шест гигант ически същества – по три от двете страни на пътеката. Приличаха на дракони. Аз б ях висок колкото лапата им. Гледаха втренчено – всяко в различна посока , абсолютно неподвижни. Ама съвсем. Очите им, като цепки светлина, с ярки, пурпурни криле, в които като хралупи бяха разположени големи дупки. Обаче през тези дупки не се виждаше каквото е отзад, зад крилете, искам да кажа. Невъобразимото беше, че през тях не се виждаше Нищо. Бяха си дупки, все едно оттук, до...никъде. П родължих да си вървя, като ги пооглеждах отдолу, обаче не бяха заплашителни. Някак хладни и присъстващи и нищо повече. Едни застинали живи камъни сред равно жълта небесна светлина, отразявана от също тъй равно зелена земя. Ей туй е, по-добре не мога да го оформя. Продължих си и тогава съзрях Тюхул да лети ниско над пътеката. Бавно се движеше над земята, и той без сянка. Не, поскоро самият си беше сянка. Без да се мая го хванах за козината и го задърпах наобратно. Е, това беше ужасно трудно. Като идвах, беше понанадолнище; сега имах чувството, че се изкачвам по гладка като стъкло права скала, с наръч голям колкото цяла гора дърва на гърба. Обаче стисках с все сила и дърпах и опъвах. Закрещях силно от трудността. Обаче не пусках. Тогава усетих как нещо ме облекчава от усилието. Видимо дребничко, но силно нещо. Задърпа заедно с мен. И знаете ли, може би толкова силно, колкото дърпах и аз. Явно тук големина та , която очите отмерват , не бе от значение. Защото това бе Т рънчо. После пак влязохме в тръбата, тя ни засмука и после вече нищо не помня.

Пробуждане

Чувах, че се говори някъде. Там, навън и надалеч. Но говоренето кръжеше плавно, на вълни – ту се усилваше, ту отслабваше. Разте-е-гляше се и се смесваше с бучене. Само толкова усещах. И нещо като реене из тъмни и светли петна, проблясващи под клепачите ми. Не чувствах ни ръка, ни крак. И не знаех, че ги имам. Все едно се бях оттеглил от цялото си тяло в малко петно зад очите си.

- Бу-уден еее...- провлачено дочувах сякаш на дъното на планинско езеро, през девет планини в десета. Бълбукащо и плавно.

- Круто-о-онееее...!!!- заповедно. Пак и пак.

Исках да ме оставят, но не можех да събера от себе си толкова звук, та да го пратя до там, където ме викаха. И продължавах да се рея.

- Синко, направи усилие и излез, върни се, Крутоне!

О, колко неприятно. Не го мислех точно тъй, а по-скоро ми прииждаше като повей на чувство, с подобно усещане и смисъл. Но не като ясна мисъл. Така се бях...разтворил.

- Крутонеее...

Дразнително. Неприятно. Да ме оставят! Да не досаждат.

Постепенно придобих усещане за някакви мои външни очертания ( пляскали са ме и са ме разтърсвали, но не го отбелязвах тъй, а просто ми прииждаше като смисъл, че имам повърхност, която заусещах. Чак тогава вече реагирах, но ми беше много, много трудно, като завръщане от дълбок, сънен, далечен свят; където не е нито добре, нито зле, просто не се иска нищо. И си разлят до... нищо, до пълен покой, толкова дълбок, че те няма.

Отворих очи и те сякаш засмукаха целия размазан свят, та той придойде вихрено и залепна върху ми. Заедно с туй, все едно се раздух и си изпълних полагаемите телесни граници. Сякаш нахлузваш ръкавица. Чак сега получих болка, умора и други. Болеше ме като дишам, болеше ме като не дишам. Болеше като мърдам, дори като не мърдам. Все едно съм се наместил в ръждясали изгнил и посинен мехур, който за зла участ е моето тяло. Опитах да кажа нещо, но залепналата ми болезнена уста нещастно изфъфли и замря. Да мре. Въртях очи, но и те ме боляха от всякаквите там цветове,очертания, светлини и звуци. Не ми беше още много ясно какво трябва да има извън тялото ми, край мен. А и не ме бе много грижа. Изобщо нищо не се питах, а и никак не разсъждавах. Усетих нов прилив на отпускане и отново мракът ме отведе отвъд болката и усещането. Където има само безразсъдна празнина.

Колко съм спал разбрах после от другите. Три дни и три нощи. Когато се разбудих, светът вече ми беше относително смислено място. Та отваряйки очи се осмислих като аз, Крутон, две ръце и два крака, чувам, виждам и лежа...някъде. Някой трябва да има, чакай да се сетя кой...какво стана последно, нещо важно беше, а после...така, и той...след това...И тъй, ред по ред ми се намести цялата работа. Като се убедих, че всичко помня и ми е ясно, само не знам завършека, на който по явни причини не съм бил очевидец , с ъбрах, събрах сили, та се развиках:

- Дядо Тихоланеее, някой да дойдееее! Аз съм, жииив. Съм.- хълцах хрипкаво и туй ми разваляше стройността на викането , но смисъла бе важен – елаате. Помощ, ооощ, поооом!

Нямах търпение защото важни неща не знаех как са се дослучили. Веднага дотичаха Дядо Тихолан и Магъосника. И Дядо Тюхул след тях. Е-ее-е, това беше невероятно!!! Така превъзходно се появи на вратата, като отговор на едно от най-важните ми питания. Обаче имаше и друго.

- Трънчо къде е!? Къде ми е Мъртела!- гласът ми се пресичаше на бълбучки и хрипкавости, предвестници на сълзите.

Дядо Тихолан посочи легенът ми за глава, обаче на мен ми беше труднода се повдигна и извъртя, та ми го поднесоха до очите да го зърна. Ох, олекна ми, че чак от облекчение се разплаках. Жив си беше, дано не го боли и него всичко, като мен, дано му е било по-леко. Ама, като гледам и той малко тъй окаян и уморен.

- Ще се оправи ли?

- След ден-два ще тичате летешката по поляните. И двамата.

Помълчах, умората ме нагнети.

- Най-важното е,- рекох,- че всички са добре.

Това вълнение ми дойде множичко, а облекчението, че всичко е най-хубаво, ме отпусна като топла баня. И пак съм заспал.

Разговори на закуска

Когато се събудих сутринта, бях си схванат, поболяваше ме, чувствах слабост, обаче си бях съвсем добре и цялостен. Стъпих на пода, попригладих козини и бавно, полечка закуцуках навън. Там бяха всички! И Трънчо! Ядеше мед от купичка, обаче щом ме видя, скоростно се заби в ухото ми, чак се блъсна, а после, от радостно вълнение заописва бързи кръгчета край главата ми.

- Моля те, кацни!Вие ми се свят! Вече те виждам размазано ! - тихичко изжужа и се стаи на рамото ми. Слуша. И добре се разбираме. Много ми е скъпо това животинче! И ме спаси!

Щастливи и усмихнати бяха всички! Закусваха. И мен чакаше закуска. Сега разбрах, че съм ужасно много гладен. А бяха приговтвили любимото ми-палачинки със сладко! Поздравих всички с добро утро. Имаше и още един Дядо – освен Дядовци Тюхул и Тихолан, Безименния, Белязания и Лалира. Може да съм се зазяпал в него неучтиво, та той ми подаде ръка и се представи:

- Здравей, Крутоне, аз съм дядо Тилин. Учител съм на Безименния Магъосник. И аз съм Торбалан, както и тези тук Дядовци. И съм им приятел, а надявам се – ще стана и на теб.

Гледах ги внимателни и тримата. Бяха съвсем различни – Дядо Тихолан имаше ръце и крака; Дядо Тюхул – без ръце и без крака, но с крила и опашка. Дядото на Безименния пък си беше човек – и козина нямаше, и очите му – човешки, и всичко.

- Не се сърди, ама не приличаш на другите Дядовци.

- Защото имам само един Торбалан в рода си и то много назад. А и външния вид не е достатъчен, за да си кавото и да е. Може и изобщо да нямаш никакъв външен вид и пак да си си ти, както на теб се случи преди три дни.

Вече се бях настанил на масата до тях. Хапвах си и попивах всяка дума.

- Това, което направи, - поде Безименния,- е в способностите само на много опитен Шаман; талантлив и силен.

Огледах ги дали са сериозни. Да, бяха. Кимаха в съгласие. И гладеха бради.

- Не знам дали разбираш какво точно извърши. – продължи Безименния.

- Опитвах да помогна на Дядо и пак съм сторил накаква беля ли, недоразумение може. Добре е, че сте дошли навреме, че можеше да се затрием . ...м-а- ай?

- Изобщо не е тъй - з аобяснява Тюхул.- На кратко стана следното. Видял си ме умрял. Впуснал си се подире ми, да ме догониш в страната на мъртвите. Преобърнал си се в сянка. И не само туй, защото това го могат, макар и малцина – да бродят там, само като съгледвачи. Обаче ти направи още повече – успял си да ме Хванеш, макар да си нямал с какво, защото сенките са безплътни – нямат ни ръце, ни крака . А също е нямало и какво да хванеш – пак поради това. Направил си нещо невъзможно – никак не обичам тая дума. Все се оказва предпоследно решение на някой въпрос, по който не знам достатъчно и се разбира колко съм невеж и бързам с изводите. Така, ти и твоят Мъртел сте минали по пътя покрай Безмълвните наблюдатели. Това не е място за живи. Това е Преддверието на земята на мъртвите. После си върнал и трима ни в телата ни.

Отпивах мълчешката от голяма чаша мляко с мед. Всички кимаха и клатеха глави. Сериозни – значи, тоз път не бях оплел конците ; н е станах на глупак ; не бях забъркал каша.

- Рискувал си много, но се справи. И, изглежда, си много силен, защото друг освен Торбалан или изключителен вещ Магъосник, не могат се справи.

Настъпи мълчание, после Тюхул пак заговори.

- Преди три века избрах за убежище един дувар в твоето село. За да се избавя от стените изразходвах всичките си сили, цялата си влага. Изсуших се до край. А ти, и всички тук, ме спасихте.

- По отношение на Мъртелите само Лалира е имал догадки на какво са способни – вметна Тихолан.

- Магъосници са – додаде Лалира- но не знаех нито колко са силни, нито колко често се изявяват така. Те са едни безгрижни мънички хвърчилца. Явно с неподозирани умения. Трънчо много обича Крутон и го е последвал. И на край света. Но ако не беше Шаман, нямаше да успее. Незнайни дълбини криете в себе си, малчовци! – погали Мъртела нежно по муцунката, а на мен разроши “перчемните кичури”.

- Брей, колко сме живяли, колко сме разбрали! – тюхкаше се Дядо Тюхул.

(Вече се замислям дали е не от кихавица, а най-вече от “тюхкане” името му? Изпървом ей тъй някак си са го кръстили, а после, какво да се прави, започнал да се тюхка, милия. Нали и мето е важно.)

Безименния напълни до горе с мляко вече изпразнената ми чаша, а от глинената паница гребна голяма лъжица мед. Гъст, златен и ароматен. Лъжицата потъна в млякото с бълбукане, а аз се занимах да разбърквам, да гоня мехурчетата и да поблизвам. Всички стояха замислени, далечни, всеки някъде отплеснат. Внимавах полечка да гълтам, да не сръбна шумно като пия, понеже се бяха умълчали и сърбането щеше да прокънти тишината и аз да се изложа. Отишъл съм до Долната земя. Като сянка! И заедно с Трънчо сме извлекли и Дядовата сянка. И сме се завърнали всички! Велико! Само как го можем!!!

- Хмм.- изкашлях се. – Може ли да запитам?- закимаха един през друг. – Може ли да запитам, какво са Безмълвните наблюдатели, дето го каза?

- Драконов народ. Има и други – полу призрачни – Пъстрооките, от Ледените земи при Портите на Белите скали. Това е далеч на север. Но Пъстрооките могат да се видят от живите. Понякой път полупрозрачни, появяват се, изчезват. Непостоянни са за виждане. Но могат да бъдат видени. А Безмълвните са съвсем безтелесни, невидими за нашия свят и обитателите му. Малко са проучени тези неща, сам разбираш, не е лесно. Всяко ходене до там усилва едни способности, отслабва други. И ние не знаем точно как и кои. Сигурното е, че все по-малко си обикновено, безгрижно и доволно същество, радостно и лекомислено, колкото си по-близък с Другия свят или пък работиш със Силата.

- С какво работя?

- С магия. Със собствената си сила, която черпиш от всеобщата. Както искаш го наречи. С общия поток, който постоянно се движи, обединява всичко и в който сме еднакви и едно. Извън него аз имам криле, той е дракон, ти – малко същество – и пак ме ощипаха по носа (този път с опашка). Уважават ме, но не съм стар като тях!

- Най-първото, което виждат очите, - продължи Дядо Тюхул, - е най- горната , груба и незначителна част от този поток. На най-обикновен, пръв поглед, се вижда по-не важното. – А после тихо добави на ухото ми, докъто дракона и Безименния нещо се придумваха, та не внимаваха в нашия разговор – Нали ме позна, когато ме видя, да лежа умрял в леглото ти. Как стана тъй, като никога по-напред не бе ме виждал? Магъосниците виждат на дълбоко. Не с очите, със сърцето.

Вярно, как бях разбрал, че туй именно е Дядо Тюхул? Исках още нещо да попитам.

- А Мууните какви са?

- Това са същества, които се хранят със сила, когато се доберат до погледа ти. Изтеглят твоята сила и тя, както храната за теб, усилва тялото и умът им.

- А Кхалдонът, и той ли така, с очи...нали Дядо Тихолан ми каза, че легенът ме спасил, защото Кхалдона не успял да ме загледа дълго в очите. Нали, Дядо?

- Не, той разкъсва със зъби и се храни с месце. С очи те хипнотизира само да замръзнеш на място, да не мърдаш, че да му е лесно, като те докопва.

- А Кхалдоните и Мууните магъосници ли са?

- Ползват дребни магически трикове.

Настъпи мълчание. Не смеех да отпия, че да не сръбна.

- Ех, Крутоне, много ми е драго и съм щастлив да имам пра-пра-пра...внук като тебе! И ти си Торбалан. Още много, много млад, но Торбалан!

- Но смел и силен, - намеси се Безименния – и с много добро сърце.

Като най-млад, Безименния ме подкрепи срещо това “много млад, но Торбалан!”. Все едно туй, че съм Торбалан до нейде оправя все пак нещастието на младостта. Сигурно и Магъосника се чувстваше като бяла врана сред Дядовците. Хвалиха ме много. Неудобно ми стана, че се свих на стола и заритах едно там малко камъче под масата.

- Не ти го казваме, за да те хвалим излишно или да се възгордяваш, Крутоне. Всеки е важно да знае ни повече, ни по-малко какъв е и какво може. И това знание е най-голяма сила. Да знае и какъв не е и какво не може. Какво има и какво няма. И да си определи, какво от туй, което не е успял да постигне, е нужно да поправи, да пре образи . Да научи по нов начин, че да преобърне навика на вредното отпреди. Ти, например, можеш да не си чак толкоз прибързан. Обаче, именно туй ти качество спаси Дядо Тюхул. И тъй, едно нещо веднъж може да е лошо, друг път – добро и безценно. Затуй, трябва да знаеш и да мислиш – сега прибързан ли да съм или пък да се възпра. Ама и туй не е сигурна преценка. ..- Дядо Тихолан като че се отплесна и занарежда. Дълго говори, аз само кимах. И те клатеха глави. Мъдра работа. Като остарея и аз ще си пусна такава брада, като техните и аз да си я гладя. Както казва Дядо-да мисля какво имам и какво нямам-, сега отчитам, че нямам дълга брада, но нищо не казах на глас.

План за придвижване към целта

Остатъка от деня ходихме за гъби, готвихме с Лалира, къпах се в Дядовия Тихоланов резервоар, къпа се и Трънчо...беше чудесно! З абелязах, че Лалира не е като другите , н якак сияе , а очите му са като Трънчовите – със светещи звездици в тях. И освен т ова мирише много хубаво – на билки, на цветя...не мога да повярвам, че преди векове е бил Муун! Смее се много красиво, много е кротък и е поне пет пъти по-висок от мене, обаче не ми говори изотгоре, да ми затуля слънцето, а кляка. Слуша ме сериозно и внимателно, не като старец. Колко странно- силата, която вземал преди без да пита, сега я раздава с обич и от сърце.

Много ми харесва тук!

Присвиваше ме сенчесто усещане – за дълг, имам работа. Аз го изпъждах, но притеснението пак се промъкваше. Сега се забавлявах, но знаех, че най-късно до ден-два то ще задуши всичко друго и ще отиде най-отпред.

За вечеря се събрахме отново всички. Темата беше житото на Крива Река. След като хапнахме, разтребихме масата и Безименния разстла карта. Бях виждал такива в книгите на дядо Кореноплод (нека си почива в мир!). Той маше една, с цветни карти и цветни изображения, казваше се “Карти на Фангория”. Разглеждал съм я десетки пъти и съм си мечтал къде ще ходя, сричайки по странните далечни наименования на всякакви места. Чудил съм се кой ли живее из тези места, с какво се занимава, на какво приличат тамошните...бущерци ли са, като мен... или кой знае! Отплеснах се в стари спомени. Истина е, че по карта не съм работил и ползвал. Защото никъде не сме ходили, нито аз, нито дядо Коренплод или нашите съселяни, освен до гората за гъби, с легена. И то в съвсем крайселската й близка част. Даже не и до полето.

Сега Магъосника заобяснява:

- Ние сме ето тук. – Посочи- Лалирът казва, че Б ъргундерите складират житото тук – пак посочи, а Йелин кимна.- За да стигнем до там, трябва да минем полето, през съседната гора, тук от изток има село, после малко на североизток. Пътят не е много, а и Белязаният ще е с нас, че да носи уморените. - И погледна към мен.

Спомних си сега, като ме качиха за пръв път на дракона , какво преживяване бе ше ! Бе когато тръгнахме от гората всички, които срещнах за пръв път-и Лалира, и Белязания, и Магъосника...Какво беше! Дъхът ти спира от вятъра в лицето, земята долу ти се вижда пъстроцветна, ту малка, ту голяма; стомахът ти се разтуптява от небивали гледки и усещането, че плуваш, плуваш, чак до блестящите облаци. Гледаш ги , как прецеждат лъчите на слънцето , а те като ресни се пръскат и колко е свободно, голямо и велико всичко на шир и длъж! Ставаш повелител на вятъра, на полските треви, полегнали от полъха под теб; разбираш, че затуй са мощни тия дракони – и как не, щом поглъщат толкоз много чудна красота и сила всеки ден! Сега аз съм Крутон Лекокрилия!

От главозамайното видение ме приземи пръста на магъосника – чукаше по картата и сякаш от високото се спуснах точно там.

- Не можем просто да им вземем житото – възразяваше Дядо Тихолан. – Нищо, че са го открали. Няма да го върнат т ака .

Лалирът предложи:

- Трябва да го разменим за нещо.

- Но а з нямам нищо в замяна , м ога да им отработя някое време, ако обещаят да го върнат в село . – Казах.

Лалирът ме потупа по рамото.

- Вече дори се сещам какво би било ценно. Бъргундерите строят. Причудливи обиталища от клонки, слама, кал, дървесни кори и лико. Намножили са се много и дупките и хралупите в земята и дърветата не им достигат . Виждал съм строено от тях “селище” – истинско чудо на чудесата! Причудливи форми, извивки, тумбести, овални, странни отвори; като гроздове сред клоните. Висящи гирлянди, стълбички и мостове. Кули от съчки, кал и слама...

- Предлагам ви идея - да разменим житото срещу цял драконов товар блатни тръстики и папур. Това за тях са безценни материали. Защото носят отдалеч, което е трудно, а и не намират подходящи клони и тогаваградежът става некачествен.

Всички закимаха. Помислиха и пак закимаха. Накрая Тюхул каза:

- Планът е добър! Приемаме ли всички?

Общо о добриха и се реши идната утрин да отидем до блатата на Дърдонците с голямо платнище, в което да подредим събраните тръстики и увити да ги закачим на дракона , а после да поемем на път.

Разотивахме се по леглата. Магъосникът дойде при мен да ми пожелае ‘лека нощ” в стаята ми и с тайничка усмивчица рече:

- Крутоне, чувал ли си за Дърдонските блата?

- Нищо .

- Ха, подозирах. До някъде си е изпитание. Заради мястото ли или зарад и обитателите му не зная, а може и заради всичко: който отива там, вижда онова, което тайно си мечтае. Казвам ти го, да не се чудиш и да си подготвен.

- Че какво ? Не е ли хубаво!

- Тъй ти се струва. Оказва се рядко някой да си мечтае за нещо наистина добро и полезно. Да се научиш да се щадиш в желанията си, не е никак лесно. Но взирането в тайните мечт и е много полезно, защото като ти се подредят пред очите, можеш да ги осмисли ш и оцени ш . Оказва се, че мнозина и не предполагат какви са най-съкровените им желания...

Щом го казва Безименния, сигурно ще е тъй. Обаче никак не ми се вярва. Е, например, на мен ми се иска всеки ден да имам хубава закуска, да намеря житото, да ме вземат насериозно...

Тъй съм се унесъл и съм си заспал.

При Блатата на Дърдонците

Събудиха ме рано. Закусихме набързо, Дядо Тихолан захлопна капаците на прозорците, подпря ги с по един камък, поприбра инструментите из двора, напълни вадите в градината с вода...изобщо, стегна се за отсъствие от дома. Остави на прага една паница мед и една с вода. Тъй като го гледах въпросително , той само ми рече:

- За всеки случай. Ако дойде някой гладен.

Свиха на руло голямо платнище. Безименния пристигна по-късно, яздейки чудесен, лъскавочерен кон. Не му го бях виждал до сега и ужасно се възхитих!

Взеха ножове, сърпове, сечива различни - за тръстиките. А Магъосникът имаше и истински меч, като от книгите. Радвах се много, че тръгваме на някъде, но ми беше и тъжно, че няма да се върна после в къщата на Дядо Тихолан. Но обезателно, обезателно ще му идвам на гости. И с Дядо Тюхул ще живеем заедно. И той е хубав, мой Дядо. Щастлив бях – всички бяха някак мои!

Чувствах се някак смесено – и весел, и тъжен.

Още проверяваха разни работи – както е пред дълъг и важен път. Най-накрая потеглихме.

Безименния каза: около три часа в южна посока, бавен ход.

Дядо Тилин не беше с нас. Беше тръгнал по дела рано-рано.

Двамата Дядовци Тюхул и Тихолан възседнаха дракона. Безименния ме качи при себе си на коня, а Лалира тръгна пеш. На него природата му е дом. Тя е като част от него, общо са едно.Това е вярно за всички, но за Лалирите е някак си по-вярно.

- Дръж се здраво, Крутоне, потегляме!

Стисках се силно за наметалото на Магъосника. Легенът ми бе плътно пристегнат към главата, за да не излети из пътя. Бохчата я бях препасал през рамо. Трънчо пък се ветрееше, замотан в козините ми, вкопчил ръце в кичурите зад врата ми. Хвърчахме бързо из полето. Слънцето се издигаше, стана горещо и прашно , а кончето неуморно препускаше. Не разглеждах нищо изпътъом – легенът ми похлупи очите, а нямах свободна ръка да си го повдигна , з ащото трябваше да се държа с две ръце, та да не изпадна. Как друсаше, едва се крепях . Безименния спря за момент и ме премести пред себе си и пак полетяхме. Този път гривите на коня пърхаха в носа ми и понеже и аз се притисках плътно обхванал шията му , пак нямах свободна ръка да се почеша. Изобщо...на дракона ми хареса много повече.

Обаче пристигнахме първи.

Местността беше равна, открита, чуваха се жаби, жужаха мухи, хвъркаха водни кончета. Намирисваше на гнило и застояло. Навред бяха се извисили разни саморасляци, но малко от тях разпознавах, по водата плуваха много красиви лилии. Измуших се пълзешком измежду високите стъбла, да погледам водните животни. Малки рибки, попови лъжички, жабешки хайвер, светещ като перлички из тъмнозелените дълбини. Пусках във водата сламки и камъни. Изневиделица ситна раирана тварчица – Блатен Търпун, изскочи хитро и без малко да сграбчи друго едно животинче. Това бил гущерът Дърдонец. И звучи така: “Дър-дър-дър-р-р-р...дър-дър-дър-р-р-р...” Скача на височината на мой ръст и още половина може би, при това - от място! Хвърли пръски. Имаше и птича човчица, а шарките по гърба му- подредени като броеница от виолетови оченца! Чудна красота!

Както го съзерцавах, ми се видя, че всичките му шарки се завихриха из въздуха, закръглиха се, като ветрило, умножиха се, отразиха се във водата на блатото. Всичко заискри в ярки цветове и усетих, че ми се завива свят. Беше ми приятно унесено; въздухът се изпълни със странен мирис...на слама, на изкипяло мляко и нещо друго...

Не щеш ли, пред очите ми се разстели като килим картина на моето село. Моята Крива Река! Всичко точно както си е. Оглеждам се- беше съвсем пусто. Няма никой. Виждам себе си, като на сън, от страни. Поседявам, повъртявам се, оглеждам празния житен хамбар и си казвам- “Че то няма никой. По-добре, защото няма за кого да го търся това жито. Я да полегна и да си поспя!”. После пък отивам и вземам най-хубавата въдица на Перко,която отдавна харесвам. Нали и него го няма. Вземам я за себе си. Вземам и на кмета шапката с перото. Разхождам се като кмет и с най-хубавата въдица из село. Влизам в една къща, а там- баба Мартей, легнала и хърка. Тихичко се приближавам и започвам да й дърпам ушите. И ги дърпам, дърпам, нека, докъто станат огън-червени. После пък отидох в ковачницата. И започнах да пипам и чукам с всички инструменти. Напред, назад, навсякъде отидох; разхвърлях различните по мярка чукчета-от най малки, до най-едрите, а после заблъсках с всичките наведнъж! На кого ще се караш! От деца ни пъдиш да не припарваме тука, Ето ти. Удрях по наковалнята и всичко загърмя! Минах покрай къщата на моите родители и зацелих стъклото им с камъни. Звучно, силно и много справедливо. А на отсамния прозорец се наплезих, разпънал уши и с цяла физиономиясе залепих за стъклото за още по-криво и грозно. И тъй седях ли седях, докъто не ми се схванаха краката и не ми омръзна до отмаляване. Те бяха вътре и ме гледаха, обаче не можеха нито да мръднат, ни да проговорят.

Ей такива всякакви ги направих. Вече се чудех какво повече да свърша, отидох при свинската кочина и до шия се накиснах. Въргаляхме се дружно с всичките прасета.

Тозчас съзрях по селския път в полето да минава Китчица, дъщерята на Рогливия кмет. Сърцето ми се разлумка, хукнах да я гоня и бягайки откъснах една маргаритка. Навсякъде ръсех кал и миризма, цял облак мухи ме преследваше, а тя през глава се втурна и изчезна сред цветята. Не се виждаше повече, но аз продължавах да я гоня, препънах се и се плъоснах, останал без сили, омирисан, но още с маргаритката в ръка– кална и смачкана. Отъркулих се по гръб, забих поглед в небето, а горе, високо, се рееха орли.

Когато се поогледах, видях, че съм насред блатото. Спомних си какво ми каза Магьосника предната вечер.

- Срамно е , Крутоне! – Си рекох. - К акви са тези желания, т и човек ли си, животно ли си, какво...гледай ти! Бил съм лош, завистлив, мързелив, даже и...похотлив!

Сам се изчервих в храстите. Дано никой освен мен не е видял желанията. Поизтупах се и отидох да потърся Безименния и другите, ако са пристигнали. Намерих го подпрян на едно дърво. Майчице, приличаше на сянка! Капчици пот избили по челото и слепоочията му, бледне,очите му-мътни, подкръжени от тъмни сенки! Сигурно ми е видял желанията и вече не иска изобщо да ме вижда. Мълчеше. Оставих го там подпрян, без думз да изрека и се отправих настрани.

От недалеч се носеха гласове, значи, че другите са пристигнали и вече косят. Не се виждаха, бяха се запретнали на работа, всеки със сърп или нож, съвсем се скрили из тръстиките. Стърчаха само Йелин и дракона, най-високи, но Белязания не работеше, а се киснеше в калта. И как да работи с лапи и такова огромно туловище: заради всичко е добре да си дракон.

Никой нищо не ме пита. Гузно си гледах работата, много загрижено и подробно. Магъосникът не се присъедини до обяд. Дойде чак след като похапнахме. Усмихваше се силом, но всички се държаха, все едно не забелязват нищо. Никой не пита, нито погледна по-особено. И на мен ми беше добре от това. После почнахме пак да работим и до вечерта всичко тъй си отмина и си се потули.

Всеки нещо бе видял, но само за себе си, не чуждото. Не знам какво беше видяното на Безименния, сигурно нещо много лошо. Интересно, най- чудно ми е какво видя Трънчо?

Към житото

Исках да си говорим с Безименния, ако е възможно, някак да му помогна . Той ме забеляза как се усуквам наоколо му.

- За станалото в блатото ли се тревожиш? Това, което си видял, може да ти се случи, ако му помогнеш или ако не му попречиш. Понякога ти е нужна голяма помощ, друг път – огромна съпротива, за да му затулиш всички подстъпи. Няма нищо страшно, защото повечето зависи от теб. – Усмихна се тъжно. А после тихо, като на себе си прибави:

- Ти си си най-добрия приятел, ти си си най-големия враг.

И още притъмня.

Събрахме тръстиките в голямото платнище, овързахме ги в стабилен вързоп и драконът бе готов да го понесе към бъргундерското обиталище.

Пак се групирахме за придвижването, както и на идване до тук. Безименния ме качи отпред, пред себе си. Вече не препускахме толкова бързо, а драконът летеше все над нас. Хвърляше дълга, стелеща се по земята сянка, а Магъосникът се целеше все да сме в нея, укрити от яркото слънце. Движехме през полето. На изток се стелеше гора, но по-краткия маршрут бе предпочетен пред по-хладния. Обаче жегата ставаше нетърпима, а и умората също и по някое време конят се умори и запени, Дядовците върху дракона пък сигурно съвсем бяха слънчасали. Магъосникът изсвири силно и даде знак за сбор. Възвихме на изток и спряхме под висок дъб, в началото на гората. Разседла коня и се зае да го забърсва със сено. Белязания кацна мазно, след няколко дебели “луп-луп-луп” с крилете. Приземяване без сътресения и много умело. Дядовците се изхлузиха от гърба му един подир друг. Жегата лошо тормозеше Мавалите. Не могат да се заседяват на слънце, нали магията им е водата и като изсъхнат, силата им отслабва и могат да заболеят. Като ги гледах как се полюшваха, много ми домъчня. Извадиха съд вода, първо пиха, после взеха да се пръскат и поливат изобилно. Дядо Тюхул, понеже нямаше пръсти, боравеше сръчно с опашка. И докъто се мокреше, заемаше какви ли не странни, причудливи положения във въздуха.

Дракона бе най-добре. Той понася и жега, и студ. Лалирът пък вече бе тук и аз не знам как. Първо го нямаше, после, ей тъй, измежду другото, се появи, все едно съвсем не е липсвал. Подръпнах за дрехата Безименния, да го питам настрана:

- Прости, ако е нахално, ама много се чудя, как се придвижва Лалира тъй невидимо? Първо гледам - Иелин е тук, после изчезва, пък се появява другаде, пък не видях от къде и как идва...

Магъосникът се засмя. Посочи ми да приседнем в корените на дъба, под сянката и като извади меча си, взе да го наточва с един камък. И заразказва:

- Ще ми е трудно да ти обясня. Лалирите са светлинни същества. А светлината, Крутоне, е странно нещо. Движи се бързо, най-бързо от всичко на света.

- И от дракон ли?

- И от дракон. Един Дядо бе решил, че мисълта е най-бързото нещо на света. Обаче се поправи, защото, вярно, с мисъл за част от мига, не, дори веднага, стигаш и до звездите, обаче незнанието е пречка по нейния път. Ако не знаеш нещо, не можеш да мислиш за него. Светлината се движи надалеч и, тъй да се каже, светкавично.

Т а Лалирът, който е извънредно мъдро, разумно същество, има познание и сила да командва положението на туй светлинно тяло, което е образът му, който ти виждаш и познаваш като Иелин.

Не бях сигурен, че нещо, особено пък светлината, която не е нищо, ще се движи по-бързо от дракон. И как ще може, като съвсем не е...тъй голяма и силна. Аз си мисля, че светлината е някакъв въздух. Ама не исках да споря. Значи Иелин все едно просто изгрява като слъцето и така успява да се появява тук - там.

- Изгрява ли?

- Не, не...е, добре, представяй си го и така, ако ти харесва.

Замълчахме. Равномерно стържеше по меча, почистваше с кожен парцал, после пак стържеше. А мен ми бе приятно да съм до него и да си говорим. Камъкът се плъзгаше от дръжката до върха. И пак, и пак.

- Ти добре ли си вече? – попитах, а после бързо се засрамих, че съм толкова нахален.

- Добре съм. – простичко отговори, без да вдига поглед от заниманието си.

- А защо си нямаш име?

- Защото...преди работих една работа, за която бе потребно да нямам име.

- Каква работа?

- Такава, от която на любопитните малки Крутончета събирането на дърва ще им се види песен! Хайде за дърва, защото се смрачава, а трябва да стъкнем огън и да се сгласи вечеря! Скоквай – бързо, бързо, бързо!

Втори ден към житото. Портите на Съня

Аз си догризвах ябълката от десерта, а Безименния бе разстлал картата и в светлината на огъня сочиха тук и там по нея, приказваха по Плана.

- Първо трябва да пресечем реката, но ще трябва през гората, а не откъм полето – каза Дядо Тихолан.

- Има село на близо. – Вметна Дядо Тюхул. – А Безименния и Крутон, с коня, ще трябва да минат по Бели мост. Не е добре, има хора. А друг начин да минат реката няма. Колкото и да е маловодна лятото, реката си е широка и дълбока. Има и водовъртежи и течения! Не могат да я преплуват, трябва мост, или сал...А хора има навсякъде, не може да не г и видят.

- Няма опасност! – каза Безименния, с някак особен глас и поглед, като да знае нещо и да е сигурен.

Белязания го подкрепи, също тъй знаещо:

- Трябва да ви разкажем, но е дълга история.

Тюхул и Тихолан се вторачиха неразбиращо в тях.

- Добре, - кимна Дядо Тюхул, без да пита нищо. – Значи е решено. Минаваме така ?

Закимаха всички, загладиха бради. Огънят догаряше. Запрозяваха се и един по един се търкулнаха в тревата да поспят. Драконът бе изпружил врат, разпънал лапи и криле, залепнал за тревата по корем . Тъй с е охлаждаше в оскъдната влага на нощната роса. След малко захърка бумтящо. На заспалите не пречеше, не ги разбуди, обаче на мен не даваше покой да мигна . И се преместих на страна.

Подпрял гръб на дъба, Безименния се рееше из звездите. Свиреха щурци и лек повей едва-едва раздвижваше сухите треви. В огнището светеше само жарта. На тъй оскъдната светлина Магосникът се очертаваше като тъмна сянка с призрачно бяло лице. Полази ме хлад, въпреки горещината. Не само беше усамотен, беше самотен. Не исках да му се меся. Пролазих обратно край огъня, наместих легена с Трънчо до себе си и турих ръце под глава. Сънят веднага ме отнесе, въпреки трещенето на дракона.

На утринта закусихме набързо и потеглихме по посока към реката. Преди пладне щяхме да сме там. Гората беше рядка, в източна посока имало село. Нямахме спешна работа. Не бързахме, да не морим коня. Бях дочул как му вика Безименния – КханРа. Обаче, май само той си го наричаше тъй, а аз му виках Чернъо. Изглежда, КханРа беше някакво тайно име. Магъоснически работи, с две думи. Дядовците и дракона летяха ниско над гората. Тъй отдолу им лъха хлад, а не да струи огнена топлина от напечената земя. Ту изоставаха, ту забавяха, та не се движехме общо. Уговорката ни бе при реката да имаме сборна среща. Кой когато пристигне, да чака другите.

Както тъй си препускахме, сега много по-приятно, бавничко, от дясната ни страна като че мернах нещо. Синкаво, мъглисто, разточено като пушек. Реших, че ми се е привидяло и пак заразглеждах напред, наоколо, както е нормално. Обаче, погледът ми пак се затегли натам.

- Безименни, не знам дали ми се стори, но отдясно май-май има нещо.

- Ха, виждаш го, нали?

- Не че го виждам точно, ами като че ли го виждам.

- Н али си Шаман-Торбалан!

- Какво е?

- Искаш ли да поспрем да разгледаш?

- Да, ако може!

Слязохме от коня, (Безименния ме качва и ме смъква винаги ) и клекнах срещ у това. Имаше мъглица като дим, стелеща се на един мой ръст над земята. В тоз момент като че пред мен се яви крива портичка. Като гледах другаде, някъде настрани, тя се виждаше по-ясно. А щом насоч ех очи право натам,ставаше размазана, както ако все едно съм плакал и се мъча да я съзра през сълзи с лекичко премрежени мигли. Сещате се, получава се многоцветно блестене и разливане на изображението, сякаш се е втечнило в сълзите ти. К ак ми хареса-а-а!

- Как става по този н ачин ?

•  Мнооого дълга история...е, седни и слушай.

За да се разделим с хората, да не ни пропъждат от земите ни, да не ни се плашат, трябваше да се измисли нещо. И тъй, Фухълите запредоха големи пояси покрай села и градове. Поясите на Съня. Сега от света на хората ни дели Съня. Тези неща не са видими и известни. А и хората са маловерни, защото са доста страхливи и леко отхвърлят туй, което не го разбират и им е чуждо и странно. “Туй го няма”, казват си и толкоз! Има, обаче, някой същества и хора, да , да, и хора, които виждат и могат да преминат. Виждат точно такава една вратица, където и да застанат по протежение на Пояса.

Преместих се тичешком към десетина крачки напред и портичката пак се яви, точно пред мен! Ще речеш, че е навсякъде!

- Навсякъде е, където си ти, ако си от Преминаващите.

- А който не е от Преминаващите и тъй просто си върви насам - натам, в стена ли се блъска?

- Не, ако не отвориш вратата, да минеш , Поясът се разтяга докъдето вървиш. И ходиш и бродиш по същата земя, поля, гори и морета, обаче ние , от другия свят, сме невидими. И ние, и поселищата ни, и всичко. За да виждаш, чуваш и действаш в друг свят, трябва да минеш през вратата. А малцина могат.

- А-а-а! – в захлас се местех насам-натам, а вратата като че ме гонеше.

Хлътвах в Пояса, а той се отдръпваше назад и - пак врата! Тогаз посегнах към дръжката, да я пооткрехна.

- Спри, нямаш работа там! – Изгърмя като чук гласът му.

Отдръпнах се като попарен и стреснат и честно казано малко се поохлади радостта ми от чудото .

- Стигат за днес толкоз забележителности! – Отсече. – Да минаваш през Пояса не е игра!

Е..., как се беше стегнал! Не му прилягаше на младостта да е чак толкоз изопнат! Нищо не казах, ами се строих до коня, да ме качва, че да ходим вече. Яздихме мълчешком, а аз попоглеждах към изумителното видение Пояс на Съня. Как може да има такива работи! Колко интересно място е света, а аз дори не съм и предполагал!

След някое време стигнахме реката. Не бе много широка на това място и течеше мудно и маловодно в горещината. Не далеко се съзираше и Бели мост, сгърчен в маранята. Помогнах да разседлае Чернъо, седнахме под една върба на сянка, а аз дума не обелвах. Да не го дразня, а и му бях сърдит, дето така се сопва. Какво толкоз, чудо голямо, та да рипа и да се плаши. И да ми се стряска.

Помълчахме си, после той започна:

- Крутоне, погледни ме, искам добре да ме разбереш! Някои работи са опасни, дори ако си майстор и ги владееш съвършено. Представяш ли си пък как биха навредили на някой, който е съвсем необучен да ги върши? А?

- Тъй е. – Смънках и се присетих за Бранко, дето ни пъдеше също тъй от ковачницата.

Размисл и х, а после попитах:

- А какво можеше да стане, а?

- Да се изгубиш сред мъглите. Да бродиш вечно и безутешно, дори да не можеш да умреш. И никога да не стигнеш ни до хорския, ни до нашия бряг. Или да те срещне мякой от Мъгливите обитатели, страшни колкото кошмарите ти, защото са от Съня. Или пък, с много късмет, някак да стигнеш при хората. А там какво ти се пише, изобщо не ми се мисли.

Мълчах си втрещен. Стана ми страшно.

- Щом влезеш веднъж в Пояса, дори веднага да скоча подире ти, няма сигурност, че ще те открия. Там нещата си имат съвсем различни правила , смисъл и посока. Не ми се сърди! Важен си ми, не искам за нищо на света да те сполети беда! – и силно ми стисна ръката.

Доплака ми се. Гледах надолу да се прикрия ако съм насълзен, а пък и от срам, задето тъй избързано и неправилно се вкиснах. Уплаших го, а можеше и в беда да се вкара заради мене. А ма аз...все бързам, бързам!

Бяхме вир вода от горещината, че и прашни и влязохме в реката да се поизкъпем и поразхладим. Плувахме, пръскахме се, стана много весело. И Мъртела шумно се стрелкаше из водата, цопваше сочно, с много пръски, а после, шумно излитайки, ни поливаше още, изотгоре. Не исках да се разделям с този човек. И с другите, де. Но ми стана мъчно и за Перко и Бързан, и за малкия Попарко, и за село. Колко работи имах да им разказвам, как само щяха да се дивят! И...сега, след Дърдонското блато, вече се запромъква и друго пред очите ми. Толкоз да е хубава тая Китчица! С дълги, палави светли козини, леко закъдрени, а над очите й – като буйни пружинки. Върви си тя, а те трептят! Усетих как ушите ми пламват. А Безименния се разсмя – гръмко и силно, сякаш мислите ми чете, магъосник проклети! Сборих го във водата и го опръсках и излязох вече да се суша и изцеждам под върбите.

Спътниците ни се бяха забавили нейде, та чак сега драконът се появи в небето и се цопна право във водата, разплисквайки кажи-речи цялата река от коритото й. И тримата – и той и Дядовците, с доволство запръхтяха и закиснаха в живителната прохладност.

Тъй отмина този ден, и следващият, в пътуване към северна посока, без произшествия. Разбирах, че спътниците ми се отбиват тук-там, междувременно, по техни си работи. Имаха задачи за вършене, помагаха за какво ли не, на кой ли не. Това е смисълът да си мъдър, рекох си; работа имаш да вършиш, със задължения и отговорности. И да изпреварваш глупците и да ходиш подире им, и да поправяш стореното от тях. Тъй и на мен помагаха и съблюдаваха да не сглупявам, додето ме виждат. Тъй и трябва да е подреден света. А само представяте ли си, да бе обратното! Няма, няма начин да има такова място под слънцето, дето глупавия да командва мъдрия и да му се чува думата, нали?

Пристигаме в Беломостова гора

Жегата се задържа много дни, без капка дъжд. Започнахме да почиваме през деня, а да напредваме вечер. Придвижването нощем не затрудняваше никого от спътниците ми. Имаха си такива очи, уши и способности, че тъмното не им бе пречка.

И тъй, пристигнахме в гората край село Бели мост, към полунощ на четвъртия ден от пътуването ни. Дърветата бяха по-на често от досегашното, и драконът трудно набираше скорост да полети. Веднъж кацнал, бродейки търсеше терен за следващ полет. Трябваше му пространство за засилване, преди да излети.

Вървяхме си заедно, говорихме си, Безименния водеше коня за юздите, а аз бях покачен на седлото , з ащото съм дребен и съм можел да се изпогубя в ниското из мрака. Видях как Магосника искаше да има една свободна ръка. Наметалото му бе леко отгърнато,а дланта му - на дръжката на меча. Поглеждаше нагоре из небето, гледх и аз, но нищо необичайно не се съзираше. Ясно и безоблачно, с остричка като рог луна. Новолуние. Слухтях и душех внимателно, но нищо странно не долавях - летен аромат, песен на щурци и гласовете ни се носеха на шир из гората. Тъй вървяхме още някое време, ведро и спокойно.

И после стана тя!

Стана страшно, изведнъж!Безименния викна всички да спрат. Дракона зарева мощно, като гръмовна страховита тръба. Дядовците пък станаха поне двайсе от двата вида - и Тюхуловци, и Тихолановци. Настана ужасна суматоха и бедственост, объркващо безредие, без да мога да разбера съвсем нищо, освен че се заушавам от ужас и безпомощност. Конят зацвили и заскача, изправи се на задни крака и аз паднах; направо - излетях. Ударен и запокитен нейде в тъмното, стисках здраво Трънчо в едната ръка, а с другата опипом се стрелках напосоки да се хвана за Магъосника. От паника се залутах още повече, движех се без смисъл, размахвайки ръце. Само го мярках как извадил меч се вихреше всестранно; крещеше, въртеше се и свистеше. Не виждах какво точно или кой ни напада. Сграбих в свободната ръка шаманската тояга. Замахах на посоки, като се молех да не ударя приятел. Изобщо не знаех какво става, на къде да се насоча. Сърцето ми тупаше, цял трперех, изплашен до смърт и изблещен в бъркотията, без всякаква мисъл в главата ми, нищо не се разбираше. Чух само някой, не разпознах кой, да казва “Мууни”. Прилоша ми и ми прималя. Обаче, се подпрях здраво на тоягата - ако падна бе по-лошо, щяха да ме стъпчат. Безименния силно протегна ръка нагоре, чу се свистене, със силен глас изрече нещо и измежду пръстите му се яви кълбо синкава светлина. Изстреля се високо и огря наоколо. И в тоз момент ги видях. Наобикаляха ни не един, не десет...прииждаха страшно много Мууни! Настъпваха бавно, телата им бяха бледи, но не с бледността на живите създания. На височина с около половин ръст надвишаваха Безименния. Гърлото ми се затъкна, спрях да дишам. И мисълта ми спря съвсем. Вцепих се с очи, изцъклени в ужас и безсилие. Драконът се развилня, но те не можеха да бъдат повалени, защото някак си отслабваха движението ни. Бавно ни сковаваха, че дори Белязания се заклати и яростта му лека полека замря. Дядовците намалиха брой. Вкаменявахме се, без да можем да помръднем. Като мухи в паяжина.

И тогава, се случи нещо страхотно и извънредно изумително! Лалирът Иелин, който преди векове е бил същото такова мракобесно създание, ужасно и зло, а после се преобразил в добро и светлина – заговори бавно и спокойно. Гласът му зазвъня и се извиси сякаш на шир и длъж, преизпълвайки гората. И докъто го слушах, сърцето ми сякаш му се предаде, подчини му се и заби по-бавно и спокойно.

- Хванете се за ръце в кръг ! – каза – след туй изчака да изпълним и после продължи, застанал в центъра – С еднете на колене и спокойно затворете очи! Н е поглеждайте в никакъв случай! – и всички наистина бяха спокойни, сякаш играехме най- обикновена мижанка. Подчиних се веднага.

Преди да изпълня заръката му го видях как засвети силно и сиянието му обгърна цялата гора. Мракът се пръсна надалеч. След това не знам какво се случи. През ума ми мина само мисълта, че туй досущ прилича като да отвориш вратичката на килера и хлебарките и сенките се разбягват, прибират се по ъглите и процепите.

Неочаквано

Иелин ни бе приспал за доста дълго, защото като се събудих, слънцето се издигаше високо към пладне. Сега се размърдваха и другите. Наоколо се търкаляше легенът, бохчата, тоягата ми, а също и всякакви предмети, и още всякаква си друга посуда, разхвърляна из тревата . Бавно се изправих и заразтребвах. Събрах бохчата и пак я вързах на тоягата. Реших, че легенът само ще ми запарва главата и го превързах и него за въженцето при бохчата. Нищо не ме болеше, съвсем бях добре, нито схванат, нито нищо. Пълноценно спокоен и цял. Загледах и другите – и те поне на вид, си бяха добре. Всички. Освен...олеле, оле-лееее, не, не...!

- Трънчооо! Трънчо, къде си-и-и...- разтичах се наоколо, затърсих по тревата, гледах нагоре, по клони, по листа, не, не може да бъде...! Всички ме видяха колко съм тревожен, разбраха каква е работата и се разтърсиха. Трънчо го няма! Не можех да го изкажа, тъй ми бе болезнено! Викаха, търсиха, е, няма го и няма го! Не можех да се помиря , б езутешно се щурах наоколо, а сълзите ми вече изскочиха, защото не сварвах повече да ги преглъщам. В гърлото ми бе заседнала голяма горчива буца от душаща мъка. И силно изкипя в мощен плач. Плъоснах се на тревата, без да знам какво да правя. Отпуснах се и само остри приливи на тягост ми разтърсваха раменете, а вътрешно ми идеше да се пръсна.

И да ви кажа, мъдрите добри приятели са най-най-првилното нещо на света! Дядо Тюхул дойде и ме плесна с опашка. И Дядо Тихолан приседна до мен.

- Стегни се, момче и слушай!

Продължавах да плача.

- Слушай, чуй ни!

Вдигнах червени очи и затърках сълзи с мръсните ръце, та се зафрмиха мокри закаляни пръчки от козин а .

- Намерихме Трънчо!

- Къде?!!

- Слушай сега!

- Къде е!

- Я спокойно! Жив и здрав е! – Смъмри ме Дядо Тюхул. – Намерихме го! Хукнал с Бъргундерите да преговаря. И аз не знам как. И по - чудното е, че го са го приели като по-главен от техния вожд и го слушат! Командир е станал !

Всички се бяха скупчили и гледаха удивено.

- И сега, - допълни Дядо Тихолан, - дръжте се да не паднете! Придумал ги е сами да върнат житото обратно в Крива Река!

- Не може да бъде! Моят Трънчо! Представяте ли си! Мъртела! Та той, бедничкия, дори не говори!

- Да, но е разбрал какво ще правим. Не ме питай как. Когато е стигнал с нас до място, където явно може вече да се ориентира е решил да продължи и сам да оправи работата. А когато снощи стана напечено, е отлетял, хем да се спасява, хем да оправи житния въпрос на селото ти. Тъй си го обяснявам. – рече Дядо Тюхул.

А аз тъжно добавих:

- А ко загинем, съселяните ми да не останат без жито.

Другите замлъкнаха. Може и тъй да беше.

- И тъй да е, Бъргундерите са вече на път към Крива Река и са много бързи. Трънчо вече е свършил работа и ни очаква в Бъргундерското селище , н о мога и да го повикам.

- А тръстиките, какво ще ги правим? - обади се Белязания, чийто товар бяха.

- И тъй и тъй сме близо, - рекох – по-добре...да идем да им ги оставим - з а тях сме ги брали, да си ги ползват.

Дядовците и те заклатиха в съгласие глави.

- Няма смисъл да ходим всички, тогава. - Рече Белязания. – Ще хвърля вързопа там, ще идем...примерно с Иелин , а после още преди з драч ще сме тук.

Спогледахме се. Всички кимаха и повдигаха рамене, добре, никой не възрази.

- Почакайте, - обадих се и малко се смутих, като привлякох очите и ушите на всички ( срам ме хваща, да говоря пред събрание ) . - Лалирът ни спаси живота, на всички ни. Туй е...извънредно, величествено и благородно събитие. Трябва да му благодарим от сърце.

Заохкаха се и затюхкаха. Как бързо почна деня, с голямо притеснение и бързоскоростни събития и новини. Случка след случка, тревога след тревога... Че не дойде ред да обсъдим снощното загадъчно и извънредно произшествие. Лалирът беше много скромен.

- А какво друго можех да направя? Това , което и всеки от вас би сторил, ако може .

- А какво точно се случи? - попита Магъосника

- По новолуние нападат.

(Вярно бе, тъй беше казал и Тълъсъма от гората край село!)

- Светлината ги разпръсна, а после всички си поспахме добре - да посъберем сили, защото успяха да ни поотслабят.

И Иелин разказа, как докъто е мрак и не ги виждаш, както е тъмно по новолуние, срещат погледа ти без да се усетиш. Възползват се от мрака в теб, “сродяват се” със него, защото той е общото между тях и всички останали. И пият и черпят от теб, веднъж изградили този тъмен мост , д окъто съвсем изтлееш. Потреперих. А Лалирът, в който няма тъмнина ни капка, горски дух от чиста светлина, разпръсва Мууните и гори мрачните мостове , отпъжда тъмнината на далеч. Това го може, защото го е направи веднъж на себе си - когато от Муун е станал Светъл. Неговата светлина обаче може и на нас да навреди, поради мрака, който е стаен извътре ни, мъничко или много, без значение.

А Дядовците имали такава защита – когато се стреснат, при сериозна опасност, да намножават пътуващите си образи. Когато се получат към десетина такива образи, врагът се обърква – не знае кого точно да нападне. А истинският Дядо е само един и така има много голяма възможност да избяга, докъто врагът му гони мъглата. Ако пък нападателят е плашлив, една такава армия от много Дядовци, придошли изведнъж от нищото, си е достатъчно, че да си плюе на петите.

Мълчахме и всеки си премисляше.

- А защо се бяха насъбрали толкоз много Мууни , а Иелин? – запита тревожно Безименния.

- Виж, това не знам. Ще трябва да разбера причината. Може да е сериозно, може и съвсем простичко да се обяснява. За сега нямам и най-малка представа!

- Наистина ти благодарим! – Рече Белязания – Никой от нас не би се справил!

Иелин сведе глава.

- Дано се е приключило с това! А сега нека закрием този въпрос, поне за известно време и да продължим със задачата си, от която, види се, не остана много!

- Аз предлагам, - рече Дядо Тюхул, - предлагам все пак да идем всички. Бих искал да се видим с Бъргундерите . Ако можем да разберем нещичко повече, после да пообсъдим заедно. И за Мъртелите също. Та това е новост! Почти нищо не знаем. А после, Крутон и аз, ще помолим Белязания да ни повози до село, след като си вземем довиждане с всички .

- Готови ли сме за тръгване?

Всички бяхме готови. А аз нямах търпение да срещна моя приятел и спасител ! Препускахме с Магъосника. И ми бе леко и приятно, и ми дойдоха сили и бодрост и си запях:

Имало магъосник,

с черен котарак,

и счупил тоз магъосник

десния си крак,

тралала, тралала,

десния си крак…

Усетих се, че не пея сам , Безименния ми пригласяше. Как се засрамих! Конфузих се, а той се смее от сърце, още малко ще падне от коня !

- Хайде де, каква хубава песен, пък ти се срамуваш! Хубави думи си из мислил, ще ти харесва ли повече, ако всичко е надуто и сериозно! Стига, хайде!

Скрих си лицето в гривата на коня.

- Крутоне, стига, посвети песничката на мен, моля ти се, наистина ми харесва!

- Какви такива ми ги редиш! – въртях очи на всички страни, само да не срещне м поглед – подиграваш ми се!

- Нищо подобно няма! Хайде, нека аз да съм магъосник а от песента !

- Да бе! ... Е, добре де!

- Точно така! Нека да е весело!

И тъй, препускахме и пеехме новата песен, която тоз следобед съчиних , а така с ъщо и доизмислихме още куплети. Подарък за приятел , спомен от един прекрасен летен следобед, когато всичко беше много хубаво .

До крайната цел

Пристигнахме в бъргундерските обиталища. Най-сетне ! Началото на техните земи се бележеше от изсъхнало дърво, с голяма хралупа при корените. Наоколо растяха полски треви и диви жита. Това бяха отдавна изоставени ниви. Единични, щуращи се Бъргундери прелитаха покрай нас, разглеждаха ни изблещено и бързо отлитаха на някъде , м оже би да докладват. Като се приближаваха да ни огледат, почти се блъскаха в лицето на някои от нас , на един нос разстояние. Летят, навират се пред теб, р азширяват очи срещу твоите и след туй – дим да ги няма. Защо т ака правят тия създания, се чудех, късогледи ли са, какво? Магъосникът каза, че било техен начин да ни сплашат , а това били техни постови. Странен обичай - когато плашиш някого, не би било лошо той да разбере за това; все пак някой явно бе разбрал, нали магъосника знаеше . Това била и причината да ги наричат блещерици – защото се блещят.

Драконът се бе ше приземил вече и достолепно шляпаше с разкрачена походка сред полята. Дядовците се крепяха и поклащаха на гърба му. Тъй достигнахме до малка групичка дървета , а конструкцията, която се яви пред погледа ни , съвпадаше досущ с описанието на Лалира. Множество плетеници, изтумбвания, кошници, хралупи, въртележки и спиралки...изумително творение! Браво! Беше толкова красиво и изящно, а когато задухаше вятър някои от всички тези съоръжения започваха да се въртят, да вибрират в странни звуци и движения. Но къде беше Трънчо? Оглеждах се на всички страни, но освен около десетината обитатели – пазачи, нищо друго не се мяркаше. Стрелкаха се на посоки и от време на време се блещеха, явно в очакване на избягаме с писъци. Дядо Тюхул им беше почитател, оказа се , че отдавна изследвал техния живот и за това много искал да дойдем, ако може да научи нещо повече.

- Знаете ли, че празникът за Новата година има общо с тия животинки?

И заразказва. Нощем Бъргундерите светят, като големи, бляскави топчици, летящи из въздуха. Прието е да са символ на плодородието, защото носят жито, и целия им живот е свързан с пшеничния цикъл. Щом празнуваме края на годината, през късна есен, когато всичко е обрано, правим ритуала на Житното Дърво – всички знаете, че насред село се избира едно дърво, което се украсява с топки, свещички, стъкълца...всякакви светещи предмети. Тези украси символизират светещите Бъргундери и техните обиталища от гирлянди, стълбички и кулички по дърветата, а с това и обилната реколта и плодородието, защото Бъргундерските хамбари са винаги пълни . Така си пожелаваме плодородна година; като пожелание за плодородие и дървото се нарича Житно Дърво- толкоз голямо и дебело да е житото , колкото е и дървото . Вярваме още , че то изпълнява желания, че носи късмет и лекува болести. На пролет по листата и цветовете му пък се гадае.

Колко интересно! Чудни работи знае Дядо.

- А къде са скрили всичкото жито от село? – изчудих се гласно.

Безименния скочи от коня и приклекна. Поразчисти нападалите листа и сухи трев и и се загледа замислено , п осле стана и пообиколи.

- Ей тука.

- Къде? – викнах от коня, защото бе пропуснал да ме смъкне, а сам не можех.

Помогна ми да сляза и ме заведе до малка, кръгла, изплетена от клонки решетка, поставена върху отвор на земята. Беше капак на някаква дупка. Като го дръпна, вътре се разкри обширна кухина. Имаше огромни количества жито, явно не само от нашето село. Събраха се всички, да клатят глави и да гладят бради. Всичко беше интересно и ново, а з обаче нямах търпение да намерим Трънчо и хич не ме свърташе.